Себастиен Жапризо Из „Най-дългият годеж“, изд. „Труд“ и „Колибри“ Себастиен Жапризо (1931-2003) в момента има славата на един от най-превежданите френски писатели. Майстор на психологическия криминален роман, който се налага не само в литературата, но и в кинопроизводството. Десетина негови заглавия са адаптирани за голям екран. Сред тях и “Най-дългият годеж” – филм на режисьора Жан Пиер Жьоне, в който блестят звездите на френското кино Одри Тоту и Гаспар Юлиел. Януари 1917-а. Петима френски войници, осъдени от военен трибунал за самонараняване, крачат със завързани ръце в снега към фронтовата линия под прицела на немските оръжия. Оттук тръгва фабулата на “Най-дългият годеж”, преведен блестящо от Силвия Колева. Книгата излиза с логото на издателствата “Труд” и “Колибри.” Откъс от 1-ва глава - „Събота вечер”. Имало едно време петима френски войници, които отишли на война. Първият бе някога веселяк и обичаше приключенията, Носеше на врата си военен медальон с номер 2124*, получен в пункт за мобилизация в департамента Сена. Обут в ботуши на убит германец, пристъпваше от траншея в траншея към първата бойна линия. Петимата вървяха един след друг с вързани на гърба ръце. Водеха ги мъже с пушки. “Пльок-пльок” – пльокаха ботушите на убития германец. Минаха покрай първите окопи, покрай умрял кон, покрай сандъци с изоставени муниции и покрай всичко, което бе погребано под снега. Бе първият месец на 1917 година. Номер 2124 вървеше през окопите, като изтръгваше крачка по крачка краката си от калта. От време на време някой добряк от караула му помагаше, като го дърпаше за ръкава на овехтелия шинел. Десетки и десетки лица, наредени в тесните окопи, гледаха втренчено минаващите покрай тях петима изтощени войници. Те теглеха телата си напред, за да могат да вървят и да се придвижат нататък – към първата бойна линия. Във вечерния здрач, отвъд дънерите на повалените дървета, изпод каските надничаха потънали в кални сенки безмълвни погледи, които за миг проследяваха съвсем отблизо петимата войници с вързани на гърба ръце. Наричаха номер 2124 Ескимо. През доброто старо време бе дърводелец. Дялкаше дъски, изравняваше ги и между изработката на два кухненски шкафа отиваше да изпие чаша сухо бяло вино у Малкия Луи, на улица “Амло” в Париж. Прозорецът му се отваряше над покрити с плочи покриви, откъдето излитаха гълъби. В стаята, в леглото му, имаше едно чернокосо момиче. То казваше… Какво ли казваше? “Внимавай с телефонния кабел.” Те, петимата френски войници, на които бе писано да идат на война, се придвижваха гологлави напред, към траншеите на първата бойна линия. Ръцете им бяха вързани зад гърба с подгизнало и вледенено като плата на шинелите въже. Докато вървяха по пътя си, от време на време се извисяваше нечий спокоен и неутрален глас: “Внимавай с телефонния кабел.” Бе дърводелец и бе съден от военен съд за умишлено осакатяване. Бяха намерили следи от барут върху ранената му лява ръка и го бяха осъдили на смърт. Не беше вярно. Бе поискал да откъсне един бял косъм от косите си. Пушката, която дори не бе неговата, гръмна сама, защото от Северно море до планините на Изток, вече дълго време издълбаните от хората лабиринти бяха убежище единствено на дявола. Дори не бе успял да отскубне белия косъм...