"Използват ни, докато им служим. Сринем ли се, оставаме сами", казва Ким Санчес, която е служила в американската армия и още страда от депресии. Днес тя се опитва да помага на травматизирани ветерани.
В Таос, щата Ню Мексико започва да се развиделява. Върху тревата има слана. Доли и Дони се казват двете понита, с които започва денят на Ким Санчес. "Преди Доли не позволяваше да я галят, предишните й собственици жестоко са я малтретирали", разказва бившата служителка в американската армия. Кафявите очи на Доли сега я гледат доверчиво и тя се радва на потупването. Много от животните тук преди са били третирани зле. Сега живеят на свобода и на свой ред помагат на травматизирани ветерани да се отърват от сенките на миналото. В САЩ има общо 21 милиона ветерани, 60 000 от тях са безпризорни, преобладаващата част от ветераните са афроамериканци и латиноси. През 2015 г. Ким Санчес създава проект в помощ на ветераните от армията заедно със сегашния си партньор Дон Петерс. Капиталът е от наследството на загиналия й мъж Пол.
Санчес и Петерс наричат своето ранчо „Not forgotten outreach" ("Не забравяй"). В център на ранчото с площ 9000 квадратни метра се намира бледожълта къща в традиционния за Ню Мексико стил. Години наред тя е била празна. Ако всичко върви добре, към средата на идната години шестте стаи ще бъдат готови да приемат обитатели. "Това не е нашата къща, това е къщата на ветераните и техните семейства. Място, на което се събираме, говорим, помагаме си и взаимно се утешаваме", казва Санчес. Ветераните и техните семейства могат да отсядат тук безплатно за по пет дни. Всяка сряда в голямата кухня се готви, всеки може да се угости. Това изисква пари, а иначе проектът се финансира от дарения и подкрепата на доброволци.
Санчес смята, че е призвана да помага на ветераните. "Разбирам какво са преживели. Разбирам защо живеят усамотено в планините, защо се страхуват, че отново могат да превъртят и да наранят някого", казва тя. Ким била на 20 години, когато през 2001 години постъпила в армията. "Трябваше да изкарвам пари, за да си изплатя заема за следването. Следвала теология и психология в Орегон. След кратко обучение във Форт Джексън, щата Южна Каролина, била изпратена в Германия, първо в Кицинген, после във Вюрцбург. "Да помогам на други хора винаги ми е било приятно". Точно затова ѝ харесвало да работи като помощничка на военния пастор в делничната му работа, разказва Ким.
187 религиозни служби в памет на жертвите
По време на службите се запознала с Пол Тимоти Санчес, сближили се. Той бил любовта на живота й, казва тя. През петата година на военната си служба Ким започнала да отговаря за организирането на службите в памет на загиналите войници.
Бившата военнослужеща Ким Санчес
В армията се научаваш да приемаш всичко без да се оплакваш. "Защото, ако показваш чувствата си, те смятат за слабак, ако признаваш, че те е страх и че имаш панически атаки, те смятат за пораженец", разказва Ким. След женитбата си с Пол тя напуснала армията. Преместили се във Форт Дръм в Ню Йорк. И до ден-днешен си спомня последната прегръдка с Пол - през 2006 г., един ден след Деня на благодарността. Той трябвало да се върне в Ирак, а 45 дни по-късно на вратата се позвънило. "Веднага си мислих, че Пол навярно е убит". Били женени само 14 месеца.
Пълен срив
Ким преживяла срив. Докато бил жив, Пол й помагал да овладява травматичните си спомени за многото загинали войници. Сега го нямало, тя не можела повече да се контролира. "Не можеш да дишаш, от страх пред смъртта и самотата те обзема паника. И се срамуваш, че не можеш да се овладееш", разказва Ким.
Цели шест години тя се борила с депресията, взимала медикаменти. "Без любовта на майка ми и семейството ми никога нямаше да успея да преодолея кризата". Държавата не ѝ оказала никаква подкрепа, армията - също. "Използват ни, докато им служим. Сринем ли се, оставаме сами. Този ужасен страх никога не те напуска", споделя Ким.
И сега има дни, в които се чувства много зле. Сенките на миналото я връхлитат и тя се чувства слаба и немощна. Остава в леглото - понякога по цял ден, до следващото утро. "Тогава ставам, защото знам, че някой има нужда от мен. И че моите понита ще се радват да ме видят. Няма по-голямо щастие от това за мен."
