Селски фрагменти Х
Името, всяко име е зов и код. Зов, защото извиква отклик в съзнанието: като чуеш Карл, не можеш да не се сетиш за Карл Велики; като чуеш Крум, не можеш да не се сетиш за Крум Страшни. Код, защото отключва спомени – някои скъпи, други май не чак. И днес например като чуя името Пламен, симпатията ми е първична, кажи-речи инстинктивна: моят първи истински приятел се казваше Пламен – едно върлинесто умно момче, с което от І до ІV клас заедно се прибирахме от училище и си споделяхме всякакви неща, най-вече прочетеното в книгите. И когато със семейството си замина за Земен, където баща му бе привикан на по-добре платена работа – той беше, доколкото си спомням, електрохидроинженер, страшно ми липсваха нашите разговори. Липсваха ми дълго, чак до гимназията, едва тогава успях да открия сродни сърца.
Има и имена, които будят у мен по-скоро страх и трепет, както изрича Киркегор, не нежни спомени. Носеха ги хора, с които като дете ме плашеха и от които неистово се страхувах. Като една Йонка, възрастна жена не баш с акъла си, вървеше и сама си говореше по улиците на Бързия винаги с вълнена люлка, вързана на гърба ѝ. Знаете ги тия люлки най-малкото от различни картини на български художници, Стоян Венев е изобразил такава в „Почивка“: квадратно парче плат с дълги върви от четирите краища, които, когато се вържат на дървото, стават люлка, а когато се вържат на гърба – може и люлка, а може и торба. Е, Лудата Йонка я мъкнеше като торба и пъхаше вътре всичко, де що свари: хляб (нашата къща е точно до хлебарницата, един черен път ни дели), сурова коприва, която береше с огрубелите си съсухрени ръце, боклуци от пътя, сторили ѝ се интересни. Примирах от ужас, когато я зървах отдалече, веднага преминавах на другия тротоар. Все си мислех, че ако ме докопа и мен ще пъхне отзад в бездънното си прибиралище. Ала тя не ми обръщаше внимание – на никого, прочее, не обръщаше внимание, мърмореше си там нейните… Беше опрятна, всеки път със забрадка, косите ѝ прилежно прибрани. По-късно разбрах, че на младини загубила дете и тогава мръднала. Но си живееше на село, не я закачаха, не я въдворяваха в психиатрична клиника (тогава им викаха по-директно – лудница, най-близката беше в Лом), само плашеха децата с нея. Много успешно ги плашеха – като се сетя за Йонка Лудата, още ме по полазват тръпки… Когато разбрах, че е починала – Бог да ми прости! – изпитах истинско облекчение. Малък бях, безсърдечен…
Друга такава беше Петрана – още едно име, което свързвам с неприятни асоциации. По-млада от Йонка, по-дълго живя. Не беше затворена и кротка като нея, буйстваше. И все гологлава, с разбъркани мръсни коси. Носеше се като вихрушка и крещеше, псуваше, ругаеше, кълнеше – майко мила, такива клетви съм чувал от нея, направо се сащисвах!… Едра жена, мома – кой ще я вземе такава несмаслена, гонеше децата и ги проклетисваше. Но беше на моменти: веднъж ще те подмете така, че място да не си намериш, друг път хич няма и да те забележи. Страдаше от епилепсия, виждал съм я как припада с пяна на уста, но за тази болест лек няма, а и още не знаех, че ѝ викали царска – нали и Юлий Цезар от нея страдал. Петрана от време на време зачезваше, май я прибираха в болница. Но се връщаше, отново с крясъци и ругатни. От нея не се боях като от Йонка, може би защото бях по-голям, в прогимназията, пък и по-ясни ми бяха причините за лудостта ѝ – болна жена, пази, Боже, пу-пу!, какво да я правиш, търпиш я?!… Вярно, не зная как е въздействала на по-малките, може както Йонка на мен, но в спомените ми чувствата, които изникват, са повече жални, не боязливи.
На село, където всички се познават, общо взето знаеш от кого какво можеш да очакваш. Тоя е лют и темерут, по-добре не го закачай, оня обаче е веселяк – с него можеш да се подбъзикнеш, да влезете в двубой на остроумието в резултат на който ведро се разсмивате и се разделяте всеки с добро настроение. Трябва обаче да не прибързваш с тия отношения – ако влезеш твърде директно, с бутонките напред, може да отнесеш я някой „ай сиктир“, я клетва някоя. Затова за хората с психични отклонения имаше негласна конвенция да не ги тормозим и закачаме, на децата се препоръчваше да ги отбягват, а възрастните просто ги наблюдаваха със съчувствие. Съчувстваха и на близките им – да имаш такъв чиляк в къщата си, не е лесно, хеле пък драго…
Най-голямото нещастие беше, когато човекът си е здрав и прав и изведнъж нещо се случва и превърта. В Бързия имаше такова момче – момче, момче, по-голям от мене доста, като че ли Николай, но не съм баш сигурен, който след казармата се върна нещо сбъркан. Висок, кльощав, прегърбен, беше го гепила дромоманията – измерваше с широки крачки селото от край до край, че и не му стигаше – чак до Берковица отиваше и обратно. Говореше се, че шантав се върнал от Чехословакия, там нещо се разкилиферчило и му повредило главата. Излиза, че през 1968-а е изпатил, когато бяхме тръгнали да спасяваме социализма. Казвал съм го и не се отмятам от думите си: на село натискът на идеологията и властта не се усещаше така напористо, поне през 70-те и 80-те, когато бях дете, но пък имаше моменти, когато нахълтваха остро, с кални ботуши във всекидневието: ето, както с този – Николай ли беше, не ли; друг път, когато се разбра, че милиционери пребили на стадиона в Берковица един наш съселянин, почти комшия – напил се бил и псувал управлението; по време на траура за Брежнев, когато арестуваха цяла сватба – хората тихичко се бяха събрали, ама нали трябва да тъжим за генералния секретар на КПСС – ни са го чували, ни са виждали, ала той изглежда ги е зърнал изпод рунтавите си колхозни вежди…
Тъй я знам аз властта още от дете – беладжийка и насилница…
Разбира се, не само откачалки щъкаха из Бързия, имаше в селото и доста оригинални типове, чудаци. Една Роза например, Роза Гърбавата – малка, нисичка, пъргава, много обичаше да играе с нас, децата, да ни задава гатанки, да ни разпитва за сърдечните ни воли и неволи… Носеше името на майка ми, двете вежливо се поздравяваха, говореха си. Гърбавата Роза четеше много и си падаше по такива интелектуални игрички: „Град в България, чието име е съставено от голям съд и ръчно оръжие? – Казан-лък“ – и досега я помня тази гатанка. И други още – ние се събирахме в двора ѝ, тя излизаше, носеше понякога дребни сладки или плодове, черпеше ни и гледаше как играем било на дама, било на „Царю-порталю“, или на „Замръзнало морето“… Все ми се въртеше из главата въпрос омъжвала ли се е тази жена, чак когато пораснах, разбрах от майка ми, че да, ама не потръгнало, изгонил я любимият. Останала бездетна и май това я караше да бъде така мила с нас, децата, да ни приласкава и да ѝ е хубаво в нашата компания.
Имахме си и гений – Киро Биков. Той наистина минаваше за такъв в очите и на малки, и на големи – леко чалнат, ама му сечеше пипето, особено в математиката. Събираше срещу маломерни такси – 50 стотинки, левче, максимум два – закъсали ученици да ги учи на сметки и уравнения. Но си имаше ритуал за всеки начинаещ, нещо като онзи, когато за първи път пресечеш екватора: изправяш се отпред на черната дъска, а той отстрани ти диктува: „Сипи, сипи, не бой се, кой се сърди – проклет да е!“. И докато пишеш, някое от децата или самият Киро Биков ти изсипват във врата цяла кана с вода. Буен смях, викове, въодушевление, а ти – целият мокър, мигаш на парцали… Ако се разсърдиш обаче и се развикаш, прогонваше те – не му трябвали хора, дето не разбират от майтап. Да, селски майтап, груб и неподправен. Често казано, аз нямах кой знае какъв зор да го посещавам, ама като слушах връстниците си каква забава ставало при него – подложих се на изпитанието. Но задоволих любопитството си и след 3–4 посещения престанах – стана ми скучно. Ала още помня каната…
Баща ми също беше голям зевзек, а и го уважаха – доста от съселяните ми беше учил. Обичаше да се гъбарка с един бивш свой ученик с прякор Нисо – той също гърбав, слаб и дребен, оттам прозвището. Да, ама не случил на име, Величко – име мащабно, гигантско, огромно и хич несъответстващо му. Ама бай ти Георги, баща ми, все така се обръщаше към него: „Величко това, Величко онова, Величко трето и четвърто…“ Величко-Нисо траеше, траеше, накрая се ядосваше и псуваше: „Даскале, я тебе!…“ В същото време много го тачеше: работеше като коняр в Горското и когато ни потрябваше я да се прекарат дърва, я нещо от нивите и градините или сено, или да се изоре – винаги на линия. Тия майтапи вървяха като обозначаване на своите – с тях може и да си по-безцеремонен, докато от непознатите пазиш дистанция и си по-резервиран. Признавам, по себе си съм го забелязал: когато приема някого за свой, ставам по-рязък в шегите, чак недодялан, но ако го/я чувствам чужд – обран съм и внимателен. Тъй е на село – към болните милозливи, към здравите неподправени…
Но във всички случаи хора и към лудите, и към чудните; истински земни хора…
