Ангелът сам по себе си не е ангел. Ангел
е само тогава, когато Бог си служи
с него. Понякога човекът може дори да не
знае, че му се случва да бъде ангел.
Ян Твардовски
Беше вървял осем часа и се умори. А и вече се свечеряваше. Първо беше вървял по банкета на асфалтовия път, после му се стори, че за по-напряко може да мине по черния път през полето. Така и направи. Черният път го отведе в рядка, пълна с утаена светлина горичка, той се промъкна през нея, а от другата ѝ страна имаше малък водоем, заграден с увиснала мрежа, която лесно можеше да се прескочи. Но двете крила на телената порта бяха отворени и той се отправи законно, без да прескача нищо, към бараката, издигната на десния бряг на водоема. Вратата й беше отворена. Влезе вътре, огледа се. Имаше тезгях, кафемашина, хладилник, бутилки, наредени на рафтовете зад тезгяха. В по-широката част на помещението имаше и легло, заметнато небрежно с одеяло.
– Идвам, идвам – чу глас отвън.
В бараката влезе мъж кажи-речи на неговата възраст, облечен с фланелка с къс ръкав, анцуг и гумени ботуши.
– Добър ден! – поздрави новодошлият.
– Ха добър ден! – отвърна домакинът. – Какво насам? Тук рядко идват.
– Тръгнал съм към К. И за по-пряко, от глупост, реших да мина през полето. Иначе можех да спра някоя кола.
– До К. има още поне два часа път.
– Така ли? Мислех, че е по-наблизо.
– Не е по-наблизо. Нищо де, нещата са поправими. Ако нямате спешна работа, може да пренощувате тук, пък утре, по живо по здраво, ще хванете пак пътя. Имам едно разтегателно легло, сега ще го домъкна.
– Да, виж, това е идея. Че днес се уморих. За никъде не бързам. Тръгнал съм да се видя с един съученик, той се прибра в родното си градче след гимназията, не сме се виждали от сто години. Но бяхме първи приятели. Обадих му се, чака ме. Та съм решил да се проветря малко, да поскитаме с него из пущинаците. Нещо напоследък много се сплесках.
– Всички сме сплескани. Това ни е гербът на поколението. Аз съм взел този водоем под аренда от десет години. Издълбах го, почистих дъното. Докарах риба. Идваха хора да ловят риба, научиха мястото, работата вървеше. Но сега измислиха още сто разпоредби за арендаторите на малки водоеми. Не, излъгах те. Седемдесет и седем, броих ги. И навсякъде трябва да ходиш с една пачка в ръката. Ще изкарам до есента и се махам. Ама какво стоим прави! Ела да седнем на масата.
Мъжът взе от хладилника две бири, отвори ги на металния ръб на тезгяха с по един удар една подир друга и се настани на масата. И гостът седна. Чукнаха се и отпиха.
– Та така – каза домакинът. – На четиридесет години и трябва да започвам отначало. Добре, че още не съм женен. Имам едно гадже, все се каним, как му викаха, да се вземем, ама не можем да се наканим.
– Аз пък се разведох. Жена ми взе момченцето и замина за Щатите.
– Искаш ли още една бира?
– Може.
Мъжът с ботушите стана, измъкна две бири от хладилника, отвори ги пак така, с по един удар на дланта върху ръба на тезгяха и ги тропна на масата. Отпиха.
– Имам някакви наденички. Ей сега ще ги пекнем на скарата да хапнем. И хляб имам. Аз тук съм стара къща.
– Човек трябва да бяга от града колкото се може по-често. Иначе не става. Ами аз сутрин, докато отида с колата до работата, ставам вир-вода от нерви. В работата същата история. Работим трийсет човека в една голяма зала, ама си общуваме с имейли. Пишем мейла и го пращаме на колегата или на няколко от колегите, с които работим заедно по даден проект, но освен това този същия шибан мейл го разпечатваме и го пъхаме в специалните чекмеджета на тези хора. Някой път ми иде да ритна стелажа с чекмеджетата.
– Недей! Нищо няма да промениш. Те само това чакат. Ще те изхвърлят и ще продължат да си разпечатват имейлите.
– Прав си. Искам да си намеря едно местенце като твоето тука. И друго не ми трябва. Да посрещам риболовците, да гледам планините…
Човекът с ботушите стана, отиде до хладилника, извади наденичките, пъхна ги в електрическата скара и я включи в контакта. След това наряза хляб и го сложи на масата. Наряза в една чиния и няколко домата, хубаво ги посоли и сетне капна отгоре олио. Докато чакаше наденичките, застана пред мивката и дълго гледа лицето си в огледалото. Когато отново седна на масата и двамата започнаха да се хранят, той изведнъж каза:
– Знаеш ли какво? Ние двамата с теб доста си приличаме.
– Верно, и аз забелязах това.
– На една възраст сме. Приличаме си. Знаеш ли какво ми хрумва? Защо не вземем да се сменим. Утре аз отивам при съученика ти, а ти оставаш тук. Как ти се струва?
– Че защо пък не? Поне ще бъде истинско предизвикателство. Ще ти разкажа три-четири истории от гимназията, съученикът ми е толкова приказлив, че сам ще ти снесе другото. Не сме се виждали от сто години, хич няма да се усъмни, че не съм аз, а е друг човек.
– А пък ти тъкмо ще си починеш тука от имейлите.
– Като нищо го правим. Хайде, утре сутринта ще решим окончателно.
