„Интерстелар“ като религиозна алегория

„Интерстелар“ като религиозна алегория
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    25.07.2024
  • Сподели:

Изминаха десет години от излизането на „Интерстелар“, режисиран от Кристофър Нолън. В чест на тази кръгла годишнина ми се иска да предложа разсъждение, което да отвори още една врата към разбирането на обичания от зрителите филм. Ще припомня научно-фантастичния сюжет, защото така причините за тълкуването в посоката на религиозната алегория сами ще се изяснят.

Началото на действието е през 2067 г. в Съединените щати. Населението на Земята е застрашено от изчезване, поради климатични промени и болест по растенията, която води до драстично намаляване на хранителните запаси.

Бившият тестов космически пилот на НАСА, Купър, живее във ферма с двете си деца –  момче и момиче на ученическа възраст – и бащата на починалата си съпруга. Дъщерята Мърф сякаш е наследила от пилота упорития авантюристичен характер и интереса към физиката и астрономията. Тя наблюдава света с особен поглед и любопитството ѝ се подхранва от странни феномени с собствената ѝ стая. Книгите сами падат от рафтовете на библиотеката, а по време на една пясъчна буря прахът, влязъл през отворения прозорец, започва да се стели по пода, образувайки странна графика.

Купър успява да разчете изписания шифър и открива, че става въпрос за географски координати. Заинтригуван, решава да открие мястото, а Мърф се промъква в колата му и го придружава.

Двамата попадат в секретен център на НАСА, където при пълна конфиденциалност се подготвя далечен полет в търсене на планета, подходяща за живеене, където хората да се преселят, преди да ги е застигнала гибел на Земята. Ръководителят на операцията убеждава Купър да поеме управлението на космическия кораб, като му разкрива неизбежната трагична перспектива пред земните жители и му описва два варианта на спасителен план. В първия експедицията се увенчава с успех, открива подобна на земната среда, връща се на Земята и след това се предприема обща евакуация. Във втория връщане назад няма, но пък специално подготвени контейнери с генетичен материал ще бъдат оставени някъде там, където отново човечеството да може да се осъществи и развие.

За да спаси поколението на децата си и на тези, които ще последват, Купър приема мисията, макар дъщеря му бурно да се противопоставя на заминаването, защото усеща, че едва ли повече ще се срещнат. Децата остават с дядо си. Раздялата с бащата е драматична.

Наистина отсъствието на Купър трае много дълго, защото пътуването е до друга галактика, където гравитационното въздействие променя времето така, че час, прекаран на тамошна планета, се равнява на години, преминали на Земята. Планетите, представляващи интерес за експедицията, са три – на тях се намират предишни пратеници на агенцията, които са потвърдили, че откритите там природни условия могат да бъдат пригодени за човешките нужди.

Заедно с Купър пътуват още астронавти — двама мъже и една жена. Жената, Амелия, предлага маршрут към планетата, на която преди време е изпратен нейният любим. Останалите решават, че първо ще посетят друга планета, защото така ще спестят време и гориво. Купър влиза с нея в спор. Той настоява личните пристрастия да не влияят върху решенията на екипа, а Амелия му отвръща, че любовта не е просто пристрастие, а енергия, физическа сила, която захранва процеси, насочва действия и постига резултати. Този разговор е важен акцент в историята.

Друг важен акцент е свързан с възможността въобще да се предприеме такова далечно пътуване. Тя е осигурена от същества, които героите назовават с безличното „те“. „Те“ са „поставили“ в близост до Сатурн „дупка”, огъваща пространство-времето по начин, който позволява преодоляването на огромни разстояния. Преминаването през нея отвежда екипа до планетна система край кратера на огромна черна дупка, наречена „Гаргантюа“. Кои са „те“, предстои да се узнае, но извършеното от тях изглежда неслучайно.

Посещавайки двете планети преди тази, предпочитана от Амелия, екипът се натъква на премеждия, които отнемат живота на двамата мъже. Остават жената и Купър, заедно с двама робота, съдействащи на пилотирането. Основният кораб е силно повреден, горивото е на свършване, в земно време са изтекли повече от двайсет и пет години, а възрастта на астронавтите остава непроменена.

Мърф е пораснала и работи в научния екип на ръководителя, изпратил мисията. На смъртния си одър той признава пред нея, че изчислението, според което експедицията ще успее да се завърне и да последва преселение, е непълно – ръководителят е излъгал, че такава перспектива е реална. По-скоро възможно е само оставянето на контейнерите с генетичен материал, без надежда за оцеляване на астронавтите и на човечеството на Земята. Мърф е шокирана, но въпросът, който най-силно я вълнува, е дали баща ѝ е знаел, че няма да се върне, че те няма да оцелеят. Дали баща ѝ ги е изоставил… Това питане отеква, без да получи отговор.

 

 

 

Купър измисля начин, ползвайки гравитационните сили на околните им обекти с останалото недостатъчно гориво да стигнат до планетата, на която Амелия се надява да срещне отново своя любим. При извършване на планираната маневра, пилотът изненадващо се отделя с малък апарат от основното корабно тяло и така му придава тласък, необходим, за да бъде достигната набелязаната цел. Амелия го умолява да не предприема този самопожертвователен ход, но той си взима сбогом с нея, защото друг начин тя да се озове, където иска, няма.

След отделянето Купър попада в черната дупка „Гаргантюа“. Апаратът, с който лети, се взривява, пилотът катапултира и продължава в свободно падане. Изведнъж тялото му е уловено от мрежа. Мрежата е образувана от нишки, които изграждат структура, състояща се от моменти, случили се и случващи се на Земята. Той вижда сцени от раздялата с дъщеря си и се опитва да даде знак на себе си и Мърф, викайки и удряйки по мрежестите стени, които разделят пространството на множество епизоди от изминалото време. 

Купър остава невидим за Мърф, гласът му остава нечут, но ударите повалят на пода няколко книги от библиотеката. Малкото момиче разчита в получилите се на рафта празнини код, означаващ „Остани“. Когато Купър се разделя с нея преди много години, тя му показва този надпис, твърдейки, че това е отвъдно послание, което трябва да бъде прието.

Сега бащата разбира, че той самият е оставил посланието. Това го кара да осъзнае, че цялото пътуване сякаш е планирано да се случи, за да се достигне до петото измерение, което позволява невъзможни извън него намеси и трансформации. Планирано е от съществата, наречени „те“, но тези същества са негова собствена проекция в бъдещето. В друга галактика, там където Амелия е успяла да занесе генетичния материал, способностите са се развили до такава степен, че посредством гравитацията може да се въздейства на миналото.

В слушалката на скафандъра си Купър изненадващо чува гласът на един от роботите, асистирали полета. Той му съобщава, че също е успял да оцелее и в черната дупка е получил информацията, с която изчисленията на починалия ръководител на операцията  ще се увенчаят с успех, но за съжаление данните няма как да бъдат споделени със земните жители. Купър не се съгласява с него и му нарежда да транскрибира стойностите в морзов код. Макар и скептичен, роботът изпълнява задачата, но продължава да пита откъде накъде пилотът се надява, че ще се свърже с Земята.

Купър му отговаря, че неслучайно е попаднал тук и че има инструмент, с който ще спаси света. Този инструмент е любовта, която в словесния спор с него Амелия е защитила като реална сила на физическо въздействие с определена посока и смисъл.

В една от стаите в мрежата Купър открива порасналата си дъщеря, върнала се в напуснатия от нея дом, за да прибере бедстващите от пясъчните бури деца на своя брат. Мърф стои пред библиотеката си и пак се взира в книгите, чието падане преди много години е изписало „Остани“. На един от рафтовете все още е ръчният часовник, който баща ѝ е оставил за нея в деня на раздялата. Тя е отказала да го носи, но сега решава да го вземе и вглеждайки се циферблата, открива, че стрелката, отмерваща секундите, потрепва в неравномерни тактове.

С инстинкта, проявяван от нея още като дете, вече опитната изследователка разбира, че това потрепване е съобщение, предавано на морзов език. Купър успява с почукване по нишките на стената, през която вижда Мърф, да предаде данните, продиктувани от робота. Роботът се интересува как бащата е бил сигурен, че дъщерята ще погледне часовника, а отговорът на Купър е: защото аз ѝ го дадох. Или с други думи – любовта помежду им, въпреки дългогодишната раздяла, е силата, която прави връзката възможна. Прави и спасението на човечеството възможно, защото с получената информация вече може да се осъществи преселението.

Мърф успява да завърши успешно изчисленията, с които ръководителят не се е справил, и хоризонтът пред човечеството става светъл. Радостта ѝ е голяма, а още по-дълбоко е личното ѝ вълнение, защото тя разбира, че не друг, а баща ѝ, когото е обвинявала, че ги е изоставил, се е свързал с нея, за да ѝ помогне. За да помогне и на всички хора.

И ето че религиозната алегория е съвсем ясна. Спасението идва от връзката с Бащата, чието отсъствие преживяваме като изначална липса или изоставеност. А той присъства и участва, макар и невидимо. И, както е казано, Той е любов, която не е сантимент или пристрастие, а конкретна и целенасочена действена сила, която съзидава и съхранява. Създадени сме по негов образ и подобие, затова и естественото, и свръхестественото сме отново ние и света, само че в друго измерение.     

 

                                     

 

Стоян Радев

Станете почитател на Класа