За произхода на времето

За произхода на времето
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    24.07.2024
  • Сподели:

Какво е имало преди Големия взрив? Как се е случило така, че нашата Вселена е годна за живот? Има ли други вселени и скрити измерения на пространството? Могат ли физичните закони да еволюират?

В книгата си „За произхода на времето. Последната теория на Стивън Хокинг“ теоретичният физик Томас Хертог, който беше в София през май и се срещна с българската публика, разисква интригуващи въпроси, по които учените продължават да спорят.

На базата на работата си с великия Стивън Хокинг през последните 20 години от живота му Хертог продължава изграждането на една нова теория за произхода на света. Според „Последната теория на Стивън Хокинг“ учените, включително и самият той, дълго време са гледали по погрешен начин на Вселената. Те са се опитвали да я изследват, сякаш са външни наблюдатели: „Време е да престанем да се правим на Бог“, казва Хокинг. Защото как можем да наблюдаваме нещо отстрани, ако сме част от него? В своята книга Хертог описва именно вълнуващия момент на прозрението, когато Хокинг открива грешката си, и тежките години на проучвания, на смяна на перспективата, през която двамата учени проследяват историята на Вселената.

„За произхода на времето“ запознава читателите на достъпен език с ключови моменти от историята на съвременната физика и космология – с еволюцията на науката от Нютон до днес и с научните постижения и смелите теории – от квантовата механика и теорията за Големия взрив до струнната теория, мултивселената и идеята за Вселената като холограма.

„За произхода на времето. Последната теория на Стивън Хокинг“, Томас Хертог, превод от английски Елена Филипова, издателство „Сиела“, 2024 г.

Предговор

Кабинетът на Стивън Хокинг имаше маслиненозелена врата и макар тя да беше точно до оживената обща стая, Стивън обичаше да я държи открехната. Почуках и влязох с чувството, че се пренасям в един безвременен свят на съзерцание.

 

 

Заварих Стивън да седи тихо до бюрото си, с лице към входа, с глава, твърде тежка да стои изправена, подпряна на облегалката на количката му. Той бавно вдигна поглед и ме поздрави със сърдечна усмивка, сякаш ме беше очаквал през цялото време. Болногледачката му ми предложи място до него и аз хвърлих поглед към компютъра на бюрото му. На екрана се въртеше скрийнсейвър: Да стигнем дръзко там, където „Стар Трек“ се бои да пристъпи.

Беше средата на юни 1998 г., намирахме се дълбоко в лабиринта на ФПМТФ, прочутия Факултет по приложна математика и теоретична физика на Кеймбридж. ФПМТФ се помещаваше в една скърцаща викторианска сграда на мястото на Старата печатница на брега на река Кам и в продължение на близо три десетилетия това беше базовият лагер на Стивън, средоточието на неговите научни занимания. Именно тук той, прикован към количката и неспособен да повдигне дори пръст, се бе стремил страстно да подчини Космоса на волята си.

Нийл Турок, колегата на Стивън, ми беше казал, че учителят иска да ме види. Именно въодушевеният курс на Турок, част от прочутата програма по висша математика на ФПМТФ, бе запалил неотдавна интереса ми към космологията. Стивън бе дочул, както изглежда, че изпитните ми резултати бяха отлични, и искаше да види дали от мен ще излезе добър докторант под неговото крило.

Прашният му стар кабинет, претъпкан с книги и научни статии, ми се стори уютен. Беше с висок таван и голям прозорец, който, както щях да открия по-късно, Стивън държеше отворен дори в мразовитите зимни дни. На стената до вратата имаше снимка на Мерилин Монро, под нея – подписана снимка на Хокинг в рамка, играещ покер с Айнщайн и Нютон на холодека на „Ентърпрайз“. Две черни дъски, покрити с математически символи, заемаха стената вдясно от нас. На едната имаше скорошни изчисления, свързани с най-новата теория на Нийл и Стивън за произхода на Вселената, но рисунките и формулите на втората, изглежда, датираха от началото на 80-те години. Дали не бяха последните бележки, нахвърляни от него на ръка?

Тихо прищракване наруши тишината. Стивън бе заговорил. Изгубил естествения си глас при трахеотомия след пристъп на пневмония преди повече от десетилетие, сега той общуваше чрез безплътен компютърен глас. Това беше бавен, изнурителен процес.

С последните сили на атрофиралите си мускули, той упражняваше слаб натиск върху щракащото устройство, много подобно на компютърна мишка, което бе внимателно поставено в дланта на дясната му ръка. Екранът, монтиран на подлакътника на количката му, светна, установявайки виртуална спасителна връзка между ума му и външния свят.

Стивън използваше компютърна програма, наречена „Икуълайзър“, която имаше вградена база данни с думи и речеви синтезатор. Той явно управляваше електронния речник на „Икуълайзър“ инстинктивно, натискайки ритмично бутона, който сякаш танцуваше в тон с мозъчните му вълни. Меню на екрана показваше известен брой често употребявани думи и буквите на азбуката. Базата данни на програмата включваше жаргона на теоретичната физика, а програмата предугаждаше избора на следващата дума и показваше пет опции на долния ред в менюто. За нещастие, подборът на думите се основаваше на елементарен алгоритъм за търсене, който не успяваше да направи разлика между общи приказки и теоретична физика, с понякога комични резултати, от космическо микровълново ризото до допълнителни секс измерения.

Андрей твърди, появи се на екрана под менюто. Замрях, в притихнало очакване, с пламенната надежда, че ще разбера онова, което щеше да последва. Минута или две по-късно Стивън насочи курсора към иконата „Говор“ в горния ляв ъгъл на екрана и каза с електронния си глас: Андрей твърди, че има безкрайно много вселени. Това е безобразие.
И ето го на – дебютния изстрел на Стивън.
Андрей беше знаменитият американско-руски космолог Андрей Линде, един от бащите основатели на космологичната инфлационна теория, предложена в началото на 80-те години на ХХ в. Усъвършенстваща теорията за Големия взрив, тя постулира, че Вселената е започнала с кратък изблик на свръхбързо разширение – инфлация. По-късно Линде изфабрикува едно екстравагантно допълнение към теорията си, според което инфлацията произвеждаше не една, а много вселени.

Бях свикнал да мисля за Вселената като за всичко, което съществува. Но колко е то? В схемата на Линде онова, което наричахме „Вселена“, би било само частица от една неимоверно по-голяма „мултивселена“. Той си представяше Космоса като огромна издуваща се шир от безброй различни вселени, лежащи далеч отвъд взаимните си хоризонти, като острови във вечно разширяващ се океан. Космолозите ги чакаше голямо приключение. Стивън, най-авантюристичният сред всички тях, го бе забелязал.
– Защо да се тревожим за другите вселени? – попитах аз.
Отговорът на Стивън беше енигматичен. Защото вселената, която наблюдаваме, изглежда проектирана, каза той. После продължи да щрака: Защо Вселената е такава, каквато е? Защо сме тук?
Никой от моите преподаватели по физика никога не беше говорил за физиката и космологията с такива метафизически понятия.
– Това не е ли философски въпрос? – пробвах се аз.
Философията е мъртва, каза Стивън с проблясващ поглед, готов за спор. Аз не бях напълно готов, но неволно си помислих, че като за човек, отрекъл философията, Стивън я използва доста щедро – и творчески – в работата си.

В Стивън имаше нещо магическо. Почти без да помръдне, той вдъхваше толкова много живот в разговора ни. Излъчваше магнетизъм и харизма, каквито рядко бях виждал. Широката му усмивка и изразително лице, едновременно сърдечно и игриво, караха дори роботизирания му глас да звучи наситен с характер и ме повличаха все по-дълбоко в космическите загадки, над които размишляваше.

Подобно на Делфийския оракул, той бе усвоил изкуството да влага много в малко думи. Резултатът беше един уникален начин на мислене и говорене за физиката и както ще разкажа, една съвсем нова физика. Но тази сбитост означаваше също, че дори лека засечка в щракането, като например една-единствена липсваща дума – „не“ например – можеше да доведе и често довеждаше до разстройване и объркване. Този следобед обаче аз нямах нищо против да се потопя в объркването и бях благодарен, че Стивъновото търсене из „Икуълайзъра“ ми даваше време да обмисля отговорите си.

Знаех, че когато Стивън казваше, че Вселената изглежда проектирана, той имаше предвид необичайното наблюдение, че тя се е появила от бурното си рождение впечатляващо добре конфигурирана за поддържането на живот – пък било то и милиарди години в бъдещето. Този „удобен факт“ беше терзал в една или друга форма мислителите векове наред, защото той създава усещането за нещо много нагласено. Почти сякаш генезисите на живота и Космоса са взаимно преплетени, сякаш Космосът е знаел през цялото време, че един ден ще бъде наш дом. Как да разбираме тази загадъчна привидност на умисъл? Това е един от основните въпроси, които хората задават за Вселената, и Стивън имаше дълбокото усещане, че космологичната теория има какво да каже по въпроса. Перспективата – и надеждата – да успее да реши загадката на конструкцията на Космоса, движеше наистина много от работата му.

Това беше само по себе си изключително. Повечето физици предпочитат да отбягват такива трудни, привидно философски теми. Или смятат, че някой ден ще се окаже, че деликатно изработената архитектура на света произтича от един елегантен математически принцип в сърцевината на теорията на всичко. Ако се случеше така, очевидната конструкция на Вселената би изглеждала като щастлива случайност, благоприятна последица от обективните и безлични закони на природата.

Но нито Стивън, нито Андрей бяха традиционни физици. Нежелаещи да залагат на красотата на абстрактната математика, те смятаха, че неестествено прецизното устройство на Вселената, пораждащо живот, отвежда към един дълбок проблем в корените на физиката. Без да се задоволяват просто да прилагат законите на природата, те търсеха едно по-широко разбиране за физиката, което включваше съмнение в самия произход на законите. Това ги отведе до размишления за Големия взрив, защото, както се смяташе, именно при рождението на Вселената е била положена нейната законоподобна конструкция. И тъкмо относно рождението ѝ Стивън и Андрей имаха съществени разногласия.

Андрей виждаше Космоса като гигантско раздуващо се пространство, в което многобройни големи взривове постоянно произвеждаха нови вселени, всяка със своите физични свойства, сякаш последните не бяха нищо повече от нашия местен космически климат. Ние не би трябвало да сме изненадани, че сме се оказали в изключителна вселена, подходяща за живот, твърдеше той, защото очевидно не бихме могли да съществуваме в една от многото вселени, където животът е невъзможен. Всяка представа за велик план зад всичко това би било илюзия в мултивселената на Линде, произхождаща от нашето ограничено виждане за Космоса.

Стивън твърдеше, че великото космическо разширение на Линде от вселена към мултивселена е метафизическа фантазия, която не обяснява нищо, макар аз да усещах, че той не можеше да го докаже напълно. Въпреки това намирах за интригуващо и вълнуващо, че най-видните космолози на света, макар и в сериозно разногласие, обсъждаха тези основополагащи въпроси с такава силна убеденост.
– Линде не се ли позоваваше на антропния принцип – условието, че ние съществуваме – за да се спре на една биодружелюбна вселена в мултивселената? – осмелих се да попитам аз.
Стивън извърна очи, погледна ме и раздвижи леко уста, като ме остави в недоумение. По-късно щях да науча, че това означава несъгласие. Като осъзна, че не бях въведен в невербалната комуникация, практикувана във вътрешния му кръг, той завъртя отново очи към екрана и се зае да сглоби цяло ново изречение. Две изречения всъщност.
Антропният принцип е признак на отчаяние, написа той, докато моето озадачение нарастваше успоредно с неговото щракане. Той е отрицание на надеждите ни да разберем принципния ред в природата въз основа на науката.
Е, това беше изненадващо. Бях чел „Кратка история на времето“ и бях наясно, че ранният Хокинг често бе флиртувал с антропния принцип като част от обяснението на Вселената. Космолог в сърцето си, Стивън отрано бе оценил изненадващите резонанси между едромащабните физически свойства на Вселената и съществуването на живота като такъв. Още в началото на 70-те години той бе привел антропния довод – погрешно, както се оказа – като обяснение защо разширението на Вселената напредва с една и съща скорост във всичките три направления на пространството. Нима беше променил мнението си за достойнствата на антропното мислене в космологията?
Стивън направи едно медицинско спиране в бокса, за да си прочисти трахеята, а аз междувременно разглеждах кабинета му. Екземпляри от „Кратка история на времето“, преведена на екзотични езици, бяха натрупани на един рафт, заемащ цялата дължина на стената вляво от нас. Запитах се какво ли още имаше в нея, с което той вече не беше съгласен. По-нататък до тези кратки истории забелязах редица докторски дисертации на бившите му докторанти. Още в началото на 70-те години Стивън беше създал прочута мисловна школа в Кеймбридж, която винаги бе включвала тесен кръг сменящи се докторанти и постдокторанти.

Заглавията на дисертациите им засягаха едни от най-задълбочените въпроси, с които се беше борила физиката в края на ХХ в. От 80-те години видях „Гравитацията: квантова теория?“ на Брайън Уит, както и „Време и квантова космология“ на Реймон Лафрам. „Времепространствени червееви дупки и константите на природата“ на Фей Даукър ме отведе в началото на 90-те, когато Стивън и колегите му мислеха, че червеевите дупки – геометрични мостове през пространството – влияят на свойствата на елементарните частици. (Кип Торн, приятелят на Стивън, по-късно щеше да използва червееви дупки във филма „Интерстелар“, за да върне Купър в Слънчевата система.) Вдясно от Фей стояха „Проблеми на М-теорията“ от Марика Тейлър, най-новото академично потомство на Стивън. Марика беше работила под ръководството на Стивън посред втората революция на струнната теория, когато теорията се бе преобразила в много по-голяма мрежа, известна като М-теория, а Стивън най-после бе започнал да узрява за идеята.

Най-вляво на рафта стояха два екземпляра на една по-стара книга с дебела зелена корица, „Свойства на разширяващите се вселени“. Това беше докторската дисертация на Стивън, датираща още от средата на 60-те години, от времето, когато голямата рупорна антена на Лабораториите на „Бел“ в Холмдел засякла първите отгласи от горещия Голям взрив под формата на слабо микровълново лъчение. Стивън доказваше в дисертацията си, че ако Айнщайновата теория за гравитацията е вярна, то самото съществуване на тези отгласи означава, че времето трябва да е имало начало. Как се връзваше всичко това с мултивселената на Линде, за която говорехме в момента?

Непосредствено вдясно от Стивън видях „Гравитационно излъчване и гравитационен колапс“ на Гари Гибънс. Гибънс беше първият докторант на Стивън в началото на 70-те години, по време, когато американският физик Джо Уебър твърдеше, че чува чести изблици на гравитационни вълни, идващи от центъра на Млечния път. Интензивността на гравитационното излъчване, за което се съобщаваше, била толкова висока, че галактиката, изглежда, губела маса с темп, който не можел да бъде поддържан неимоверно дълго – ако това било вярно, скоро от галактиката нямало да остане нищо. Запленени от този парадокс, Стивън и Гари обмисляли идеята да конструират свой собствен детектор за гравитационни вълни в мазето на ФПМТФ. Разминали се на косъм – слуховете за гравитационни вълни се оказали неверни и щели да изминат още четиридесет години, преди ЛИГО, Лазерната интерферометрична гравитационно-вълнова обсерватория, най-после да успее да засече диплите на тези неуловими трептения.

Стивън обикновено вземаше по един нов студент всяка година да работи с него по един от проектите му с висок риск и висока възвръщаемост, свързани или с черните дупки – колабирали звезди, скрити зад хоризонт, – или с Големия взрив. Опитваше се да ги редува, като възлагаше на един студент да работи по черните дупки, а на следващия – по Големия взрив, така че по всяко време кръгът му от студенти покриваше и двете направления в изследванията му. Правеше го, защото черните дупки и Големият взрив бяха като ин и ян в мисленето му – много от ключовите прозрения на Стивън за Големия взрив можеха да бъдат проследени до идеи, които бе развил първо в контекста на черните дупки.

Както вътре в черните дупки, така и в Големия взрив макросветът на гравитацията се слива истински с микросвета на атомите и частиците. В тези екстремни условия теорията на относителността на Айнщайн за гравитацията и квантовата теория би трябвало да работят заедно. Само че те не работят и това е широко разглеждано като един от най-големите нерешени проблеми във физиката. Двете теории например въплъщават коренно различен възглед за причинно-следствените отношения и детерминизма. Докато теорията на Айнщайн се придържа към стария детерминизъм на Нютон и Лаплас, квантовата теория съдържа фундаментален елемент на неопределеност и случайност и запазва само ограничена представа за детерминизъм, около половината от онова, което си е мислел Лаплас. С годините Стивъновата гравитационна група и нейната диаспора бяха направили повече от всяка друга изследователска група в света, за да разкрият дълбоките идейни въпроси, възникващи, когато човек се опита да съчетае привидно противоречащите си принципи на тези две физични теории в една-единствена хармонична структура.

Междувременно Стивън беше „поправен“, както се изрази болногледачката му, и защрака отново.
Искам да работите с мен върху квантовата теория на Големия взрив…
Явно бях пристигнал в година на Големия взрив.
…за да разчистим мултивселената. Той вдигна поглед към мен с широка усмивка, очите му отново блестяха. Това беше. Не с философстване или с позоваване на антропния принцип, а с вплитане на квантовата теория по-дълбоко в космологията щяхме да се справим с мултивселената. Начинът, по който се беше изразил, го правеше да звучи като обикновена задача за домашно и макар да можех да прочета по лицето му, че той вече беше започнал работа, нямах представа в каква посока бе поел космическият кораб „Хокинг“.
Аз умирам… се появи на екрана.
Вцепених се. Погледнах към гледачката, която си четеше тихо в ъгъла на кабинета. Погледнах отново към Стивън, който изглеждаше добре, доколкото можех да преценя, и продължаваше да потраква.
…за…една…чаша…чай.
Това беше Великобритания и часът беше четири следобед.

Вселена или мултивселена? Конструкт(ор) или не? Това беше съдбовният въпрос, който щеше да ни занимава в продължение на двайсет години. Нашата задача за домашно доведе до друга и скоро двамата със Стивън се оказахме насред нещо, което щеше да стане един от най-разгорещените дебати в теоретичната физика в началото на XXI в. Почти всеки имаше мнение за мултивселената, макар че никой не беше съвсем наясно как да я разбира. Онова, което започна като докторантски проект под негово ръководство, се разви в прекрасно интензивно сътрудничество, завършило с кончината на Стивън на 14 март 2018 г.

Залогът в нашата работа беше не само природата на Големия взрив, тази енигма в сърцевината на съществуването, но и по-дълбокият смисъл на законите на природата. Какво е в крайна сметка онова, което космологията открива за света? Как се вписваме ние в него? Подобни размишления изваждат физиката от нейната зона на комфорт. И все пак тъкмо в тях обичаше да се впуска Стивън и именно там неговата несравнима интуиция, изкована през десетилетията задълбочено космологическо мислене, се оказа пророческа.

Като толкова много учени преди него, ранният Хокинг разглеждаше фундаменталните закони на физиката като неизменни, вечни истини. „Ако действително открием завършена теория… бихме познали наистина ума на Бог“, писа той в „Кратка история на времето“. Повече от десет години по-късно обаче, по време на първата ни среща – и с мултивселената на Линде, дишаща във врата ни, – ми се стори, че той усещаше пукнатина в позицията си. Наистина ли физиката осигуряваше богоподобните основи, действащи при произхода на времето в Големия взрив? Нужни ли ни бяха такива основи?

Скоро щяхме да открием, че цикличността в развитието на теоретичната физика беше стигнала наистина твърде далеч. Когато проследим Вселената назад до най-ранните ѝ мигове, срещаме едно по-дълбоко ниво на еволюция, при което самите физични закони започват да се променят и развиват в нещо като метаеволюция. В първичната Вселена правилата на физиката се видоизменят в един процес на случайни вариации и подбор, подобен на Дарвиновата еволюция, с видове частици, взаимодействия и както ще покажем, дори времето, избледняващо в Големия взрив. Нещо повече, двамата със Стивън започнахме да гледаме на Големия взрив не само като на начало на времето, но и като на източник на физичните закони. В сърцевината на нашата космология лежи една нова физична теория за произхода в Големия взрив.

Работата със Стивън беше пътешествие не само до пределите на пространството и времето, но и дълбоко в неговия ум – в онова, което правеше Стивън Стивън. Съвместният ни поход доведе до сближаването ни. Той беше истински търсач. Човек нямаше как да не се повлияе от решимостта му и от епистемичния му оптимизъм, че можем да се преборим с тези озадачаващи космически въпроси. Стивън ни създаваше усещането, че пишем своя собствена история на Сътворението, което в известен смисъл правехме.

А физиката беше забавление! Със Стивън човек никога не знаеше напълно кога е приключила работата и кога започва купонът. Неговата неутолима страст да разбере нещата съперничеше само на жаждата му за живот и приключенския му дух. През април 2007 г., няколко месеца след 65-ия си рожден ден, той взе участие в един полет с нулева гравитация на борда на специално приспособен „Боинг 727“, който той разглеждаше като прелюдия към пътуване в Космоса, докато междувременно лекарите му изпадаха в паника заради пресичането му на Ламанша с „Евростар“, за да дойде да ме посети в Белгия.

Междувременно, след като естественият му глас бе замлъкнал завинаги, прекалено слаб дори да помръдне пръст, той въпреки това стана най-големият популяризатор на науката в нашата епоха. Вдъхновен от дълбокото чувство, че сме част от един величествен план, изписан в небето, сякаш в очакване да бъде разгадан от нас, той споделяше радостта си от откритието с международната аудитория. По средата на сътрудничеството ни той написа една книга, „Великият дизайн“, която отразява объркването ни по онова време. В нея Стивън остава вкопчен в антропния принцип, мултивселената и идеята за окончателна теория на всичко, чак до съперничеството ѝ със създадената от Бог Вселена. Но „Великият дизайн“ съдържа също и първите следи на една нова космологична парадигма, която щеше да изкристализира в работата ни няколко години по-късно. Малко преди смъртта си Стивън ми каза, че е време за нова книга. Това е тази книга. В следващите няколко глави описвам нашето пътешествие назад до Големия взрив и вътре в него и как то в крайна сметка накара Хокинг да отхвърли мултивселената и да я замени с една изненадваща нова перспектива към произхода на времето, дълбоко дарвинистка по духа и природата си и предлагаща коренно преработено разбиране за Великия космически план.

Към нашите усилия често се присъединяваше и американският физик Джим Хартъл, отдавнашен сътрудник на Стивън, с когото в началото на 80-те години бяха станали първопроходци в темата за квантовата космология. С годините двамата бяха придобили голям опит в разучаването на Вселената през квантов обектив. Дори езикът помежду им въплъщаваше квантовото им мислене, сякаш схемите в главите им бяха свързани другояче. Така например под „Вселената“ космолозите обикновено имат предвид звездите, галактиките и обширното пространство около нас. Когато Джим или Стивън кажеха „Вселената“, те имаха предвид абстрактната квантова вселена, потопена в неопределеност, с всичките ѝ възможни истории, живеещи в нещо като суперпозиция[1]. Но тъкмо тяхното изцяло квантово виждане в крайна сметка направи възможна една истинска дарвинистка революция в космологията. По-късният Хокинг прие квантовата теория сериозно – наистина много сериозно – и реши да я последва безрезервно, като я прилагаше, за да преосмисли Вселената в най-широки мащаби. Квантовата космология щеше да е полето на изследване, в което Стивън остана на предна линия до края на живота си.

Когато в средата на сътрудничеството ни Стивън изгуби оставащата в ръката му сила да натиска щракалката, с която разговаряше, той премина към един сензор, монтиран в очилата му, който активираше, потрепвайки леко с буза. Но накрая и това стана трудно. Комуникацията се забави от няколко думи в минута до минути на дума, преди на практика да замре, макар гласът му да се радваше на небивало търсене3. И ето го на, най-прочутия апостол на науката, неспособен да говори. Но Стивън не се предаваше. С интелектуалната връзка, задълбочена през годините на тясно сътрудничество, ние все повече преминавахме отвъд вербалното общуване. Загърбвайки „Икуълайзъра“, сензори и щракалки, аз се настанявах пред него, очевидно в полезрението му, и сондирах ума му, изстрелвайки въпроси. Очите на Стивън блесваха ярко, когато аргументите ми намираха отзвук в неговата интуиция. После градяхме върху тази връзка, като се придвижвахме и използвахме общия език и взаимното разбиране, които си бяхме създали през годините. Именно от тези „разговори“ бавно, но неизменно се роди окончателната теория на Стивън за Вселената.

Критични кръстопътища в науката са онези моменти, в които метафизичните съображения излизат на преден план, независимо дали ни харесва, или не. На такива разклонения по пътя ние научаваме нещо дълбоко не само за механизмите на природата, но и за условията, които правят възможно и ценно нашето практикуване на наука, както и за светогледа, който може да породят нашите открития. Стремежът на физиката да разбере какво прави Вселената толкова подходяща за живот, ни е довел до един такъв критичен разклон. Защото това е в същността си хуманистичен въпрос, много по-голям от науката. Тук става въпрос за нашия произход. Окончателната теория на Стивън за Вселената съдържа ядрото на една изключително силна рефлексия върху смисъла на това да бъдеш човек в този дружелюбен към живота Космос, да бъдеш настойник на планетата Земя. Дори само по тази причина тя може в крайна сметка да се окаже неговото най-велико научно наследство.

[1] Квантова суперпозиция е фундаментален принцип на квантовата механика, според който частица, например електрон, съществува в няколко теоретично възможни състояния едновременно. – Бел. ред.

 

 

 

Томас Хертог

Станете почитател на Класа