„Без кръвни връзки“ е първата самостоятелна музейна изложба на Боряна Петкова в България. Тя поставя фокус върху пърформанси на художничката от последните няколко години, неин куратор е Ирина Баткова, може да бъде видяна в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.
Боряна Петкова е известна на българската публика, макар че значителна част от дейността ѝ е обвързана с Франция, където живее. Образованието си получава в Националната художествена академия в София и Висшето училище за изкуство и дизайн във Валансиен, след което е стипендиантка на Академията за изящни изкуства в Париж, където става лауреат на наградата за рисунка Пиер Дейвид-Вейл (2015 г.)[1]. Работата ѝ се разполага в спектъра от пърформативната рисунка, през видео инсталациите и обектите от стъкло до пърформанса, който в последно време чертае траекторията на търсенията ѝ.
В България художничката има две номинации за наградата БАЗА (2016 и 2020 г.), няколко самостоятелни изложби – в София – Burn. Burnt. Will Burn (Галерия +359, 2023 г.) и „H220 см“, (Галерия +359, 2018 г. ), и във Варна „Писано(не)казано“ (Contemporary space, 2018 г. ), както и съвместни изложби – SIS с Искра Благоева (галерия Doza, 2023 г.) и „Игра с нищото“ с Михаил Михайлов (галерия „Структура“, 2020 г.). В началото на лятото тя бе отличена с награда на Форума за съвременно изкуство БУНА във Варна за своя пърформанс „Пазител II“, с който участва във водещата изложбата на фестивала, озаглавена „Природата на връзките“.
Изложбата ѝ в САМСИ се осъществява с подкрепата на Посолството на Република Франция/Френския институт в България, Асоциация „Арт Проджект Депо“, МК Продъкшън и медийното партньорство на БТА.
Боряна Петкова, „Без кръвни връзки“, 2024 г., фотография Уша
Преди всичко бих искала да благодаря за възможността да ти задам следващите въпроси. Последният път, когато имах този шанс, бе преди няколко години, по повод една от първите ти самостоятелни изложба у нас – „H220 см“ във Водната кула в Лозенец. Тогава работата ти бе фокусирана върху пърформативната рисунка, докато днес се изявяваш основно като пърформанс артист. Кога и как се случи този преход, кое го наложи? Какво ти дава и какво ти отнема пърформансът?
Не обичам категориите – правя това, което искам, по начин, по който реша в момента. Не се съобразявам с определения като „пърформанс артист“ или „пърформативна рисунка“. „Артист“ или „автор“, или „художник“ ми е достатъчно. „Преходът“ се случва съвсем естествено, без много да го мисля. А пърформансът винаги е бил част от мен, в началото съвсем несъзнателно. Започнах да използвам тялото си като инструмент още преди изобщо да знам какво значи пърформанс… От съвсем малка се изразявам много повече чрез действия, не толкова с думи. Почти не говорех, когато бях дете… Какво ми дава пърформансът? Дава ми сила. Възможността да превръщам невъзможното във възможно най-вече в живота ми. Пърформансът ме научи на самодисциплина (е, все още се уча), дава ми свобода, вид лекота също. Изчиства всичко ненужно. Какво взима? Всичко! Взима абсолютно всичко – личния ми живот, децата ми, енергията ми…
Защо пърформансът е важно за теб изразно средство? Всъщност изразно средство ли е, или самото произведение?
Пърформансът за мен е начин на живот преди всичко останало. Не всеки пърформанс се превръща в произведение… Това е трудна работа.
Струва ми се, че свободата и волята за творческо изразяване са важни теми в работата ти. Разгръщаш ги в различни жестове в последните няколко пърформанса („Пазител“, Link, Burn. Burnt. Will Burn). Съгласна ли си с подобно твърдение?
Ако има нещо, което обединява работата ми, това може би е мечтата като акт на бунт, мечтата, която излиза от съществуващите норми и се противопоставя на ограниченията. И съответно се превръща в реалност.
Боряна Петкова, „Без кръвни връзки“, 2024 г., фотография Уша
Изложбата „Без кръвни връзки“ в САМСИ е твоята четвърта самостоятелна изложба у нас, докато извън България работата ти е значително по-динамична. Самостоятелни проекти си представяла както в галерии и пространства за съвременно изкуство (POUSH в Париж, Nosbaum Reding в Люксембург, Института за съвременно изкуство „Бригите Марч“ – Щутгарт), така и в музейни институции (Музея за изящни изкуства в Мюлуз, FRAC Picardie в Амиен), участваш във фестивали за съвременно изкуство (Drawing Now Art Fair – Париж). Лесно или трудно се взаимодейства в художественото поле извън България? Би ли споделила някои триковете „от кухнята“?
Не работя с трикове. Няма трикове, нито рецепти, нито правила. Единственото, на което вярвам, е интуицията си. А нещата, които трябва да се случат, се случват.
С какво е важен за теб опитът в България?
Там съм, където ме води работата ми. Не се „появявам“ или „изчезвам“, а просто следвам пътя си. А понякога си го начертавам даже. Колкото повече се отдалечавам от България, толкова връзката ми с нея, а чрез нея и с мен самата, става все по-силна, истинска, „кървяща“. България ме вкарва дълбоко навътре.
През изминалата година се срещна за пръв път с публиката зад океана. Пърформансът ти Mother Tongue в Ню Йорк остана в творческата ти биография със своята забележителна продължителност от шест часа. Разкажи малко повече за него.
Шест часа не е много време. Има пърформанси с продължителност дни, месеци, година… Mother Tongue е работа, която мисля, че дойде с дистанцията, която Ню Йорк ми даде. Дистанция от самата мен – там бях просто Боряна, дори фамилията си нямаше нужда да казвам – нито приятелка, нито майка, нито „професионален артист“, нито любовница, без никакви категории, нищо трайно… Мисля, че затова live перформансът Mother Tongue се случи там и ще си остане там… По някакъв начин изблизвах, изстъргвах и изплюх всичко ненужно. „Повърнах“ го.
Наред с това правиш съвместни проекти – както с други визуални артисти, така и с музиканти, куратори. Какво търсиш в подобни колаборации?
Има разлика между колаборация и съавторство. При колаборацията границите между хората, участващи в проекта, са ясно четливи: музика, видео, декор… Всеки работи в сферата си. Съавторството е съвсем друго нещо – много по-рядко срещано, много по-сложно. Крайният резултат е едно цяло, в което трудно може да се определи кой какво е направил. Неразделимо е. И се случва по абсолютно естествен начин. Например SIS – започнахме тази работа през 2021 г. с Искра Благоева. Следвайки едно желание между нас двете, един акт на доверие, на приятелство. Не сме мислили какво и как ще стане впоследствие. Сега този проект живее собствен живот, а ние с Искра го следваме, споделяйки все повече и повече. Кефи ме, че името на работата е SIS и по някакъв начин с този проект аз намерих сестра си в реалния живот (Искра Благоева). Или снимките, които направихме с Уша за изложбата в САМСИ.[2] Това се случи почти неочаквано. Тези снимки са повече резултат от нашата среща, отколкото планирана част от изложбата. Всичко се случи „на живо“, в движение…, както много често в моята работа. Без скъпа техника, уговорени дати, наем на студио, осветление. Само 400 метра ластици, едно прашно празно пространство и ние. Тя е не просто фотограф, Уша е единственият човек/автор, който би могъл да направи тези снимки. Колаборацията е по-скоро „работен“ термин. Съавторството е споделянето, доверието, скандалите, болката, мечтите, любовта в реалния живот…
Боряна Петкова, „Без кръвни връзки“, 2024 г., фотография Уша
Изложбата в САМСИ повдига завесата към три твои пърформанса, над които работиш в последните години – SeeN, Blood relations, Mother Tongue. Какво да очаква публиката?
Не знам какво трябва „да очаква“ публиката и дали изобщо трябва да очаква нещо… Надявам се да се случи нещо по-скоро „неочаквано“ за мен и хората, които ще дойдат. Ще видим след 25 юли…
[1]Exposition des lauréats du Prix de Dessin Pierre David-Weill 2015 | Academie des beaux-arts (academiedesbeauxarts.fr)
[2] В изложбата „Без кръвни връзки“ ще бъдат показани и седем фотографии на Станка Цонкова-Уша (избрани от серия от 217 снимки). Направени са непосредствено след пърформанса „Без кръвни връзки“ в началото на юли т.г., в хода на подготовката на изложбата. Фотографиите са заснети в едно от пространствата на САМСИ.
