Допреди няколко години бях виждала пауни само в зоологическата градина – един-два пъти през детството ми, а после с племенниците и децата ми, когато се случеше да се разходим заедно и особено, ако градината притежаваше пауни.
Бях виждала само пъстри пауни до момента, в който на снимка във вестник, може би интернет издание, не видях белия паун на един известен човек да се разхожда в двора на някой от неговите палати. Удивително красива птица, може би защото я виждах за пръв път – мисля си – но от друга страна това красиво създание не спира да предизвиква възторга ми във всичките си разнообразни нюанси. Последните години паунът започна да се появява по-често по нашите ширини. Харесват го курортните селища за красивите си вътрешни градини. Харесват го и манастирите, при това не само по естетически причини, понеже паунът е сред любимите символи в църковната живопис с неговото ветрилообразно изящество, подходящо за въведение в непостижимата и неподражаема красота на Бога. Паунът е раннохристиянски символ, чрез който се изобразява безсмъртието на Църквата и на душата.
Предполагам, че известният човек си е взел този паун, воден от разточителния естетизъм на бързо забогателите. Ще нарека този човек Хадес Хайлайфа. Първо, не искам да посочвам истинско име, защото това е не просто един човек, а събирателен образ. Бих могла да го кръстя и АД – Акционерно дружество. Но по-важното е, че той е сред онези, които обичат да използват псевдоними и тези псевдоними често са средство за изстрелването им в хайлайфа. С псевдонимите си те стоят скрити на тъмно, за да извършват удобно своята работа, за която жертвите – ако изобщо някога разберат – научават едва когато вече е станало твърде късно. Но това за Хадес Хайлайфа е незначителна подробност. За него е важно да се превърне в истински майстор на „високите скокове“, което означава да поддържа нивото си в хайлайфа, да спазва етикета и летвата на високия стандарт. Той знае, че в тази чудна симбиоза на Хадес и Хайлайфа всичко трябва да е специално, необикновено и космически скъпо. Космос на старогръцки означава украшение, а древните автори са влагали наистина щедро в своите храмове, понеже тази щедрост е отключвала в живота им празника на духа.
Предполагам, че Хадес Хайлайфа вярва в безсмъртието. Може би в безсмъртието на своята душа, а не на нашите. Защото ние сме обикновени простосмъртни, а той – да кажем, доктор по философия, политик, прагматик, икономист или пък академик-специалист по етническия мир – той е друго нещо. За разлика от хора като него, истинските благородници (благородството задължава!) могат да си позволят скромност, та дори и бедност до предела на оцеляването. Те могат да си позволят дори натуралистична дегенерация при разпадането на „дворянските гнезда“. Катя Паскалева – благородната дама на българското кино – изигра най-трудната си роля малко преди смъртта си. Трябвало да играе клошарка и месеци наред обикаляла край кофите за боклук в дрипи, спяла дори в кашони, разговаряла с бедните клетници като с истински братя и сестри, поделяла си кокалите с уличните котки и кучета… Скоро ѝ открили рак и си отишла в жестоки мъки. Молела се Бог да ѝ ги съкрати с евтаназия. Разбира се, това било невъзможно нито по закон, нито поради скърбящото сърце на съпруга ѝ Иван Росенов, който след някоя година я последва, също след рак. Така е с простосмъртните „аристократи по дух“.
Друго нещо са богатите хора като Хадес Хайлайфа. Нито те са като нас, нито ние можем да се мерим с тях. Не казвам, че всички непростосмъртни вярват в безсмъртието на душата. Струва ми се обаче, че всички те се смятат за нещо повече от останалите. Това е самочувствието на господаря над слугата. Затова и вчера настръхнах от изумително точното определение на българската реалност трийсетина години преди Руско-турската война от 1878 г.
Така характерните пороци на турската администрация обясняват как е възможно тази магнетична страна да се бори с мизерията и липсата на предприемачество. Богатството при тези хора би изправило едни от тях пред толкова съблазън, а други – пред толкова мъка, че всеобщата бедност е единственото им спасение, което не ги обижда.
Тези размисли са на френския икономист Жером-Адолф Бланки от книгата му „Пътуване из България през 1841 г.“. Забележително е, че този ерудиран човек е бил силно запленен от достойнството на българските клетници. Още по-забележителното е, че икономист проявява толкова съпричастност с бедността: „Тази топлина се долавя веднага в думите на бедните хора, когато приемат пътника – благородство озарява лицата им с повече блясък, отколкото цялата гордост на завоевателя. В турчина, дори когато е учил в Европа, независимо от любезното и ласкателно гостоприемство остава нещо студено и безлично, което те кара да бъдеш нащрек. Той просто е ориенталец, човек, направен от друго тесто, различно от нашето. При българина не е така: под бедните му окъсани дрипи и суровото лице с чувство на задоволство долавяш европееца. Следва да добавим, че той превъзхожда мюсюлманските си господари, както с интелигентността, така и с другите си качества“.
Когато Жером-Адолф Бланки е писал своите записки, той е имал наблюдения върху манталитета на османския господар и неговата рая. Това е било в кипежа на Българското възраждане. Той не е можел да си представи дори, че век по-късно на власт ще дойдат новите османлии, които ще се борят срещу османската рая. АБПФК, активните борци против фашизма и хитлеризма, в действителност борци срещу християнството и хуманизма. И как само чудно се е преплело османлийството на Османската империя с османлийството на Съветската империя. Къде ти да предполага човек, че така хубаво ще се прелеят и смесят? Откъде на човек да му хрумне, че скоро на новите османлии ще им дойде на акъла да направят негативна „Хадес“ версия на Възраждането – своя Възродителен процес срещу българските турци, а в действителност и срещу българските християни. Защото за този омерзителен престъпен процес платиха не неговите извършители, а други. И платиха отново скъпо и прескъпо със своята свобода.
И може ли да подозира човек, че и български турци ще се окажат сред съучастниците на комунистическия Възродителен процес? Само че това не са простосмъртни турци. Това са хора с по няколко псевдонима. Хадес Хайлайфа е това. Той, те… Хадес Хайлайфа е едновременно и в единствено и в множествено число. Това са майсторите на „българския етнически модел“, на „етническия мир“. Пауните на „безсмъртната“ Държавна сигурност. Новите османлии. И тези нови османлии нямат нищо общо нито с турците, нито с българите. Защото те са над тези неща. Над всички нас. Над живота и над смъртта. Защото смятат, че могат да си играят със съдбите ни, както им хрумне.
Познавам много от тези нови османлии. Някои от съвсем близко, без в началото въобще да съм го подозирала. Типичен шаран, винаги лесно съм ставала плячка на измамниците. Чистосърдечно и наивно преценявам хората според собствените си представи за честност и чест. Тази наивност я дължа на майка си. И тя беше лапнишаран от най-чиста проба. Затова през последните години от живота си не можеше да си прости, че влезе в политиката и увлече толкова хора след себе си със своите илюзии, че нещо наистина се променя. Докато беше жива, наистина я разбирах, че не иска да потърси досието си, но когато се разрових из архивите и открих, че дори уж близки нейни приятели са били доносници, можех само да благодаря на интуицията, която я беше накарала да не търси излишно. Та за какво ѝ трябваха и тези разочарования, сякаш другите ѝ бяха малко?
Но за разлика от мен майка ми беше ведър и лъчезарен човек. Дори в тъгата си намираше сили да се усмихне. Това за жалост аз така и не го научих. Никой не ме биеше по главата да чета толкова много архиви, които да ми разкрият гнусната система на Държавна сигурност. А може би не съм права. Може би още от появата ми животът ми е бил така замърсен от тази система на страха, че наистина е трябвало да прочета повече, за да разбера. И за да мога да предпазя не толкова себе си – достатъчно силно съм радиоактивно облъчена, – колкото други хора, родени малко по-далеч от епицентъра. От „опашката на пауна“.
Ако продължа да пиша още малко за Хадес Хайлайфа, ще го превърна в истински художествен герой, в митичен персонаж. Ще разтворя соколовите или орловите му криле и той ще се понесе нагоре и все по-нагоре върху стихията на своя хайлайф интелект. Кой знае дали митът не идва до нас точно чрез такива образи като Хадес Хайлайфа? Щяхме ли иначе да повярваме във възможната реалност на ада, ако чрез своите действия такива герои на мимикрията не го доближаваха непрекъснато до нас? Защото чрез Хадес Хайлайфа адът е не някъде другаде, а винаги тук и сега. На една ръка разстояние. „А си гъкнал, а си млъкнал!“ Хадес Хайлайфа е представителна извадка и олицетворение на системата на злото, на страха и на смъртта. За тази система ние не сме хора, ние нямаме право на човешки живот. Ние сме просто асансьори, които осигуряват вътрешното движение между долу и горе, личностната цялост на Хадес Хайлайфа.
Не е лесно да си Хадес Хайлайфа. Тъжно и страшно е. И затова – като си помисля какво са изгубили, какво са продали – става ми жал за тях. Те са толкова убедени в своето божествено превъзходство (дори когато имитират привидна скромност), че наистина са за оплакване. Те прошка няма да поискат или ще я поискат като някой, който се моли и на Бога, и на мамона. И на Христос, и на Буда, и на Дънов, и на Ванга. За всеки случай. Те вярват в безсмъртието на своите души, но отричат безсмъртието на останалите и това е причината за вътрешната им психическа драма и предизвестената им смърт, а заедно с това и за нещастието на безброя техни жертви.
Жал ми е за тях като хора, но като служители на системата на смъртта въобще не ми е жал. Защото тъкмо като служители са отговорни за геноцид, който така и не искат да признаят. Да, вярно, не така красноречив като геноцида в Сребреница, чиито извършители също се опитват да го прикрият. Не осъден като Холокоста. Не като геноцида над арменците, нито като геноцида над Израел и Украйна в момента. Но все пак също геноцид, чиито жертви тепърва ще бъдат преброявани. И което е най-мъчително – най-големите жертви на тези масови престъпления са не толкова телата, които страдат неистово, а душите, чието страдание е невидимо. Ето това е непростимо!
Впрочем знам как разтваря ветрилото си паунът, наречен Държавна сигурност. Години наред го наблюдавам, изучавам до най-малките тънкости номерата му. И нямаше как иначе. Била съм твърде малка, когато е започнал да нарежда бъднините ми. Видях го как действа и при другите хора. С незначителни вариации по все същия начин. Преструва се на ваш приятел. Присламчва се до вас, за да му споделяте болките и радостите си. Дебне ви да се изтървете и кажете нещо против някого. Особено много обича да се оплаквате от нещастията и неуспехите си. Предлага ви изкусителни сладости. Преди това внимателно е проверил какво обичате, на какво кълвете. На вас и през ум не ви минава, че той през това време си записва. Че ползва псевдоним. Че това е не кой да е, а Хадес Хайлайфа. Един, втори, трети… Така се е тренирал да се преструва и да плете мрежите си, че ако не ви е жал за душата ви, ще ви направи доносник и вас. Обаче тук мандалото е безотказно. Единственият начин човек да се измъкне от „ветрилото на престъпленията“ на Държавна сигурност е да се усъвършенства постоянно в смирението си. Само че не за пред хората, в това доносниците са майстори. Говорим за истинско смирение. Такова, което ви дава имунитет срещу всяко, и най-малкото желание за власт, пари, слава, величие, щастие… Не развивате ли постоянно у себе си тази най-трудна добродетел, не се ли изпитвате постоянно къде сте и кой сте, успокоите ли се, че злото е зад гърба ви, бъдете сигурни, че злото е пред вас.
Това, че сте бил наивник и сте разказвал, естествено, без да подозирате, свои лични неща пред тези любители на чуждите нещастия, нека това не ви притеснява. Важното е да си давате сметка, че всички сме хора и че с грешките ви не могат да ви хванат. Не се страхувайте нито от хората, нито от злото. Единственият страх, който може да спаси човека, е страхът пред Бога.
Нека не ви плашат и със страданията, които обещават за вас и близките ви. Бъдете сигурни, че щом са започнали да заплашват, поддадете ли се на страха и приемете ли съучастие, предстоят ви още по-зловещи страдания.
И още нещо. Хадес Хайлайфа е майстор на имитацията. Научил веднъж от вас или по друг начин имената, рождените дни и други подробности от живота на най-близките ви хора, този „фокусник“ ще започни да жонглира пред очите ви с техни подобия. Целта, разбира се, е да ви обърка дотам, че да изгубите почва под краката си. Хадес Хайлайфа Първи, Втори, Трети… Всички тези Деца на Сатаната, за които – повтарям – ние сме само асансьори за главозамайващия им успех, та те са господари на живота и смъртта. Те пишат, те бълват своите доноснически писания, чиято заветна цел е да преобърнат истинската реалност с краката нагоре, докато накрая лъжата не възтържествува. Навлезли веднъж в тайните на съзнанието и подсъзнанието ви, те като истински „инженери на човешките души“ ще започнат да пренареждат съдбата ви.
Никога не приемайте игра с тях. Винаги мислете за себе си като за слепец и си повтаряйте поговорката „Кьорав карти не играе“. Забравите ли това, ще видите как близките ви ще се разхвърчат на всички посоки като карти за игра. Не че това не го правят и когато и през ум не ви минава да играете карти с когото и когато и да било.
Но най-вече никога не спирайте да бягате в посоката, обратна на смъртта. Нямам предвид смъртта на телата, тя е неизбежна. Да бягате в посоката, обратна на смъртта означава никога, никога, никога да не забравяте, че водите ли сами тази битка, изгубени сте. Защото без Бог всичко е изгубено.
И най-накрая – паунът няма никаква вина за своята опашка. Нещо повече, тя е чудесен повод да си поговорим за безсмъртието.
