„За мен добрата литература не е просто свидетел, не е само прецизно и детайлно огледало на реалността. Ролята на книгите е да променят нагласи, да пораждат въпроси, да крещят в душите ни.“ Разговор с Радослав Бимбалов
Твоите анализи на политическата ситуация у нас (и не само) се търсят, споделят, цитират, ти си достатъчно авторитетен обществен глас, имаш хиляди последователи в социалните мрежи. Но те познаваме и като обичан от читателите съвременен български писател, затова моля те да ми кажеш какво мислиш за политическата роля на писателя, за самоопределението на мястото на автора в гражданските процеси?
Етимологията на думата „политика“ предполага да не страним от нея – като част от обществото би трябвало да ни вълнува как това „гражданство“ разпределя общите блага, как създава правила и как съблюдава за тяхното спазване. Хората на словото измислят истории и аз съм убеден, че всеки един от нас се вълнува от историята, в която участва лично, като съвременник – иска да я поправи, напише наново дори. Но ако преглъщаме този порив, ако отвръщаме очи от реалността, заравяйки глави в измислените светове на книгите си, ние не оставаме незасегнати от недъзите на настоящето – просто страдаме тихо, мълчим лицемерно. Има автори, които се страхуват да изразят публично позицията, която съм убеден, че имат. Опасяват се, че заемането на страна ще им навреди и за съжаление са прави. Публичният линч в шумната нова социална среда на цифровата ни реалност е безмилостен. Когато си популярна личност и заемеш страна в радикализирания спор на съвремието ни, ти неминуемо си навличаш по-разпалено отрицание и жертваш много от душевния си мир, за да се изправиш срещу него. Но аз лично смятам, че авторите не бива да се страхуват от аудиторията и трябва смело да застават на сцената си, дори когато биват хулени – при това не заради творчеството си, а заради своите обществени позиции.
Дълго време властваха тълкуванията за необвързаност на изкуството с политиката, за аполитичност на авторите, доколко е възможно да се напише книга, без тя да бъде тълкувана и като политическо послание?
Аз съм достатъчно възрастен, че да съм видял поне малко времената, когато тази „аполитичност“ беше просто лицемерна поза, опит да се прикрие покорната зависимост към властта. По време на соца хората на изкуството бяха жертви на цензура, осъществявана бакалски от чиновници с липсващи естетически възгледи и много спорен морал. За съвременните автори е наистина непонятно какво означава да си принуден да разчиташ на благоволението на властващата простащина, за да създаваш някакво изкуство. През призмата на тези спомени всички обвинения за „политически коректно“ изкуство в наши дни стоят нелепо. Авторите сега имат свободата да описват съвремието си, както го виждат – през своята призма, със своя си поглед. Ако тази перспектива съвпадне с възгледите на определени части от обществото, това не означава, че авторът е писал „по поръчка“, в угода на нечия пропаганда. Всъщност в наши дни самата пропаганда съвсем няма нужда от хората на изкуството, за да налага своя мисловен ред – тя го прави през прости, бързи и достъпни нови медийни величия в социалните мрежи. На кого му трябват тромавите книги като оръжия, когато фастфуд мислите на евтини онлайн гурута хвърчат с лекотата на люпени семки и залепват по челата на аудиторията все по-лесно. И все по-грозно.
Сега въпрос към теб като читател: ярко изявено извън книгите политическо поведение на автор, което не съвпада с твоите разбирания за правилност, би ли те отблъснало от страниците на този писател? Например, ако писателят Хикс Игреков подкрепя политиката на Путин, но пише увлекателни романи, ще ги прочетеш ли?
Бетовен е бил кошмарна личност – сприхав скандалджия, гневен и все по-лют с прогресивната си загуба на слух. Съсипва психически дори собствения си племенник, оставен на неговите грижи – младежът се самоубива на невръстна възраст. Но Бетовен е безмилостен гений – и няма как да не застиваме в присъствието на неговата музика. Но понеже питаш за писателите – талантливият писател пише книга, в която неговият глас изчезва. Авторът е създател – той прави образи от плът и кръв и те са тези, които общуват с читателя. В хубавата книга аз лично се губя и докато чета – буквално забравям за името на корицата. Затова и умея да се наслаждавам на творчеството на хора, които принципно не харесвам, стига да са истински талантливи. Ако пък говорим конкретно за путинистите – гледам притихнал пируетите и въздушните шпагати на Сергей Полунин и напълно забравям какъв е. Когато спре да танцува – вече виждам татуираното лице на руския диктатор на гърдите му и отвръщам очи. Простичко е. За мен този гениален балетист просто не съществува като човек извън сцената.
Ако условно мога да разделя гласа ти на фикция (писател) и непримиримост (будна гражданска съвест), кои са изразните и стилистични средства, които пренасяш от литературата към, да речем, реакцията ти към купуването на гласове по време на избори?
Често обяснявам на срещите си с читатели, че в моите книги няма да открият дребнотемията, които ме вадят от обувките и на които си позволявам да реагирам не съвсем кротко в социалните мрежи. Думите ми, които стигат до хартия, трябва да бъдат с вечен смисъл, да засягат важните неща, непреходните. В същото време изразните средства често се припокриват – дори в един обикновен, кратък пост във фейсбук се стремя да използвам прекрасния ни език като изящно оръжие – да громя властващата простащина с точни, но и красиви думи. Започнах тази своя гражданска активност преди 15 години, когато в социалните мрежи преобладаваха картинките на котета, манджи и цветя. През 2009 г. стартирах една рубрика, която нарекох „Пътеводител на българския гражданин“ – публикувах кратки афоризми, почти всекидневно в продължение на години. Например „Царят е гол, докато не стане премиер – пети принцип на реституцията“, „Винаги има стръв, която не си опитвал – прилика между шаран и избирател“ или пък „Ако спечеля, ще печеля от цял народ – предизборен прочит на Левски“ и „Виновен до заплащане на противното – правосъден принцип“. Тези мои лични избухвания постепенно намериха своята аудитория и дори все още хората ги споделят и припомнят. После за дълго време влязох в епистоларна битка с нелицеприятните ми политикантропи. Написах стотици отворени писма в хаплив и съвсем нещадящ сатиричен тон до Бойко Борисов и себеподобния му слугинаж, но и дори до неживи твари като каскета на Гешев. Постовете ги пиша за минутки – набързо, гневно, рязко, с острието. Но в книгите си никога не си позволявам тази фриволност. Всяка дума там я претеглям стотици пъти, пиля с маниакалка прецизност. Все пак постовете в социалните мрежи живеят бурно, но кратко, а книгите – завинаги.
В „Размисли на аполитичния“ Томас Ман пише: „Никога не е изпъквала по-очевидно разликата между народа като митична личност и индивидуалистичната маса; и никакво страхопочитание пред народа, никаква сърдечна съпричастност към героичната му борба няма да предпазят от прозрението за изцяло жалката природа на масата, за нейната страхливост, нахалство, лошотия, безхарактерност и подлост“. Как с днешна дата и съизмеримо с българската действителност тълкуваш думите му?
Ще си позволя да подсиля горчивината на Томас Ман с нещо нашенско – една реплика на г-н Балкански: „Народът е роб, робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика!”. Алеко е прав, безмилостен, дори и скрит зад недодяланата арогантност на героя си. За съжаление българското общество в наши дни е заплашено от още по-страшно робство – владението на простащината. Организираната простащина, която е по-организираната престъпност в България, е превзела от десетилетия публичното пространство – интелектуалната немощ бива прокламирана като „естественост“, осакатеният език е норма, ощетеният морално индивид – хитрецът, подлецът, простакът най-вече – пробива напред и застава начело, за да го следваме. Тъжно, но факт – простащината на Алековия герой се превърна в национална идентичност, а тарикатлъкът му – в традиционна ценност. Патриотизмът е „Булгар, Булгар!“, тупване в татуираните поувиснали лица на Ботев и Левски плюс малко „Бяла роза“ с дъх на чесън, а истинската любов към България е просто изветрял мускал в пояса.
Ако литературата е реалност от втори ред (публика), а политиката е пряка реалност (сцена), коя е по-привлекателната позиция за теб – на наблюдател или на участник?
Не съм съгласен, че литературата е реалност от втори ред. За мен добрата литература не е просто свидетел, не е само прецизно и детайлно огледало на реалността. Ролята на книгите е да променят нагласи, да пораждат въпроси, да крещят в душите ни, те са реален двигател за единствената съзидателна дейност, която отличава хората от другите земни твари – да мислят преди да действат. Що се отнася до пряката реалност, за която говориш – не си представям политиката да бъде мое всекидневие. Не съм човек, който може да стои в партийни редици. Вярвам в силата и необходимостта от граждански, непартиен натиск към всяка власт, без значение кой я държи. Този натиск е важен, защото без него няма общество. Истината е, че съм тотално независим човек, истински необвързан с каквито и да е организации. Именно тази моя независимост ме държи чист – пред хората, но и най-вече пред себе си.
Коректив на какво са твоите книги?
За добро или зло, никога няма да разбера как точно въздействат моите книги в главите на различните хора. Колкото и да съм свикнал да се събувам и да газя там (в главите им) тихо и внимателно, думите ми със сигурност имат различен ефект върху читателите. Надявам се просто да не е краткотраен, да не изветрявам веднага в мислите им, да остава нещо някъде. В момента завършвам последните щрихи по новия си (трети) роман и се вълнувам как ще се приеме от хората. Не за друго, а защото съм си поставил амбициозната (и леко рискована) задача да пресъздам една дистопия, в която състраданието у хората е изчезнало, няма го – по определена причина (обяснена в романа) хората вече не изпитват съпричастност към останалите. Историята е дръзка, стряскаща и най-вече разказана от глас, който не може да бъде приет равнодушно – говори самият Създател. Да, Той… Ето ти малко от новата книга, за да ме разбереш по-добре: „Самовластието ти, довело до колонизации, робства, расизъм, нацизъм, войни и терор, стигна още по-далече в последния век. Гневът ти е щедър и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Престъпваш всяка заповед, уж дадена от мен, за да отнемеш правото на други да бъдат различни от теб.
Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за анонимно одумване, заклеймяване и линч. Най-ценното ти откритие – думите – биват ползвани за шумна омраза. Огледалното на реалността твое творение, което цинично обяви за нова вселена, ти даде не просто трибуна, а същинска височина, от която да мяташ присъди с лекотата на палач. В края на тази твоя изключително успешна технологична революция май си повярва. Бързият прогрес ти даде не просто самочувствие, а само-вяра, доближила те до най-извратената ти представа за мен.“
Книгата ще се казва „Ти, подобие мое“ и сигурно вече разбираш защо толкова се вълнувам как ще ме прочетат хората точно в този труден за душите ни момент от съвременна история.
Тоталитарните режими обичат литературата като инструмент за пропаганда. Твоето детство е било белязано със задължителна литература, често с ангажиран характер. Как ти изглеждаше тогава фигурата на писателя и ако можеш да се погледнеш с любопитните очи на детето Радослав, как то би видяло сегашния Бимбалов?
В моето черно-бяло детство хората с бради ме гледаха от сивите стени не особено милостиво. Щях да отбягвам погледа си, да отминавам бързо и да тичам зад скъсаната топка (цъфваше като спукана пъпка и само мечтаехме за нова). Сега като подминах портрета си, вече мога спокойно да си спомня, че в моето детство книгите бяха достъпен прозорец към света. И въпреки че учителите ни караха да пресъздаваме „какво е искал да каже авторът“, което често ни водеше просто до четене на критиката за дадено произведение, аз съм отраснал с „изяждането“ на фантасти като братя Стругацки, Кир Буличов, Станислав Лем и Айзък Азимов.
Какво четете с твоята дъщеричка Диана?
Задължен съм на дъщеря си, защото благодарение на нея чета отново за Карлсон, Емил, Муминтрол и Пипи, но и защото попих творчеството на толкова бляскави съвременни български автори на детска литература като Мария Донева и Катя Антонова.
Вземам повод от заглавието на сборника ти с разкази „Млък“ и искам да знам на кого ти се иска да кажеш „Млък!“ и защо?
В този разказ думите почват да се губят. Както казва единият от героите там, „Думите са единственото ни природно богатство, което ще изхабим, защото не го ползваме“. Не искам никой да млъква. Искам обаче да надвикам някои хора – тези, които внушават на младите, че истината има няколко лица.
Радослав Бимбалов е роден през 1973 г. в Пловдив, възпитаник на Английската гимназия в града и на УНСС в София. Съосновател е на една от най-успешните комуникационни компании в България – The Smarts Group, популярен анализатор на политически и обществени събития. Дебютният му роман „Аз, Маниака“ („Хермес“, 1999) бива приет радушно от читателите, но следват 23 години, в които той участва в общи сборници, но не се осмелява да публикува собствена книга. Втората му книга, сборникът с разкази „Млък“ („Сиела“, 2022), става бестселър и попада в кратките списъци на най-престижните литературни награди в България (Перото, Хеликон, Портал Култура), печели трето място в „Национална литературна награда Йордан Радичков“. Третата му книга – романът „Екстазис“ („Сиела“, 2023), затвърждава мястото му на литературната сцена – номинирана е за редица литературни награди (Перото, Хеликон, Златен лъв, Европейска награда за литература, Портал Култура), попада и в краткия списък на „Роман на годината“. В началото на 2025 г. ще излезе италианският превод на „Екстазис“.
