На 19 юли настъпва „Мигът на звездата“ – ярка, дълбока и загадъчно експресивна творба с 13 алтернативни заглавия, една от най-значимите книги, излезли изпод перото на световноизвестната писателка Кларисе Лиспектор.

Алтер его на авторката, разказвачът в „Мигът на звездата“ (преводач: Илияна Чалъкова, 112 стр., цена: 19 лв., художник: Люба Халева) описва мимолетния живот на простодушна девойка от бедния бразилски Североизток, неумела в действията, в мислите и в словото, която вярва, че щастието е дадено всекиму, и копнее за бляскава любов и бъдеще на кинозвезда. Ала съдбата отрежда друго. И в един миг, окрилена от блянове, подхранени от чудните предсказания на фалшива гадателка, се озовава, запратена от лъскав мерцедес, в канавка край пътя, отронвайки сетното: „Колкото до бъдещето…“. Разказвачът подсилва сюжетната нишка с пространни размисли за смисъла на жизнения път, за търсенето на идентичност и за изкуството на писателя, преплитащ действителност и измислица. А послесловът, дело на сина на авторката, Пауло Гуржел Валенте, откроява автобиографичния елемент, социалния заряд и скритите препратки и метафори в тази изключителна лапидарна творба.

Кларисе Лиспектор (1920-1977) е бразилска писателка, преводачка и публицистка от украинско-еврейски произход със световна слава, „водещата латиноамериканска белетристка на XX век“ („Ню Йорк Таймс“). Още с дебютния си роман, „Близо до дивото сърце“ (1943), се превръща в сензация. Сравняват я с Борхес, Набоков и Джойс. Определят я като гений в изграждането на характери и „вълшебница на литературата“. Романът „Мигът на звездата“, излязъл непосредствено преди кончината ѝ и удостоен с престижната литературна награда „Жабути“, е екранизиран през 1985 г. от бразилската режисьорка Сузана Амарал. Изпълнителката на главната роля Марселия Картаксо печели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса на „Берлинале“ (1986).

Кларисе Лиспектор - „Мигът на звездата“ (Откъс)

ВСИЧКО В СВЕТА Е ЗАПОЧНАЛО С ЕДНО„ДА“. Еднамолекулаеказала „да“надругамолекулаитакасееродилживотът. Алапредипраисториятаебилапраисториятанапраисториятаиебиловремето на „никога“, иебиловреметона „да“. Открайвремесиебилотака. Незнамточно, нознам,че Вселената никога не е започвала.

Нека никой не се заблуждава, постигам простотата единствено посредством много труд.

Докато в мен напират въпроси, а отговори няма,ще продължавам да пиша. Как да започна от началото, щом нещата се случват, преди да са се случили?Щом преди прапраисторията вече е имало апокалиптични чудовища? Ако тази история не съществува,ще започне да съществува. Мисленето е действие. Чувстването е факт. Двете заедно съм аз, който пишатова, което в момента пиша. Бог е светът. Истинатавинаги е била някакво вътрешно и необяснимо съприкосновение. Животът ми в неговата най-неподправена същност е неразпознаваем, извънредно съкровен и няма нито една дума, с която да може да сеозначи. Сърцето ми е изпразнено от всякакви желания и се свежда до присъщото му последно или първо туптене. Зъбоболът, който пресича тази история,е издълбал дълбока бразда в средата на устата ни. Затова аз пея високо, с остър тон, насечена пронизителна мелодия – това е моята собствена болка, на самиямен, носещ на гърба си света, в който липсва щастие. Щастие ли? Никога не съм се натъквал на по-чудатадума, измислица на жените от Североизтока, които се скитат наоколо на тълпи, на тълпи.

Как бих могъл да се изразя сега... Тази история ще бъде резултат от постепенно видение – от две години и половина малко по малко откривам основанията за нея. Тя е видение за неизбежността на... На какво? Кой знае дали по-късно ще разбера. Сякаш пиша в същия миг, в който ме четат. Просто не започвам от края, който би оправдал началото – така, както смъртта сякаш казва всичко за живота, – защото ми е нужно да съставя досие на изминалите събития.

В този миг пиша с известен предварителен свян, задето нахлувам в личното ви пространство с подобен толкова чужд и красноречив разказ. Откъдето междувременно дори пулсираща кръв, понеже е тъй изпълнен с живот, би могла, кой знае, да се стече итутакси да се съсири на кубчета тресящо се желе. Дали тази история някой ден няма да се превърне в моя съсирек? Какво ли знам аз? Ако има някаква достоверност в нея – а разбира се, че историята е истинска, макар и измислена, – нека всеки един да припознае сам себе си в нея, защото всички ние сме един и същ човек и този, който не е беден на пари, е беден духом или тъжи, задето му липсва нещо по-ценно и от самото злато: има хора, на които им липсва деликатната същина.

Как така знам всичко, което ще последва, и същевременно все още не ми е известно, като се има предвид, че никога не съм го преживявал? Работата е там, че на една улица в Рио де Жанейро в миг долових във въздуха чувството за гибел по лицето на някаква девойка от Североизтока. Без да споменавам, че като малко момче бях отгледан в Североизтока. Някои неща са ми известни и защото съм ги преживял. Който живее, се учи, макар да не знае, че се учи. Точно затова господата знаят повече, отколкото си представят, а се правят на наивни.

Поставям си за цел да не бъде сложно нещото, написано от мен, макар да съм длъжен да използвам думи, поддържащи интереса ви. Историята – определям с престорена справедливост – ще има около седем герои и аз, разбира се, съм един от най-важните сред тях. Аз, Родриго С. М. Старомоден разказ е този, защото не искам да подхождам модернистично и да измислям моди, за да оригиналнича. Така че ще опитам, противно на навиците си, история с начало, среда и грандиозен завършек, последван от тишинаи сипещ се дъжд.

История ясна и видяна отвън, така е, но и история, съдържаща тайни, като се започне с едно от заглавията – „Колкотодобъдещето“, предшествано от точка за край, последвано от друга точка за край. Не става дума за прищявка от моя страна – на финала сигурно ще се разбере необходимостта от очертанието. (Все по-зле съзирам какъв ще е финалът, който, ако моята бедност позволи, искам да бъде грандиозен.) Ако вместо точка беше последвано от многоточие, заглавието щеше да остане отворено за възможни въображаеми продължения от ваша страна, вероятно дори зловредни и безмилостни. Е добре, вярно е, че и аз съм безмилостен към своя главен герой, момичето от Североизтока: това е разказ, който искам да бъде суров. Ала аз имам правото той да бъде болезнено суров, а не вие. Заради всичко това не ви отстъпвам своя ред. Не става дума просто за разказ, това е преди всичко първичен живот, който диша, диша ли диша. Рехава материя, някой ден ще изживея тук живота на една молекула с нейното възможно великолепие от атоми. Това, което пиша, е повече от измислица, мое задължение е да разкажа за тази девойка, подобна на хиляди други. А също и мой дълг – дори да не бъда твърде изкусен в разказа, съм длъжен да разкрия живота ѝ.

Защото съществува правото да изкрещиш.

Значи, аз крещя.

Крещя ясно, без да прося милостиня. Знам, че има девойки, които продават тялото си – тяхното единствено действително притежание – в замяна на хубава вечеря наместо сандвич с мортадела. Ала личността, за която ще разкажа, почти няма тяло за продажба, никой не я иска, тя е девствена и безобидна, не липсва на никого. Впрочем – сега си давам сметка – и аз не представлявам ни най-малка липса за никого и дори това, което пиша, всеки друг би го написал. Всеки друг писател, точно така, ала би трябвало да бъде мъж, защото жена писателка може да го изкара сълзливо и боязливо.

Подобно на момичето от Североизтока, има хиляди други девойки, пръснати из тесни домове, претъпкани с обитатели, свободни единични легла в стаи под наем, зад тезгяха, работещи до пълно изтощение. Съвсем не забелязват, че са лесно заменими и че така, както съществуват, биха могли и да не съществуват. Малко от тях се оплакват и доколкото е известно, нито една не възразява, защото не знае пред кого. А дали изобщо има пред кого?

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 
 За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)