Момичето тичаше по коридора, мъчеше се да не пищи и трескаво гледаше номерата на стаите. Най-сетне стигна до стая №6. Дори не почука, а влетя вътре. Посрещна я гладко обръснат мъж на средна възраст с прилепнали до главата уши, който не можа да скрие изумлението си от нейното, така да се каже, нахлуване.
– Стана нещо страшно! – почти изкрещя момичето.
– Седнете сега и първо се успокойте – каза мъжът, хвана я за голите рамене и я натисне да седне на един стол. – Така. Имайте предвид, че тъкмо излизах в обедна почивка. Затова бъдете кратка.
– С Алекс двамата решихме да посетим прехвалената ви зоологическа градина. Въпреки жегата. Дойдохме дотук, влязохме. Имахме спор кой сектор първо да посетим – на маймуните или на хищниците. Той искаше на хищниците и аз отстъпих. Пред сектора на хищниците ни посрещна някакъв с черни очила и със златно елече. Дръпна ни да влезем вътре в тъмната зала, защото навън много печеше и ни предложи едно, по думите му, невероятно преживяване. С една дума – влизаме в две кабини, където за пет минути може да изпитаме какво има в главата на лъва. Все едно сменят нашия мозък с този на лъва. Науката вече била толкова напреднала, че това не представлявало проблем. Ще можело да се насладим на прастарите спомени за саваната, на първия лов, на соления вкус на кръвта от прехапаното гърло на антилопата, на битките с биволите и хиените… Алекс се запали. Веднага попита колко струва. Смешният човек назова някаква сума, която беше съвсем прилична. И Алекс ме нави.
Влязох в кабината. Поставих си на ушите слушалките, както ме беше инструктирал онзи човек. Светлината изгасна и светна една червена лампа. Смея да кажа, че не усетих почти нищо. Е, усетих миризмата на лъвска кожа, усетих нещо като вятър в косите. И толкова. След пет минути в кабината отново светна, лампата стана зелена, аз свалих слушалките и излязох навън в мрачната зала. Смешният човек ме чакаше. Той изглеждаше разстроен. Каза ми, че с Алекс се е получил неприятен инцидент. Пинкодът, с който е трябвало да го върнат в неговото съзнание, се е разпаднал. Нещата изглеждали драматични, защото ако човек преседи по-дълго време с животинското съзнание, можело да се стигне до непредвидими последици. Имало вариант да извикат по спешност специалисти, но те вземали доста скъпо.
– Колко? – извиках аз и той назова една наистина голяма сума. Хукнах по напечените алеи. Срещнах някакъв човек със синя престилка, вероятно гледач на животни и го попитах къде е кабинетът на директора. И той ме упъти насам.
– Да – каза директорът, като дъвчеше пълните си маслинови устни. – За беда, службата, която организира тези развлечения, не ми е пряко подчинена. За едно мога да ви успокоя – цялата тази работа с кабинките е лъжа. В случая се разчита на базовата информация у всеки един човек за лъва например, както е в случая. Няма никаква промяна на съзнанието и прочие. Така че с вашия Алекс не би трябвало да е станало нищо драматично. Сега ще опитам да се обадя.
Директорът вдигна слушалката на стационарния апарат и започна да върти шайбата. После се заслуша в свободния сигнал. Отсреща вдигнаха.
– Играта свърши – каза директорът. – Пратете момчето тук. – И затвори.
Момичето първо чу стъпките по коридора и изхвърча навън. Алекс стърчеше срещу нея и двамата се прегърнаха. Директорът също се подаде от вратата и облиза устните си с език. Момичето отдалечи с ръце Алекс от себе си и започна да го разглежда. Той отново я привлече към себе си. Беше си нейният Алекс. Само едно нещо я озадачи – друг път той я целуваше по бузите, по клепачите, по устните, едно момиче никога не бърка картата на тялото си. А сега хвана с двете си ръце шията ѝ…
