„Време е да се замислим повече защо съществуваме заедно в едно пространство.“ Разговор с Денис Манев и Стилиян Христов за тяхната изложба, която проблематизира градската естетика

„Добрият, лошият, злият“ беше заглавието на изложбата на Денис Манев и Стилиян Христов с куратор Георги Павлов, показана в софийската галерия „Доза“ от 13 до 22 май, а впоследствие гостувала на Университета по архитектура, строителство и геодезия (до 30 юни). Тя проблематизира градската естетика у нас – пространство, което авторите представят като „Дивия изток“. В изложбата бяха включени десет пана от големоформатен текстил с визуални находки от градската среда, както и артефакти – кокетно капсулирани в бижутерска смола.

Преди двадесет години Институтът за съвременно изкуство организира проекта „Визуален семинар“, в който млади и вече утвърдени автори изследваха проблема за градската среда през призмата на естетиката, политиката, икономиката и социологията. Какво заварва днешното поколение дебютиращи артисти след тридесет години преход?

Смятаме, че проектът на ИСИ „Визуален семинар“ е плод на времето в един преходен период между две икономически системи. Забързването на рекламната медия и борбата за внимание в градската среда обличат повърхността на града по напълно нов начин. Трябва да се признае обаче, че банализирането на рекламни принтове, постери, лозунги и лайтмотиви през последните 30 години преход подтикват артиста в друга посока – крещящото не е от интерес за нас. Интересно е по-скоро какво в тези 30 години е останало естествено наслоено в градската конструкция – какви истории са се разказвали, какво се е случвало и кой какво е построил, за да оцелее в това време. Целим да покажем материала трезво, като в изложбата могат да бъдат видени вклинени тухли, ръждясала арматура, разкъсани брезенти – срамежливите актьори на антирекламата.

Абсурдизмът и свободията са водещи теми в дебата за градската среда и според вас. Защо е така?

Както всички стилове, абсурдизмът е роден на определено място, в определено време и контекст. В „Добрият, лошият и злият“ дори не може да се каже „за жалост“ – тук е така. Съвременната призма на изследването както в архитектурата, така и в сестринските изкуства, не може да бъде съотнесена към по-старите методи на Корбюзие, които следват принципа на Tabula rasa. В дискусията за градската среда заобикалящата свободия е на предна позиция. Една градска единица не съществува във вакуум, следователно тя трябва да уважава и интерпретира заобикалящото. В конкретиката се налага често да се анализират абсурдът и свободията.

Вие не съдите и не се намесвате в градската среда, а по-скоро констатирате статуквото. Каква е все пак вашата оценка за ситуацията?

Методът, с който подхождаме към това изследване, не е свързан с критика на определена политическа, икономическа, социална и естетическа реалност. Идеята по-скоро е да се подходи с чист поглед към отделните фрагменти, съставляващи общия пейзаж и състояние на архитектурното статукво в страната. Изваждайки нещата от контекста на всекидневието, е възможно да отделим цветовете, формите и допира на средата. Този метод споделя много черти с прехода. Напоен до такава степен с предубеждения, той не може да бъде обект на коментар, а единствено догматично потвърден и в крайна сметка – осмян.

Вдъхновение или предизвикателство е днес градът за вас?

На базата на това, което ни заобикаля от момента на нашето раждане до днес, ние имаме определена представа в какъв свят живеем и какви са съставните му части. Светогледът ни стига до това, което сме видели, анализирали и осъзнали, а всяка възможност отвъд това е като от книга – някъде там, съществуващо, разбрано, но неусетно. Това не означава, че трябва да прескачаме локви със завързани очи и цялата красота и правота, идваща отвън, да се опровергае, а именно в сравнението с един друг външен вид на града искаме да намерим пътя към синтеза на тези две неща.

В изложбата представяте артефакти от обектите, капсулирани в епоксидна смола за бижута. Смяна на перспективата ли е вашето артистично послание и това ли е възможният отговор на въпросите, които изложбата повдига?

С две думи – абсолютно да. Вглеждайки се в реални парчета от фасадите, които присъстват като гръбнак на изложбата, задаваме въпроси за ролята на същите тези елементи в градската среда. Какво имаме предвид: когато разглеждаме колекция от безбройни истории, те все някак успяват да се слеят в едно и всички красиви детайли са забравени. Именно това бе и движеща сила при избора ни да представим капсулираните артефакти през лупа, изкривяваща перспективата далеч от всекидневната. 

В каталога говорите за „Дивия изток“ – как се отнасяте към това понятие и какви чувства буди то у вас? Има ли предпоставки за гордост/самочувствие, или преобладава чувството за хумор? Все пак у нас си позволяваме да иронизираме западняците, че за смяна на крушка им се налага да викат ел. техник.

Гордост може би не е най-точната емоция, която изпитваме, със сигурност има известно чувство на принадлежност, което противоречи на неопределеното чувство на смущение. Мислим, че открай време всеки, живеещ тук, смята сам себе си за балкански каубой, винаги една стъпка пред другите, винаги с по-правилното мнение, винаги се смее последен. Затова най-приобщаващият начин да представим тезата на изложбата пред хората е чрез всепознатата им сатира.

В периода на пандемията законите и обществените разпоредби взеха сякаш превес над свободата на индивида, с която също доста се спекулираше. Бихме ли могли да изведем паралел с дискурса за всепозволените архитектурни интервенции у нас? Докъде според вас се простира личната свобода върху частната собственост и откъде започва отговорността към общото тяло на града? 

Време е да се замислим повече защо съществуваме заедно в едно пространство. За жалост предишният въпрос може да се тълкува и като предпоставка за едно голямо „не“ (поне ние не сме виждали каубойски филм с главен герой строител). Това да се живее в Дивият изток е превод на максимата „Всеки за себе си“ със съкратен сценарий. Естествено, събитията в наше време са обект на перифразиране от изкуството включително и от архитектурата. Живеем във време на индивидуализъм и това се усеща в разграничаването на екстериор–интериор. Как изглежда нашата интервенция отстрани и възприятието ѝ от други очи нас не ни касаят. Това обаче не означава, че трябва да забравяме, че сме актьори в градската среда. Личната свобода не трябва да пречи на другите както в естетически, така и във физически смисъл.

Неслучайно институцията, която отговаря за този род права и разрешения, се нарича „община“ – в концепцията на изложбата вие се заигравате с превода и етимологията на ключови понятия. Кой/кои са отговорни за настоящата визуална ситуация и доколко тя е (дис)функционална?

Това и ни хареса в заглавието на изложбата – как „грозният“ и „злият“ остават етимологично неопределени. Тук „общината“, насочваща към идеята за общност и споделена отговорност, по свой собствен начин бива абстрахирана от държавата като множество от общини или общности. Така една градска среда може да се разглежда не като тоталитарно разпределено градоустройство, а по-скоро като демократично балансирана везна между отговорности и желания на индивиди. Визуалната ситуация наподобява семейство в развод. Всеки дърпа нанякъде без ясна посока. Подобна връзка на елементите в градската среда водят до дисфункционалност, облечена в хумор по време на изложбата. Връщайки се няколко изречения назад – отговорни са държавата, общината и най-накрая индивидът – тотално изтощен и способен да направи само нужното, за да оцелее. 

Народопсихологията присъда или потенциал е според вас?

Народопсихологията, в контекста на разгледаното от нас, се явява окови, които ни обричат на догматичен подход към визуалната градска среда. Знаейки, че нещо винаги е било така, дори и то никога да не е било, вече циментираме определени мисловни граници за нас самите. Оставаме заключени в малка стая, където монолозите са винаги с една и съща структура –  идея, последвана от отрицание. Тази картина за нас е присъда. От друга страна обаче, търсейки нещо, човек винаги успява да го намери, макар и понякога със закъснение. Как могат да се интегрират нови сгради в заобикалящото? Какви алтернативни строителни материали могат да се интегрират в дизайна? Как да направим един безистен приветлив за общността? Това са въпроси, които ще успеят да ни откъснат от присъдата и от негативното на българската народопсихология.

Стилиян Христов (род. 2000 г.) е бакалавър по архитектура към Техническия университет в Берлин. До момента работи предимно в контекста на преизползването на строителни отпадъци, вернакуларни пространствени решения и експерименталното материалознание. Сред проектите му е редизайнът на санитарни помещения към летището БЕР Бранденбург, който печели конкурс за студентски проект към ТУ-Берлин. За бакалавърската си дисертация разглежда експерименталното използване на пресовани коркови блокове като носещи елементи за нов квартал в Порто, Португалия, където пространствената логика следва проучванията на Луис Кан върху средновековни английски и шотландски замъци.

Денис Манев (род. 1999 г.) е визуален артист и фотограф. Композициите и ситуациите, които създава или по-скоро провокира, приемат формата на ефимерни поетични образи, трайни следи, балансиращи на ръба на разпознаването и отчуждението. През 2022 г. издава първата си фотокнига „Аз, изцяло мой“, която води до самостоятелна изложба в София под същото име. През 2023 г. участва в груповата изложба Nylona Brunch & Coworking заедно с Вълко Чобанов, Аарон Рот, Димитър Шопов, Страхил Пенев, Мич Брезунек и др. Участва в поп-ъп изложбата на Synaesthesia Collective „Образцов дом“ заедно с други артисти като Диана Бункин, Никола Стоянов, Георги П. Павлов, Кърт Колев и други. Участва в Emergence Art Fest Варна 2024 и Sofia Underground 2024.

Яна Костова