Ако някой ме попита кой е спечелил изборите в България, ще получи най-краткия и изчерпателен отговор: чадата на бай Ганю. Неизличимите и неизтребимите.

Последните избори – и ако не се лъжа, шестите от последните три години, предизвикаха истинска буря от анализи и спорове кой бил спечелил и кой бил загубил, както и апокалиптични изводи за съдбата на политическите субекти, участвали в тях. Забравя се обаче едно: изборите не са бедствие, което ни сполетява свише, те са закономерният резултат от нашия избор, сумарният ефект от волята на онова малцинство от българските избиратели, които още не са пренебрегнали избирателното си право – което впрочем е единственото сечиво, с което разполагат свободата и демокрацията.

В този смисъл те са наистина репрезентативни, но не само и не толкова за политиците, защото не те „правят“ изборите – ние ги правим, и ги правим с нашия собствен избор. Това, което се опитват да правят политиците, е да яхнат енергиите на този избор, да направляват неговите резултати, да манипулират неговите очаквания и да подменят – ако това им се удаде, въплътените чрез него очаквания. Но така или иначе, ние сме тези, които гласуват, и да прехвърляме другиму вината за резултата от това гласуване е бягство от отговорност.

И недейте да ми говорите за това как сме нямали избор. Ако българските политици приличат на карикатури, ако можем да разпознаем в тяхно лице цялата многослойна челяд на бай Ганю, ако те просто не стават за пред хората и лъжат на поразия, то това е така, защото ние сме им позволили да бъдат такива. Ние сме създали онази среда на допустимост, която ражда уроди, непознати другаде. И апропо – като става дума за бай Ганю, то ако някой ме попита кой е спечелил изборите в България, ще получи най-краткия и изчерпателен отговор: неговите чада. Неизличимите и неизтребимите.

Тъй че не става дума само за социология на тези избори. Става дума и за народопсихология. За това как българинът си представя политиката, политическото и самия политик. Какъв тип му харесва и на какъв не би имал доверие – съвсем независимо от това кой реално заслужава доверие и кой не.

В хода на самата кампания ЦИК санкционира един плакат на ПП-ДБ, който онагледяваше точно този народопсихологически избор на българското население (няма да кажа „народ“, тъй като това е дума, която предполага общност, градена върху история и ценности – при живеещите по тези места това липсва). Плакатът задаваше пряко въпроса какъв премиер биха предпочели избирателите: някой като Денков или някой като двете всеизвестни корпулентни лица с ниски чела и миши очички. Отговорът е всеизвестен – тези двамата, разбира се. Класирани съответно на първо и второ място.

Основанията за този отговор? Съжалявам, че трябва да го кажа директно: те нямат нищо общо със здравия разум. Наслушах се на приказки за това как правителството на академик Денков било най-слабото правителство, което някога сме имали. В същото време обаче неговите успехи са прекалено очевидни, за да бъдат пренебрегвани: например точно това е правителството, повишило в най-кратки срокове и в най-голяма степен доходите на работещите и пенсионерите в цялата история на българския преход. Големият въпрос тогава е защо Негово величество българският избирател не гласува на тези избори в своя полза, а гласува откровено против своите интереси? Какъв е характерът на неговата мотивация, ако изключим очевидното – че царят е гол, а в полето на политическото тази голота се измерва с невежество.

Мотивацията прочее е емоционална и няма нищо общо с логиката. Нека се върнем на плаката – пещерните субекти от него са предпочетени именно защото Денков е академик, а на умните според българските избиратели не може да се има доверие. Спомняте ли си обозначаването на протестиращите някога срещу Пеевски с „умните и красивите“? Някой да може да посочи друга европейска нация, в която да бъдеш умен и красив носи негативни конотации?

Не, печалната истина е, че след 45 години власт на простаците по време на комунистическия режим българите някак незабелязано започнаха да имат трайно доверие в простака. Така, както са криви „умните и красивите“, протестиращи по софийските улици, така в началото на прехода бяха криви демократите – и защо? Защото носели бради! Нещо като римейк от времето на оранжевата сопа на Стамболийски – когато оранжевата гвардия бръснеше на сухо брадите на онези вражески политици, които успяваше да докопа!

Да си спомняте сакралната фраза на Бойко Борисов, изречена пред миньорите: „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“? В една нормална държава изреклия подобно нещо политик би престанал да бъде такъв, тук обаче продължава да се шири и да ръси подобни народняшки сентенции. Да си спомняте думите за „мазното кафе“, дето Христо Иванов бил го пил в скута на Делян Пеевски? Да си спомняте волните интерпретации на тема „пудел и пачки“? Или парафразата на народната мъдрост: който пачки вади, от пачки умира? Или злополучното „левче от дизела“? Или гордостта от „Турски поток“, изграден ударно в полза на Путин и неговата война с три милиарда български пари – без грам полза от този харч? Да си спомняте сагата за парапета и Лена Бориславова?

Не ви ли прави впечатление общото във всички тези случки – това, че мярата на допустимата простотия и простащина е вече прекрачена, че вече сме станали просташка държава и че лъжата е взета не всеоръжие в българската политика, вследствие на което – да, пещерните субекти от санкционирания плакат са реалният избор на българите; това са представители на предпочитания от тях тип български политици. Шмекери, андрешковци, вулгарни циници и нагли далавераджии – това е актуалният избор на българските граждани, които, уви, не носят нищо гражданско в себе си.

Ще кажете – не, това не са всички българи, това е само една трета от тях, другите са отвратени от политическото и вдигат червен картон на българските политици. Наказват своите, защото тяхното представителство не беше достатъчно убедително. Защото трябваше да изчегъртат ГЕРБ, а не да правят правителство с тези, срещу които протестираха.

Чудесно, само че дали са получили достатъчно здраво мнозинство, за да могат да го направят? И къде щеше да бъде България сега, ако беше продължила серията президентски правителства? Съжалявам, тезата за „наказване“ на своите е толкова глупава, че няма повече накъде: най-малкото на всички би трябвало да бъде ясно, че колкото по-малко хора гласуват, толкова повече депутатски места си осигурява примерно ДПС в съответния парламент. Това ли беше целта на недоволните?

И да, разбира се, не само избирателите, но и политиците навъртяха един куп елементарни грешки, които в перспектива ще струват скъпо, много скъпо на българското бъдеще. Най-малкото, защото не успяха да обяснят смислено кои са, какво правят и защо го правят – и оставиха други да обясняват това вместо тях. Това обаче е друга тема, за която ще трябва дълго да си говорим оттук нататък – в мрачния период, който ни очаква.

И едно предупреждение – ако някой очаква, че ще се появи митичен политически герой, който да оправи бакиите, то той не просто се лъже, той живее в някакъв друг свят, който изобщо не съвпада с реалния, и по-добре наистина да се пресели някъде другаде. Примерно в Русия – там такива митични герои под път и над път.

Едвин Сугарев е поет, публицист, литературен критик и историк, общественик, дипломат. Старши научен сътрудник в Института за литература, БАН, и доцент в НБУ. Народен представител в 7-ото ВНС, 36-ото и 37-ото НС. Посланик на България в Монголия и Индия, генерален консул в Ниш, Сърбия. Бил е редактор на самиздатския алманах „Мост“ (1989), един от основателите и главен редактор на седмичника „Литературен вестник“ в периода 1991–1997 и 2002–2010. През 2023 г. започва подкаст за войната в Украйна: „24 февруари“.

Едвин Сугарев