Политическият театър, който наблюдаваме през последните години, вероятно е психологическа подготовка за предстоящия шок. Неговата цел е да ни атомизира и раздели до такава степен, че когато дойде голямата криза, да не бъдем способни на организирана съпротива.

Шумният спектакъл с битките за „европейски ценности“ срещу „национални идеали“, не е случаен. Той е съвършено проектирана фабрика за омраза.

Тя работи неуморно, за да ни убеди, че най-големият ни враг не е системата, а съседът, който гласува за друга партия.

Всяка сутрин ни заливат с нова доза причини да се мразим — заради ваксините, джендърите, Украйна, еврото. И ние с готовност поемаме стръвта, превръщайки социалните мрежи в дигитални окопи, където водим безсмислени войни.

Всички крещят, вадят се стари обиди, никой не слуша, а накрая всички са сърдити.

Всеки ден ни подхвърлят нова „ябълка на раздора“. Днес ще се караме за еврото. Утре за Украйна. Вдругиден за Благо.

Темите се сменят, но принципът остава един и същ: да ти дадат причина да намразиш съседа си.

Да го етикетираш. „Ти си ‘копейка’!“ „А, ти си ‘жълтопаветник’!“ „Ти си прост, не разбираш!“ „Ти си национален предател!“ „А, ти си платена подлога!”.

И ние, като добри ученици, влизаме във Фейсбук и започваме. Водим битки до зори с хора, които никога не сме виждали, за проблеми, които често дори не разбираме в дълбочина.

Чувстваме се прави и морално извисени. Все едно сме рицари в свещена война. А всъщност сме просто статисти в чужд сценарий.

И докато си „чешем езиците“ кой е по-прав, важните неща се случват тихо, без много шум.

Някъде в някоя комисия минава поправка в закон, която ще позволи на „правилната“ фирма да строи на плажа. Някъде се подписва договор за милиони за ремонт, който ще бъде извършен само на хартия.

Някъде се вдига цената на услуга, която ползваме всеки ден, и никой не пита защо.

Това са скучните неща. Те не са „секси“ за спорове. Няма как да наречеш някого „предател“, защото е гласувал за по-скъпа винетка. По-лесно е да се караме за еврото или за Украйна.

Има една стара поговорка: „Докато двама се карат, третият печели.“

В нашия случай, докато 5-6 милиона се карат, една малка група хора печелят.

Те не се интересуват от идеологии, а от банковите си сметки.

И най-големият им успех е, че са ни убедили, че нашият най-голям враг е човекът до нас, а не системата, която работи за тях.

Целта на целия цирк не е да се реши някакъв проблем, а да ни държат постоянно ядосани и разделени.

Защото един уморен и озлобен човек не може да се бори, нито да се организира със съседите си, за да оправят счупената пейка пред блока, камо ли да иска промяна в държавата.

Той е твърде зает да ги мрази, защото са гласували за „другите“.

И когато един ден всичко стане необратимо, когато сметките станат непосилни, болницата ти откаже прием или улицата пред вас се разпадне окончателно, ние ще сме твърде скарани помежду си, за да направим каквото и да е.

Тогава на сцената ще излязат същите тези режисьори на скандала.

Ще ни погледнат бащински и ще кажат нещо от сорта на:

„Виждате ли докъде ви докара тази омраза? Сега се успокойте и ни оставете ние да оправим нещата.“

А ние ще сме толкова изтощени, че вероятно ще им повярваме. Отново.

Докато сме заети в този дребен, локален ад, зад кулисите се заформя една тиха, но безмилостна технологична революция, задвижвана от изкуствен интелект и роботизация.

До 2030 година тя ще елиминира над 20% от познатите ни работни места, създавайки огромна маса от милиарди „излишни“ хора.

Хора, за които системата просто няма да има икономическа необходимост.

Това е екзистенциалната криза, пред която са изправени световните елити. И техният отговор няма да бъде хуманен.

Хипотезата за „меко“ решение като универсален базов доход е опасна илюзия.

Да изхранваш и забавляваш милиарди безработни е скъпо, неефективно и поддържа заплахата жива.

Много по-рационално, от тяхна гледна точка, е да се пристъпи към „твърдо“ решение, като голяма, контролирана криза.

Това може да бъде световна война или нова, по-ефективна пандемия.

Тези инструменти решават няколко проблема едновременно. Те редуцират „излишното“ население и позволяват пълно преструктуриране на икономиката в полза на най-силните.

И най-важното, дават перфектното оправдание за въвеждане на тотален контрол и наблюдение под претекст за „сигурност“.

Ето защо ни карат да се мразим от 2020 г., като ни превръщат във фанатизирани племена.

За да сме толкова изтощени от собствените си вътрешни борби, толкова отслабени и разделени, че когато истинската буря дойде, ние ще видим само врага, който те са ни посочили — Русия, Китай, нов вирус, съседа с грешното знаме.

И в паниката си ще се вкопчим в единствените, които ни предлагат „спасение“, а те са същите, архитектите на нашия ад.

Това е дългосрочна стратегия за управление на края на света, какъвто го познаваме.

Nik Ray