Ръководство за разбиране на измамата на века
Пролог. Информационната война
През 1950 г. сенатор Джоузеф Маккарти заявява, че има доказателство за комунистически шпионски кръг, опериращ вътре в правителството. За една нощ взривоопасните обвинения гръмват в националната преса, но подробностите продължават да се променят. Първоначално Маккарти казва, че има списък с имената на 205 комунисти от Държавния департамент, а на следващия ден го ревизира до 57. И тъй като пази списъка в тайна, несъответствията са встрани от темата. А темата е силата на обвинението, която направи името на Маккарти синоним на политиците от тази епоха.
Повече от половин век макартизмът беше определяща глава в светогледа на американските либерали – предупреждение за опасната прелест на черните списъци, лова на вещици и демагозите. Това продължи до 2017 г., когато друг списък с предполагаеми руски агенти разбуни пресата и политическата класа в Америка. Нова организация, наречена „Хамилтън 68“ заяви, че е открила стотици свързани с Русия акаунти, които са проникнали в Туитър, за да сеят хаос и да помогнат на Доналд Тръмп на изборите. Русия се оказа обвинена в хакерство на социални платформи – новите центрове на властта – които тя е използвала, за да насочва тайно събитията в Съединените щати.
Нищо от тези неща не беше вярно. След преглед на секретния списък на „Хамилтън 68“, служителят по сигурността на Туитър Йоел Рот неофициално призна, че неговата компания е позволявала „реални хора“ да бъдат „едностранно обявявани за руски подлоги, без доказателство или източник“.
Случката с „Хамилтън 68“ се разигра като римейк на аферата „Маккарти“ почти кадър по кадър, с една важна разлика: Маккарти срещна известна съпротива от водещи журналисти, както и от американските разузнавателни агенции и от негови колеги в Конгреса. В наше време същите тези групи се съгласиха да подкрепят новия таен списък и атакуваха всеки, който оспорва позицията им.
Когато по-рано тази година се появи доказателство, че „Хамилтън 68“ е измама от висока проба, извършена срещу американския народ, то беше посрещнато с голяма стена от мълчание в националната преса. Липсата на интерес беше толкова дълбока, че по-скоро означаваше въпрос на принципи, отколкото на удобство за образцовите носители на американския либерализъм, които изгубиха вяра в обещанието за свобода и прегърнаха нов идеал.
В последните си дни на поста президентът Барак Обама взе решението да постави страната в нов курс. На 23 декември 2016 г. той подписа Закон за противодействие на чуждестранната пропаганда и дезинформация, който си служи с езика на защита на родината, за да започне безсрочна настъпателна информационна война.
По някакъв начин надвисналият дух на Доналд Тръмп и популистките движения от 2016 г. пробудиха спящите чудовища на Запада. Дезинформацията, тази полузабравена реликва от Студената война, беше отново обявена за непосредствена екзистенциална заплаха. Твърдеше се, че Русия експлоатира слабостите на отворения интернет, за да заобиколи стратегическите защити на Съединените щати, като инфилтрира личните телефони и лаптопи на граждани. Целта на Кремъл беше да колонизира умовете на набелязаните обекти – тактическа кибервойна, която специалистите наричат „когнитивен хакинг“.
Побеждаването на този призрак беше прието за въпрос на национално оцеляване. „Съединените щати губят във войната на влияние“, предупреждаваше статия от декември 2016 г. в списанието на отбранителната индустрия Defense One. Статията цитираше два правителствени източника, които твърдят, че законите, писани за да защитават американските граждани от държавен шпионаж, компрометират националната сигурност. Според Ранд Уолцман, бивш програмен мениджър в DARPA (Агенцията за напреднали изследователски проекти в областта на отбраната), противниците на Америка се радват на „значителна преднина“ в следствие на „законови и организационни ограничения, на които ние сме подложени, а те не са.“
Тази теза беше подета от Майкъл Лъмпкин, който оглавяваше GEC (Центъра за глобална ангажираност на Държавния департамент), агенцията, която Обама определи за водеща в американската кампания за контрадезинформация. Лъмпкин окачестви Закона за защита на личните данни от 1974 г. – приет след аферата Уотъргейт, за да защити американските граждани от възможността правителството да събира техните лични данни – като остарял. „Законът от 1974 г. беше създаден, за да гарантира, че ние не събираме данни за гражданите на Съединените щати. Но... световната мрежа е по дефиниция световна. Тя няма паспорт. Аз нямам възможност да различа дали е тунизийски гражданин в Съединените щати, или е американски гражданин в Тунис... Ако имах по-голяма възможност да работя с това [лична информация], и имах достъп... бих могъл да направя повече таргетиране, по-категорично, за да съм сигурен, че ще мога да предам точното послание до точната аудитория в точното време.“
Посланието от официалните среди на отбраната беше ясно: За да спечели информационната война – екзистенциален конфликт, случващ се в безграничните измерения на киберпространството – правителството трябва да се лиши от остарелите законови разлики между чуждестранните терористи и американските граждани.
От 2016 г. федералното правителство похарчи милиарди долари, за да превърне антидезинформационния комплекс в една от най-мощните сили в модерния свят: растящ Левиатан с пипала, простиращи се както до публичния, така и до частния сектор, който правителството използва, за да насочва „усилията на цялото общество“ с цел да заграби тотален контрол над интернет и да постигне изкореняване на човешката грешка, и нищо по-малко.
Стъпка едно в националната мобилизация за победа над дезинформацията е сливането на инфраструктурата за национална сигурност на САЩ с платформите на социалните медии, където се води войната. Водещата правителствена антидезинформационна агенция GEC обяви, че мисията ѝ предвижда „намирането и ангажирането на най-добрите таланти в технологичния сектор“. За тази цел правителството започна да назначава ръководители на технологични компании като де факто комисари по информацията, както е по време на война.
В компании като Facebook, Twitter, Google и Amazon висшият мениджмънт винаги е включвал ветерани от средите на националната сигурност. Но с новия съюз между националната сигурност на САЩ и социалните медии бившите разузнавачи и служители на разузнавателните служби се превърнаха в доминиращ блок в тези компании. Това, което до скоро беше кариерна стълбица, по която хората се изкачваха от своя правителствен опит до постове в частния технологичен сектор, се превърна в змия, захапала опашката си, за да ги съедини в едно. Със сливането между D.C. и Silicon Valley федералната бюрокрация може да разчита на неформални социални връзки за осъществяването на дневния си ред в технологичните компании.
През есента на 2017 г. ФБР отвори своя работна група за чуждестранно влияние с нарочната цел да наблюдава социалните медии и да отбелязва акаунти, които се опитват „да дискредитират американски лица и институции“. Департаментът по вътрешна сигурност възприе подобна роля.
Приблизително по същото време гръмна „Хамилтън 68“. Алгоритмите на Туитър превърнаха уличеното в руско влияние „табло за управление“ в голяма новина. Задкулисно директорите на Туитър бързо откриха, че това е измама. Когато Туитър подложи тайния списък на реверсивно инженерство, се установи, както твърди журналистът Мат Таибби, че „вместо да проследява как Русия влияе на нагласите в Америка, „Хамилтън 68“ просто е събрал шепа предимно истински, предимно американски акаунти, и е описал техните органични разговори като руски интриги“. Откритието позволява на началника на сигурността в Туитър Йоел Рот да предложи в имейл от октомври 2017 г. компанията да предприеме действия за изобличаване на измамата и да „обяви това за глупост, каквато то е“.
В крайна сметка нито Рот, нито който и да е друг не каза нито дума. Вместо това те позволиха на един разпространител на глупости в промишлени количества – старомодният термин за дезинформация – да продължи да бълва съдържанието им директно в новинарския поток.
Но не беше достатъчно няколко мощни агенции да се борят с дезинформацията. Стратегията за национална мобилизация изискваше подход не само на „цялото правителство“, но и на „цялото общество“, според публикуван от GEC документ от 2018 година. „Противодействието на пропагандата и дезинформацията“ заявява агенцията, „ще изисква използването на експертен опит от правителствения, технологичния, маркетинговия сектор, академичната общност и неправителствените организации“.
По този начин създадената от правителството „война с дезинформацията“ се превърна в най-великия кръстоносен поход на своето време. Служители на ЦРУ в Лангли тръгнаха да споделят каузата с модерни млади журналисти в Бруклин, прогресивни НПО-та във Вашингтон, финансирани от Сорос тинк-танкове в Прага, консултанти по расово равенство, консултанти по частен капитал, служители на технологични компании в Силициевата долина, изследователи от Бръшляновата лига и провалени британски кралски особи. Никога републиканците на Тръмп не обединиха сили с националния комитет на демократите, който обяви онлайн дезинформацията за „проблем на цялото общество, който изисква отговор от цялото общество“.
Дори острите критици на явлението, като Таибби и Джеф Гърт от Columbia Journalism Review, който наскоро публикува дисекция на ролята на пресата в популяризирането на фалшивите твърдения за заговор между Тръмп и Русия, се фокусираха върху неуспехите на медиите – твърдение до голяма степен споделяно от консервативните издания, които третират дезинформацията като въпрос на партийна цензура. Но макар да няма спор, че медиите опозориха себе си в най-голяма степен, те също така са и удобна жертва – със сигурност най-слабият играч в комплекса за борба с дезинформацията. Американската преса, някога пазител на демокрацията, стигна такова дъно, че сега може спокойно да бъде надявана като марионетка от американски агенции за сигурност и от партийни кадри.
Би било хубаво да наречем случилото се трагедия, но от трагедиите се очаква публиката да научи нещо. Като нация Америка не само не научи нищо, но ѝ беше умишлено попречено да научи каквото и да е, за да бъде принудена да гони сенките. И не защото американците са глупави, а защото станалото не е трагедия, а по-скоро нещо близко до престъпление. Дезинформацията е едновременно и името на престъплението, и средството за прикриването му. Оръжие, което е и маскировка.
Престъплението е самата информационна война, която беше започната с лъжливи претенции и със самата си същност унищожава границите между публичното и частното или между чуждото и националното, от които зависят мирът и демокрацията. Обединявайки антисистемната политика на местните популисти с военните действия на външни врагове, тя оправдава използването на военни оръжия срещу американски граждани. Тя превърна публичните арени, където се случват политическият и социалният живот, в камери за наблюдение и цели за масови психологически операции. Престъплението е рутинното нарушаване на правата на американците от неизбрани служители, които тайно контролират какво могат да мислят и говорят хората.
Това, което виждаме сега в разкритията, разобличаващи вътрешната работа на държавно-корпоративния режим на цензура, е само краят на началото. Съединените щати са все още в най-ранните етапи на масова мобилизация, която има за цел да впрегне всеки сектор на обществото в едно единствено технократично господство. Мобилизацията, която започна заради уж неотложната опасност от руска намеса, сега се развива в режим на тотален контрол на информацията, който си самоназначи мисията за изкореняване на абстрактни заплахи като грешки, несправедливост и вреда – цел, достойна единствено за лидери, които смятат себе си за непогрешими, или пък за суперзлодеи от комиксите.
Първата фаза от войната срещу дезинформацията беше белязана от типично човешки прояви на некомпетентност и заплахи за груба саморазправа. Но следващата фаза, която вече тече, се осъществява както чрез мащабируеми процеси на изкуствено разузнаване, така и чрез алгоритми за предварителна цензура, които са невидимо закодирани в инфраструктурата на интернет, където могат да променят възприятията на милиарди хора.
Нещо чудовищно придобива форма в Америка. Формално то демонстрира синергията на държавната и корпоративната мощ в служба на племенна ревност, каквато е характерна за фашизма. Но всеки, който прекарва време в Америка и не е зилот с промит мозък, може да каже, че тя не е фашистка страна. Това, което се създава, е нова форма на управленска и социална организация, която се различава от либералната демокрация от средата на двайсети век така, както ранната американска република се различаваше от британския монархизъм, от който израсна и след това надмина. Държавата, която беше организирана на принципа, че съществува, за да защитава суверенните права на индивида, е заменена от дигитален Левиатан, който упражнява власт чрез непрозрачни алгоритми и манипулиране на цифрови рояци. Това прилича на китайската система на социален кредит и еднопартиен държавен контрол, само че без отличителният американски и провиденциален характер на системата за контрол. Докато си губим времето в опити да му дадем име, самото нещо може да изчезне обратно в бюрократичните сенки, заличавайки всяка следа след себе си чрез автоматично изтриване от топ секретните бази данни на Amazon Web Services, „надеждния облак на държавната администрация“.
Когато косът отлетя от погледа ми,
Той описа ръба
На един от множеството кръгове.
В техническо – или структурно – отношение целта на цензурния режим не е да цензурира или да потиска, а да управлява. Поради това властите никога не могат да бъдат обвинени в дезинформация. Не и когато излъгаха за лаптопа на Хънтър Байдън, не и когато твърдяха, че изтичането от лабораторията е расистка конспирация, не и когато казаха, че ваксините спират предаването на новия коронавирус. Дезинформацията, сега и винаги, е това, което те обявят за такова. Това не е признак, че се злоупотребява с понятието, или че то е опорочено. Това е точният начин, по който функционира тоталитарната система.
Ако основната философия на войната срещу дезинформацията може да бъде изразена в едно единствено твърдение, то е следното: Не можете да имате доверие на собствения си ум. Предстои опит да се види как тази философия се проявява в реалността. Тя подхожда към обекта на дезинформация от 13 различни ъгъла, като в поемата от 1917 година „Тринайсет начина да погледнем кос“ на Уолъс Стивънс – с цел съвкупността от тези частични погледи да даде работеща представа за истинската форма и крайния замисъл на дезинформацията.
***
Джейкъб Сийгъл е старши редактор в списание Tablet и автор на широко разпространена статия за дезинформацията, озаглавена "Ръководство за разбиране на измамата на века"
tabletmag.com, Превод: Екатерина Грънчарова
