Срещата Байдън - Путин предизвика крайно противоречиви интерпретации, много от тях взаимно изключващи се, в зависимост от търсения акцент на отделните анализатори. Едни видяха в събитието поредната имиджова победа на Путин, други поставиха на преден план опита на американската дипломация да наложи някакви нови правила, нови „червени линии“, които да канализират нарастващата ескалация на напрежението между Запада и Русия. Доколкото и двата извода са верни, много трудно е да се направи калкулацията кой спечели повече от срещата. И двете страни постигнаха определени успехи.
Но със сигурност грешат онези, които твърдят, че единственият позитив от разговорите в Женева се съдържа в самото им провеждане. Без да може да се изведат гръмки послания и инициативи, все пак може да се каже, че Байдън и Путин се опитаха да очертаят щрихите на бъдещите си взаимоотношения в една средносрочна перспектива.
Нещо, което е може би основният мотив на американската дипломация и заради което тя пое риска от понасянето на репутационните щети, неизбежно съпътстващи всеки пряк контакт с президента на Русия. Веднъж защото фигурата на руския президент е всеобщо мразена от американския естаблишмънт и втори път, защото той е крайно труден и опасен дипломатически съперник, който е почти невъзможно да бъде „пробит“ по темите, интересуващи американската дипломация. Което обрича изначално американската делегация да се завърне с „празни ръце“ във Вашингтон, което няма как да ѝ бъде простено от местните и световни медии. Което вече се и случва към момента.
Няма как в Белия дом да не са си давали сметка за последиците от рандевуто във вила "Ла Гранж", затова и бе проведена широка кампания за презастраховане на риска от дипломатически провал. Първо, самата администрация налагаше внушението, че в Женева ще бъде използван максимално твърд тон към Путин, като няма да му бъде спестена нито една неприятна тема. Самата среща бе „подгрята“ чрез заздравяване на съюзническата солидарност, посредством предхождащите я съвети на Г-7 и НАТО, които трябваше допълнително да усилят позициите на Байдън, превръщайки ги в говорител на една внушително изглеждаща международна коалиция. И накрая, стартираха военни учения с американско участие по целия периметър на руските граници, а бомбардировачи Б-52 проведоха учебни атаки срещу Русия практически по всички възможни направления.
Цялата тази постановка обаче не сработи. Опитът да бъде респектиран Путин очевидно пропадна. Напротив, използвайки един спокоен тон и прокарвайки миролюбиви тези, руският президент не само обезсмисли американската демонстрация на сила, но успя донякъде да вкара и своя американски колега в релсите на примирителния тон. Дали това е бил съзнателен избор на американския президент - да играе ролята на „доброто ченге“ - или той неусетно попадна в капана на Путин, е ключов въпрос за бъдещата американска стратегия спрямо Русия.
Ако Байдън се е провалил в Женева по отношение на тона и темите, които е трябвало да постави пред руснаците, то следва да се очаква скорошното налагане на нови американски рестрикци спрямо Москва, за да се покаже връщането към предишните безкомпромисни позиции. Ако доброжелателното поведение изначално е било заложено в американската преговорна стратегия, то това ще бъде индикатор за преосмисляне на досегашния американски подход спрямо Русия и преминаването към някакъв по-безконфликтен начин на общуване.
Колкото и невероятно да звучи, събитията от последния месец говорят засега в полза на втората хипотеза. Първо Вашингтон се примири с бъдещото функциониране на "Северен поток", а на самата среща Байдън демонстрира дискретна загриженост за режима в Русия. Фразите му, че „Путин се намирал в деликaтна ситуация“ и че американската администрация поставя въпросите за правата на човека в Русия, само за да „съхрани доверието на народа си“, прозвучаха по-скоро като извинение, отколкото като елемент от остра дискусия. Накрая, само часове сред срещата, Съединените щати преустановиха военната си помощ за Украйна, на стойност 100 млн. долара.
Но може би точно с поведението си на „сваления гард“ делегацията на Байдън успя да постигне фундаментален успех, на който незнайно защо медиите не обърнаха почти никакво внимание. Става въпрос за поетите взаимни анагажименти, които бяха вписани в заключителното комюнике на срещата и които определено работят в полза на укрепването на американската световна хегемония.
На първо място, става въпрос за изричното съгласие, че „в ядрената война не може да има победител и тя никога не трябва да бъде разпалвана“. Което означава, че най-силният аргумент, който може да се използва за подкопаване на американската геополитическа мощ, ще бъде извадена от артикулация, поне що се отнася до Русия. Американските граждани няма защо да се притесняват, че външнополитическите ангажименти на страната им могат да доведат до тяхното унищожение.
Отново в посока заздравяване на сигурността на Америка може да се разглежда и декларираното намерение за обща борба с киберпрестъпността. Тук дори се предвижда създаването на обща руско-американска структура.
Прави впечатление, че Вашингтон всъщност се стреми да напише правилата, по които ще се води новата Студена война. При нея ще се използват средства и ще се въздейства върху сфери, които са безопасни за Съединените щати, а същевременно ще действа взаимен отказ от използване на онези въздействия, които могат да представляват реална опасност за тях.
Успехът в тази насока е толкова значим за Байдън, че самият той в момента отказва да повярва на постигнатото. И призова медиите и обществото да дадат шест месеца време, за да се види дали руснаците ще спазят поетите ангажименти. Направят ли го, в замяна ще им бъде признат с радост статута на велика сила.
Георги Георгиев
