Протекционизмът се върна, преди всичко в САЩ. Движещите сили зад него са ксенофобията и носталгията. Могат да се изтъкнат аргументи и за степен на самодостатъчност, от съображения за националната сигурност. Но тези аргументи се нуждаят от щателна оценка. Това не се случваше, със сигурност не и при Доналд Тръмп. Но въпреки че тонът при Джо Байдън е различен, реалността, уви, не е. Напротив, протекционизмът се превърна в един от малкото въпроси, по които има двупартиен консенсус, пише Мартин Уулф за Financial Times.
В комюникето, публикувано от лидерите на Г-7, се казва, че „се договорихме ... да... осигурим бъдещия ни просперитет, като защитаваме по-свободната, по-справедлива търговия в рамките на реформирана търговска система”. Това прикрива разлома между САЩ, които все повече се съмняват в търговията и, да речем, Германия, зависима от търговията за своя просперитет, което важи и за всички по-малки страни с високи доходи.
Не е изненадващо, че голяма държава със сложна икономика и разнообразни ресурси като САЩ има тенденция да търгува по-малко интензивно от по-малките и затова се интересува по-малко от търговията. Тя получава много от предимствата на търговията чрез вътрешна специализация. Но както твърди Ан Крюгер в книгата си „Международна търговия“, търговията е помощница на икономическия растеж в целия свят от Втората световна война насам.
Освен това, дори ако търговията е по-малко жизненоважна за САЩ, отколкото за останалите членове на Г-7, това не означава, че САЩ са нещастна жертва на порочните практики на останалия свят и особено на Китай. Напротив, прибягването до протекционизъм прилича на търсене на ключове под улично осветление, не защото са били загубени там, а защото там е най-светло.
Проблемът на САЩ е, че протекционизмът - данък върху местната икономика, главно потребителите, в полза на производителите - е политически приемлив, но неефективен заместител на добре проектираната социална мрежа. Европейците имат много да учат от САЩ, особено по отношение на иновациите. Но относно комбинирането на отворената търговия с личната икономическа сигурност (и съответното нагаждане на търговията), те са далеч напред.
В разкошна скорошна полемика икономистът Адъм Поузен се изправя челно срещу протекционистките аргументи. По-специално, отбелязва той, САЩ не са изключително отворени за търговия, а са относително затворени. През последните две десетилетия те не претърпяха изключителна степен на отваряне, а се оттеглят от откритостта. Не са изключително засегнати от вноса от Китай, като за всяка загуба от китайската конкуренция около 150 работни места са били загубени поради „подобни шокове в други отрасли“. САЩ не са уникална жертва на намаляващата заетост в промишлеността, същото се случва с всички страни с високи доходи.
Без съмнение американската икономика страда от високо и нарастващо неравенство и слабо участие на работната сила, като заетостта на хората в най-добра възраст все повече изостава от тази в повечето членове на Г-7. Но тези явления не могат да се дължат на търговията, тъй като САЩ са по-малко отворени от останалите, дори Япония. Истинските обяснения включват появата на ново богатство в иновативните сектори, но също така рентиерско поведение в цялата икономика, както и липсата на подкрепа за доходите и заетостта (особено за майките).
Защо загубите на индустриални работни места са толкова политически изпъкващи? Част от отговора е, че това бяха работни места предимно на бели мъже. Но и защото в САЩ липсата на универсално здравеопазване и почти никаквата подкрепа за преквалификация и търсене на нова работа превръща загубата на работа в загуба на базова сигурност. Съвременната икономика става по-гъвкава, като отделя сигурността от конкретната работа.
При липсата на това, което датчаните наричат „гъвкава сигурност“, протекционизмът може да изглежда неизбежен. Но нищо няма да върне старите индустриални работни места. Роботите ще заменят работниците на производствените линии навсякъде. Промишлеността ще завърши като селското стопанство - фантастично продуктивна, като същевременно няма наети работници в производството. Както твърди Поузен, носталгията просто не е разумна политика.
Освен носталгията и търсенето на сигурност на грешното място, има и ксенофобия. Но дните, когато Китай беше непреодолимата сила в предлагането на евтино производство, отдавна отминаха. Дебатът сега се съсредоточава все повече върху националната сигурност.
Има мнение, например, че пандемията е доказала опасностите от разширените вериги за доставка. Всъщност е точно обратното. След първоначалния недостиг, тъй като търсенето беше толкова неочаквано силно, предлагането нарасна. Разчитането на собствено производство нямаше да реши това. Днес има проблем с доставката на ваксини, но това се дължи на глобалния недостиг на производствен капацитет и силата на търсенето от богатите държави.
Да, има аргументи за запазване на технологичното лидерство в жизненоважни сектори и за сигурността на доставките на основни продукти. Но тези опасения трябва да бъдат дефинирани и разгледани с прецизност. Преди всичко, в икономическата конкуренция с Китай демократичната стабилност и инвестициите в хората, инфраструктурата и иновациите ще бъдат решаващите фактори.
Междувременно непрекъсваемостта на търговията по целия свят не само ще бетонира взаимната зависимост, но и ще подкрепи просперитета, особено за по-бедните страни, както подчертава отличният доклад на Световната банка от 2020 г. в частта за веригите за доставка и развитието. Това също така е съвместимо с борбата с изменението на климата, съгласно правилните политики, договорени глобално. Г-7 е права, че световната търговска система се нуждае от реформа. Но това не трябва да означава разрушаване. Не бива да изхвърляме либералната търговия по грешни причини и по грешен начин.
Петър Нейков, редактор Елена Кирилова
