...в „Бъдете като децата“ на Владимир Шаров
Само най-верни и близки от обкръжението на Ленин хора знаят, че в края на живота си, вече тежко болен, вождът на световния пролетариат се отрича от революционните си теории и прегръща учението на Христа. След първия удар на 23 март 1921 година, едва започнал да се съвзема, Ленин почти непрестанно мисли за Бог – в романа на Владимир Шаров „Бъдете като децата“ (Факел експрес, превод Здравка Петрова). „Истина ви казвам, ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезнете в небесното царство” – предупреждава в Евангелието на Матея Спасителят и Ленин, който постепенно губи разсъдъка си и става като дете, изцяло се прониква от тази идея.
Заедно с Троцки и Дзержински, в пълна конспирация, той организира таен кръстоносен поход към Йерусалим. В него трябва да вземат участие само деца – милионите безпризорни, които Гражданската война оставя без покрив и родители. Защото „всеки ден, изживян от човека на земята, е пълен догоре с грехове и само ни отдалечава от Бог“. И нито църквата с нейния хилядолетен опит, нито мъжеството на работническата класа ще върнат Божието царство на земята. Единствените, които могат да спасят света и човешкия род, са децата. Рицари на световната революция могат да бъдат само истински нищите духом.
Владимир Шаров (1952 – 2018) завършва история във Воронежкия университет и работи във Всесъюзния научно-изследователски институт за документиране на архивите, където през 1984 г. защитава дисертация по история на Смутното време в Русия (началото на XVII в.). Разработва няколко оригинални исторически концепции и издава научния труд „Психология на руската история“. Чете лекции и доклади по руска история, литература и култура в Харвардския, Оксфордския, Кьолнския, Римския, Вашингтонския и други престижни университети.
Вл. Шаров е автор на сборници със стихове и есета и на девет романа, сред които „Преди и по време“ (1993), „Аз ли не жаля“ (1995), „Репетиции“ (1997), „Старото момиче“ (1998), „Възкресението на Лазар“ (2002), „Завръщане в Египет“ (2013), „Царството на Агамемнон“ (2018). Лауреат е на множество литературни награди.
Шаров си позволява да интерпретира крайно своеобразно и смело руската история от XVI до ХХ век. Всяка негова нова книга се превръща в събитие и е повод за възторзи и яростни дискусии. Романите му омагьосват с размаха на литературния замисъл, ослепителното въображение, поетичното слово и абсолютната оригиналност на повествованието.
Едни го наричат жив класик, други – литературен провокатор, който работи на границата между историософията и религиозно-мистичното възприятие на действителността. Сравняват писането му с реализма на Толстой и фантастичните абсурди на Кафка, а на Запад го наричат „новият Достоевски“. Следва откъс от романа.
Общо взето кротувах, а после ни в клин, ни в ръкав ме обземаше ярост. Нахвърляше ми се като пристъп, без ред и график, и сигурно в такова състояние съм бил страшен, защото по едно време изведнъж схванах, че мама и татко се страхуват от нея повече, отколкото от епилепсията. Тогава се видях с техните очи и ги съжалих, разбрах, че страдат без вина виновни. Ето защо сам поисках да вляза в психиатричната клиника. В нашия район имахме „Кашченко“, там ме прибраха. В лудницата прекарах почти година, по-точно единайсет месеца и шест дни. Не е малко, тъй че от „Кашченко“ излязох друг във всяко отношение човек. Промените бяха започнали още в университета, а в болницата черупката, в която бях расъл, окончателно се разпадна.
Заради епилепсията и афектите ме сложиха във второ, полутежкото отделение. Във всяка психиатрична клиника не са рядкост хубавичките медицински сестри. Тук плащат прилично – има сума ти различни надбавки; за да си освободиш половината седмица, лесно можеш да вземеш денонощни дежурства, освен това в медицински институт можеш да влезеш с привилегии. Именно една от сестричките в отделението, Настя, след месец ме взе под закрилата си. Много дължа на Настя. Благодарение на нея се чувствах добре в болницата, във всеки случай по-добре, отколкото вкъщи, на улица „Леонтиевски“. Станах по-уравновесен, по-весел, дори започнаха да ми намаляват дозите глюферал и успокоителните. След половин година се заговори и за изписване. Но аз не исках да си тръгвам. По това време Второ вече бе станало мой дом, моя бърлога, така че не се решавах да изляза на бял свят току-така. В психиатричните клиники приемат такива неща с разбиране, не те гонят насила. После, като се поизморих от Настя, сам заговорих за освобождаване и щом в Пето отделение, санаториалното, се освободи легло, ме преместиха там.
„Петорката“, или прочутата Канатчикова дача, е нещо като преходно звено между затвора и дома ти. Построил я един търговец със същото име, инак Кашченко не се съгласявал да лекува неговата луда дъщеря. Тук все още не бяха разграбили нищо: същите огледала в стил ампир, високи до тавана и с махагонови рамки, хол в стил Луи ХV, и то с оригинални, прекрасно реставрирани мебели. Болницата е цял огромен град, майстори колкото щеш. Освен хол има и малка билярдна: маса, германска изработка с мраморна основа и умерено протрито сукно, истински топки от слонова кост. Един хроник, стар маркьор, работил някога в Парка за отдих и култура „Горки“, се грижеше всичко да е наред. Пак той струговаше и лепеше от различни видове дърво прекрасни щеки. По принцип в ръцете на хора, които според закона не отговарят за себе си, щеките са истинско оръжие, така че не им е мястото в една лудница, но завеждащият Пето отделение Валентин Николаевич Григориев, страстен играч, ученик на прочутия Семанов, си затваряше очите за тази нередност.
Ала рай никъде няма. В Канатчикова дача лично мен ме смущаваше не огромната, едва ли не за петдесет легла болнична стая, половината от която хърка сякаш предсмъртно, а веднъж в седмицата някой наистина умира. Във всяка болница хората предават богу дух, човек свиква с това, още повече че ти дават колкото ти трябва приспивателно изобщо без приказки. Но там, редом с ампира, редом с махагона и билярда има абсолютно безумен клозет. И той е луксозен, с гипсови орнаменти по тавана, с четири високи прозореца в готически стил – това е вече московски модерн, – а покрай стените с редица от петнайсет обикновени съветски седящи тоалетни и всичко както му е редът в лудниците – без прегради, нито странични, нито предни, та да не би, пази боже, някой да се обеси.
Разбира се, тоалетните са такива във всяко отделение, но тук изглеждат особено безумно. Човекът, който ги е измислил, сигурно е имал вкус – нямам никакви претенции към преливащите една в друга заоблености. Но след като се почуди и на тях се намести разкекерчен нещастник с перманентен от хаповете запек, така си и остава, кажи-речи цял час в безполезни напъни. На всичко отгоре – и вечно развалени казанчета, така че под теб като подигравка непрестанно ромоли чист, прозрачен, непресъхващ ручей. И досега си спомням стъписването, което ме обземаше, колчем влезех в тази зала: все пак има неща, които са ни учили да правим в самота. А инак, за да бъда справедлив, Канатчиковата дача, разбира се, никак не е лошо място.
Настя ме обичаше. Нощем в лудниците е тихо и освен болните почти няма хора. Когато лежах във Второ, имахме на разположение и лекарския кабинет, и стаята на старшата сестра. Обикновено Настя избираше дивана в кабинета на завеждащия отделението, но при необходимост не се отказваше и от кушетката в сестринската стая. Беше любвеобилна и ако по време на нейно дежурство го правехме по-малко от три пъти, обвиняваше поред мен, хаповете и целия си разтурен живот.
Когато научи, че в Канатчиковата дача се е освободило легло, тя каза, че иска да роди, че ще ме вземе от болницата и ще се оженим. Вярно, Наро-Фоминск не е Москва, но тя има там стая и откъдето и да го погледнеш, е по-добре от лудницата. Аз обаче се направих, че не съм я чул. Настя беше грижовна, предана, така че по-късно неведнъж съжалих за отказа си. И досега си спомням с добро и нея, и болницата. Благодарение на тях за пръв път след моето салтомортале се сдобих с тил, за пръв път разбрах, че ако нещата не потръгнат на свобода, има едно място, където, макар и различен, също има живот и в този живот аз ще бъда приет.
В болницата аз се досещах, че Настя шмекерува с лекарствата – намалява дозата на едни и добавя други, но не се връзвах. Смятах, че щом за десет месеца във Второ отделение не бяха се случвали пристъпи, всичко е наред. Може причината да е била не в лекарствата, а в самата Настя или в това, че в болницата никой нищо не иска от тебе, така или иначе още не бе минала и седмица от изписването ми, когато моите пристъпи отново започнаха. Наложи се да се върна към сериозните препарати, и то във все по-увеличаващи се дози. Правех всичко, което ми казваха лекарите, докато за пореден път се убедих, че след грехопадението на Адам в нашия свят не е останало чисто добро: лекарствата – разбира се, ако извадиш късмет – ще спрат пристъпите, но същевременно ще те превърнат в нещо като растение.
Почти година живях именно така, дори едва местех крака при ходене, а после зарязах това, реших – да става каквото ще. Завъртя се един вид рутинна руска рулетка. Никога не знаеш кога и къде ще те удари. Но пък знаеш, че след някой от пристъпите може да се съвземеш вече пълен инвалид с пречупен гръбнак или, задавен от собствения си език, изобщо да не се съвземеш. Засега вадя нечуван късмет, той е с мен вече много десетки пъти поред, така че има за какво да благодаря на Бог.
По природа съм хазартен тип и оптимист, но в училищните часове по математика успяха да ми обяснят, че подобен с нищо несравним късмет не може да е с мен вечно, в края на краищата никой не е опровергавал теорията на вероятностите. Общо взето, ако съдбата ми бе оставила поне някакъв шанс, никога не бих играл при подобни условия. В деня след пристъпа разбирам това особено ясно и благодаря по сто пъти, понякога и плача. А след като се успокоя, си обяснявам, че и животът на другите не е вечен.
По-рано си мислех, че ако бе пожелала, Дуся би могла да ме излекува не по-зле от Настя. След пристъп, когато дълги часове наред се излежавам в полузабрава, често сънувам едно и също – че живеем не на „Леонтиевски“, а на село, в къщата на баба, и гледаме прасе. Къщата е малка, затова са ме настанили с прасето в кочината, в две съседни клетки. Дели ни само дъсчена преградка, но не сме приятели. Какво ти приятелство, когато мен ме мъчи черна болест, беснея, мятам се в пристъпи, а съседът е спокойно, дебело прасе, хрупа си нещо от копанята. И няма страх от нищо, гадината, защото до Коледа има цял месец, а по-рано на никого и през ум няма да мине да го заколи.
И ето че при нас идва Дуся. Аз протягам ръце към нея, моля кръстница да ми помогне. Кълна се, че няма да я погледна повече проклетата водка, псувам я, горката, наричам я отрова. Разбира се, не забравям и да плача, хич не ме затруднява, открай време съм си ревлив като момиче. Колко са ме били заради тия сълзи, чак ме е страх да си спомня. И все пак ту се надявам на Дуся, ту не се надявам. Защото тя разбира, че не може да се вярва на нито една моя дума, пък и изобщо, макар да ми е кръстница, никога не ме е понасяла. Сега обаче, изглежда, плача добре, талантливо, с една дума, Дуся се колебае. На туй отгоре и мама се разридава, подир нея и татко. А прасето е спокойно, диша си равномерно, дъвче си. Изобщо съчувствие у него не търсù. Ама, хайванът с хайван, хич да не си мисли, че пътищата ни са различни, едно сме ние, едно. Какво като сълзите ми пет пари не чинят, и бащините ми – и те, защото той сега кърка не по-малко от мен, но виж, Дуся дори много обича мама. Обича я, жали я и почти нищо не може да ù откаже.
Че Дуся, моята кръстница, една наистина голяма ясновидка, от самото начало не хранела никакви илюзии за мен, научих отдавна, докато слушах една проповед на бившия духовник на Дуся отец Никодим със светско име Алексей Полуектов. Но тогава не обърнах внимание на това.
