Когато доверието в стабилността и неизменността на един режим се разклати, има опасност постройката му бързо да се срути. Страхът или надеждата за промяна променя поведението на хората по начини, който правят случването на тази промяна много по-вероятно. Това важи както за политическите режими, като този на Хосни Мубарак в Египет, така и за икономическите, като този на еврото.
Страхът, че валутното обединение може да се разпадне, рискува да се превърне в самоизпълняващо се пророчество. Банките и инвеститорите вече започват да действат така, сякаш еврото се е разпаднало. Политиците и Европейската централна банка трябва да възстановят доверието в трайността на единната валута. В противен случай еврозоната може да се разпадне много бързо.

Разрушителни последствия

Допреди само няколко седмици идеята, че еврото няма да оцелее след разразилата се в обединението дългова криза, беше табу. След европейската среща на върха на 26 и 27 октомври тя обаче се превърна в основен сценарий, и то до такава степен, че миналата седмица рисковата премия по облигациите дори на страни с най-високия кредитен рейтинг ААА като Франция и Австрия се повиши до рекордни равнища, а Испания стана поредната еврочленка, попаднала в опасната зона на недоверието.
На самата среща на върха бяха взети две технически решения, които доведоха до непредвидени разрушителни последствия. Първо, банките бяха подложени на стрес тестове, които определиха на какъв пазарен риск са изложени суверенните облигации в портфейлите им, докато по-рано регулаторите поддържаха мита, че тези позиции са безрискови. Така кредиторите внезапно трябваше да започнат да трупат капиталови резерви, за да застраховат инвестициите си в държавен дълг. И съвсем не беше изненадващо, че изгубиха желание да купуват облигации. Това от своя страна попречи на правителствата да се самофинансират.
Второ, срещата на върха реши да принуди банките да се споразумеят за „доброволно“ преструктуриране на гръцкия дълг. Тъй като се предполага, че споразумението е доброволно, суаповете за обезпечение на дълга срещу просрочване (един вид обезпечителна политика, която води до печалби, в случай че някоя институция фалира) няма да се задействат. Този натиск убеди кредиторите, че суаповете са безполезни за хеджирането на риска от инвестиции в държавните облигации на страните от еврозоната. Без хеджиране мнозина логично предпочитат изобщо да не държат облигации – което отново пречи на страните да се самофинансират.
След срещата на върха положението се вложи още повече след безумния гръцки план за референдум по последния спасителен план за страната. Тази идея беше оттеглена, но не и преди Германия и Франция да предложат Гърция да бъде изхвърлена от еврозоната, освен ако не им се подчини. Проблемът е, че би било много трудно Гърция да остане изолиран случай. Ако една държава може да напусне еврозоната, защо да не могат да я напуснат две или всичките 17 държави членки?
Когато инвеститорите взеха под внимание възможността от разпад на еврото, те започнаха да отчитат и валутния риск. При този сценарий новата гръцка драхма ще поевтинее. Новата италианска лира и испанската песета също ще поемат в низходяща посока. Дори новият френски франк ще се обезцени спрямо мощната нова германска марка. Това даде на пазара още една причина да продаде всяка негерманска държавна облигация, което отново попречи на засегнатите и нуждаещи се държави да се самофинансират.
Сякаш положението и така не беше достатъчно тежко, та за капак банките страдат от недостиг на ликвидност. Не само инвеститорите се страхуват да влагат парите си във финансовите институции; самите кредитори вече не са склонни да си заемат един на друг, защото не са абсолютно сигурни, че партньорите им ще оцелеят.
Банките извън еврозоната също свиват кредитните си линии към банките в паричното обединение. Четирите най-големи британски банкови институции са редуцирали междубанковите си заеми с около една четвърт в тримесечието до края на месец септември по данни на в. „Файненшъл таймс“. В същото време Съединените щати са на път да подложат кредиторите в страната на нови стрес тестове. Те ще включват планове за действие при още по-сериозни трусове в Европа. Няма да е изненада, ако това накара американските банки да ограничат взаимодействието си с партньорите си от Стария континент, което ще задълбочи още повече финансовите проблеми на втората група.

Как да се върне доверието?

Добрите новини от политическата сфера някак се изгубиха покрай тези омагьосани спирали. Италия, Гърция и Испания се сдобиха с нови министър-председатели, все решени да смъкнат дълговете и да оздравят съответните национални икономики. Трудно обаче ще смъкнат лихвите по заемния си финансов ресурс, ако инвеститорите не бъдат убедени, че еврото ще просъществува.
Това, което вероятно ще върне доверието, е Европейската централна банка да намери някакъв начин да подпомогне правителствата, които следват разумни и оздравителни политики. Засега обаче централната банка и Германия, която е главният спонсор на паричното обединение, са против подобна идея. Донякъде защото смятат, че правителствата няма да имат достатъчен стимул за реформи, ако се спасят лесно с външна помощ.
Има резон в логиката членките да бъдат поставени под напрежение, за да се захванат с проблемите, които избягват от години, а в някои случаи и десетилетия. Европейската централна банка и Германия обаче не бива да забравят, че морковът е също толкова ефикасен стимул, колкото и тоягата, така че, ако скоро не извадят лакомството от джоба си, еврозоната може и да не оцелее.