Летният дебат, обсебил Вашингтон, се свежда до нещо много просто – при какви условия да бъде разрешено на американското правителство да заема повече пари? Предлаганите числа се въртяха около редуциране на прогнозата за кумулативния дефицит за следващите десет години, както е измерен от Бюджетната служба към конгреса (CBO).
Мярката обаче има сериозен недостатък, тъй като пренебрегва това, което вероятно ще се окаже най-големият фискален проблем на САЩ през следващото десетилетие – отсъствието на адекватни капиталови буфери в банките.
CBO е създадена през 1974 г. с идеята да изготвя обективен анализ на бюджетните въпроси. Появата й е сериозен скок напред. Трудно бихме могли да преувеличим проблемите с липсата на качествена и навременна бюджетна информация до появата й. CBO все още върши много добра работа, но има един сериозен пропуск в ангажиментите й, пише Саймън Джонсън, член на екипа от икономически съветници на службата (който уточнява, че не говори от името на колегите си) и професор в Масачузетския технологичен институт.
CBO има много добро обяснение за това, как САЩ се докараха до това фискално положение. Основната причина за скока на държавния дълг през последните години е грандиозната рецесия. Драстичен спад на брутния вътрешен продукт (БВП) и влошаване на заетостта биха сринали данъчните приходи на която и да било държава. За да добиете ясна престава за степента на това бедствие в САЩ, просто сравнете прогнозите на CBO от периодите непосредствено преди и след финансовата криза.

Изчисляване на дълга

През януари 2008 г., преди на някого изобщо да му е хрумнало, че се задава опасност от неконтролируема криза, CBO прогнозира, че общият размер на публичния дълг в частни ръце (най-доброто мерило за истинските задължения на държавата) ще стигне едва $5,1 трлн. до 2018 г., което по онова време бе крайният момент от краткосрочната й прогноза. Това означава спад в реални измерения до едва 23% от БВП. Някои конгресмени биха казали, че дори това равнище на дълга като съотношение към размера на икономиката е твърде високо, но няма доказателства, че сами по себе си подобни равнища забавят растежа или причиняват други негативни ефекти. Държавният дълг се движеше на това ниво или малко отгоре през 50-те години и последвалите десетилетия.
Към януари 2010 г., след като вече бе ясна дълбочината на рецесията, прогнозата на CBO бе за покачване на дълга в следващите осем години до $13,7 трлн., което е над 65% от БВП (става въпрос за разлика от $8,6 трлн.) През януари 2011 г. CBO промени предвиждането си за 2018 г. на $15,8 трлн. или 75% от БВП, основно защото вредата върху растежа се оказа дори по-трайна от очакваното.
Повечето от тези фискални отражения не се дължат на Програмата за освобождаване от проблемни активи, а още по-малко на частта от нея, инжектирала капитал в западащите банки, повечето от който бе върнат. От промяната в основната прогноза на CBO (между версиите от 2008 г. и 2010 г.) 57% се дължат на занижени данъчни приходи вследствие на финансовата криза и рецесията, а 17% идват от увеличаване на постоянните контролирани разходи, включително наложения от финансовата криза пакет за стимулиране (значение имаше също, че „автоматичните стабилизатори“ в САЩ са сравнително слаби). Други 14% идват от завишените лихвени плащания по дълга, а останалите – от ръста в задължителните разходи. Последната категория, която включва купони за храна, помощи за безработица и други, също е свързана с рецесията.
Защо финансовата криза бе толкова пагубна за реалната икономика? Отговорът е във финансовите фирми и тяхната изключително висока степен на задлъжнялост, т.е. много ниското съотношение на реален собствен капитал към активи. Ливъриджът бе много добър начин за покачване на печалбите по време на икономическия бум, но когато пазарите се преобърнаха, той остави само две възможности – фалит или спасяване от държавата. Изпадането на много финансови фирми в беда по едно и също време означава криза на системата и дълбока рецесия. Финансова система с опасно ниски капиталови нива създава непрозрачно условно задължение за американския бюджет чрез понижаването на БВП и загубата на данъчни приходи.

Важна статия

Единственият важен анализ, който би следвало да се прочете по темата за бъдещите фискални кризи, всъщност засяга банковия капитал. И обяснява защо САЩ и останалите държави трябва да повишат капиталовите изисквания и защо аргументите за противното са погрешни. Статията „Заблуди, ирелевантни факти и митове в дебата за регулацията на капитала: Защо банковият капитал не е скъп“ е публикувана миналата година и е коригирана през март, а нейни автори са Анат Адмати, Питър Демарзо, Мартин Хелуиг и Пол Пфлайдерер. Статията на Адмати и колегите му не е пристрастна. Всъщност изводите им са подкрепени от финансови експерти от целия политически спектър, сред които и Джон Кокрейн, професор по макроикономика и финанси в Чикагския университет, който наскоро написа статия в подкрепа на подхода на Адмати.
Ниските равнища на банковия капитал са само един от начините за измерване на степента, до която банките застрашават по-широката икономика, като се финансират със собствен капитал вместо с кредити. По-високите равнища на капитала в дадена система отразяват наличието на повече собствен капитал и по-големи буфери срещу загубите. В брилянтна реч, произнесена наскоро, президентът на Федералната резервна банка на Минеаполис Нараяна Кочерлакота свързва отделните факти, като показва до каква степен американският Данъчен кодекс окуражава натрупването на опасно високи задължения при домакинствата, компаниите и банките.
Кочерлакота убедително съветва, че американската политика трябва да се стреми да редуцира употребата на заемни средства. Както и че има много по-сигурни и здравословни начини, по които САЩ биха могли, ако искат, да субсидират купуващите първо жилище или бизнес инвестициите. Данъчната реформа, която окуражава финансовите фирми да използват собствен капитал вместо кредити, може да бъде използвана като инструмент за намаляване на бъдещите правителствени дефицити.