Докато се делим на „свои“ и „чужди“, трудно можем да намерим път към помирението

Естественият подбор е скалъпил номер на Homo sapiens. Дал ни е жизненоважното умение да изпитваме съпричастност, способността да си представяме какво чувстват и мислят другите. Но при едно условие: в ситуации на тревожност, кавги или травма нашата съпричастност става избирателна. В най-лошия случай това ни кара да се идентифицираме изцяло с нашата собствена група и едновременно с това да демонизираме или дехуманизираме хората вън от нея. Резултатите може да са сериозни, вариращи от крайна политическа поларизация чак до военни престъпления, пише в анализ колумнистът на Bloomberg Opinion Андреас Клут.

Разликата между инклузивна и ексклузивна съпричастност помага за диагностицирането на всякакви видове конфликти. Някои са военни, като тези между израелци и палестинци и украинци и руснаци. Други са „просто“ политически, психологически или културни, като враждата между привържениците на Доналд Тръмп и техните опоненти, било то закоравелите републиканци или демократите.

Обществени личности като политици и експерти са сред първите, които забелязват сривът като цяло при емпатията под формата на растяща язвителност. Дори и хората да се опитват да разберат, приемат и почувстват болката и от двете страни на монетата, те неминуемо ще бъдат приети от част от аудиторията като прекалено съпричастни за едната страна и недостатъчно съпричастни за другата.

Така например от 7 октомври американският президент Джо Байдън бе еднакво съпричастен както с израелците, така и с палестинците. Той незабавно разбра, че кървавият садизъм, извършен от „Хамас“ извади наяве колективната травма от Холокоста за евреите. Също така осъзна, че бомбардировките на Израел срещу Ивицата Газа, които той нарече „безразборни“, са отключили различна колективна травма за палестинците – накба (катастрофата) след масовото им изселване от израелците през 1948 г.

Мнозина от тези, които слушаха Байдън, обаче избраха да чуят само един от тези два вектора на съпричастност. Мнозина по света вярват, че него го е грижа повече за израелците, отколкото за живота на палестинците и техните страдания. Дори в САЩ недоволни го наричат „Джо Геноцида“.

Антонио Гутереш, генералният секретар на ООН, се оказа в обратната ситуация. В реч след реч от 7 октомври насам той осъжда терора на „Хамас“, но също така веднъж допълни и че атаките „не са се случили във вакуум“. С това той искаше да каже, че палестинците са претърпели поколения на „задушаваща окупация“, която е родила екстремизъм, въпреки че това „не може да оправдае ужасните атаки“. Този израз на инклузивна съпричастност бе достатъчен за израелския представител в ООН да поиска оставката на Гутереш и да го обвини в „кръвна клевета“ – антисемитско обвинение, датиращо още от Средновековието.

Както за съпричастността, така и за нейните проблеми трябва да благодарим и обвиняваме еволюцията. За да предадат гените си по-широко, нашите предци са се научили да си сътрудничат и оттам – с помощта на огледални неврони и други когнитивни средства за адаптиране – да „влязат в положението“ на другия човек. Това е концепцията, която британският психолог Едуард Тичнър е уловил през 1909 г. с неологизма „съпричастност“ (empathy - емпатия), взет от немското Einfühlung и преведено с гръцки срички, за да напомни на много по-старото, но и доста различно понятие симпатия (sympathy).

Но наред със съпричастността Homo sapiens е развил и пристрастие и към „ограничения алтруизъм“, който комбинира предразположеност към представителите на нашата собствена група и враждебност към чуждите. Нашите предци е било по-вероятно да оцелеят и да се размножават, ако се сближат с племето си и надвият общия враг. Днес също поставяме без да се замисляме „нас“ срещу „тях“, като „тях“ може да са хора, които нападат, имигрират, изглеждат различно или просто не са съгласни с „нас“.

Когато спрем да сме съпричастни с определена група, обикновено преекспонираме нейната различност. В най-лошия случай това приема формата на демонизиране или дехуманизиране. Руският президент Владимир Путин, опитвайки се да оправдае избиването на украински цивилни, ги обяви за нацисти и сатанисти. Терористите на „Хамас“, които избиха израелски семейства, убеждаваха себе си, че убиват „неверници“. Израелският министър на отбраната, за да бомбардира Газа, определи населението на „хора животни“.  Тръмп нарече политическите си опоненти „вредители“.

Подобни метафори звучат абсурдно на незапознатите, но също така пречат на членовете на „нашата“ група да са съпричастни. Щом веднъж „чуждите“ бъдат заклеймени като зли или по-нискостоящи от човека, тези в групата, които са склонни на помирение, изглеждат като предатели. Египетският президент Анвар Садад и израелският премиер Ицках Рабин бяха убити от екстремисти от „своите“ заради престъплението си, че искаха мир с другата страна.

Тази патология е в действие дори и без да има физическо насилие или международен конфликт. Поляризацията на вътрешнополитическата сцена в САЩ, както и в Германия, Полша и на други места, е все по-емоционално ангажирана – и то не само на базата на политическо несъгласие, но и на взаимно неодобрение и дори омраза.

Но има надежда. Човешката природа може и да ни е програмирала да сме съпричастни със своето племе и да мразим чуждото. Но също така ни позволява да анализираме и разбираме тази трудност и да прекършим този цикъл.

С индивидуална дисциплина и мъдро ръководене можем да разгледаме наративите, които сами си казваме и да елиминираме тези, които са вредни за нас. Вместо израелците и палестинците, например, да останат заключени в конкуриращи се роли на жертва, те могат да се опитат по-усилено да осъзнаят травмата на другата страна. Проучванията са показали, че най-обикновеното изслушване и зачитане на другите – форма на съпричастност – може да са достатъчни, за да бъдат изградени мостове.

Миналото, чрез механизма на естествения подбор, е направило хората такива, каквито са. Но миналото не е нужно да бъде наша съдба, или поне не през цялото време и не навсякъде. За да живеем в мир у дома и по света, ние трябва да включим в нашата съпричастност всички хора. Опитът ни казва, че това ще е трудно и често пъти ще се проваляме. Но това са само още причини да продължим да се опитваме.