Селски фрагменти ХІV
На село си заобиколен от живот. Естествен. Природен. И животински, най-вече животински. Животните са навсякъде (за съжаление, вече не е така): пролетно време чакаш щъркелите и лястовиците, лятос ги следиш високо или ниско летят, за да узнаеш ще вали ли, или не, есента ги изпращаш с печал, а зимъска наблюдаваш щъкането на врабците (в Бързия им викаме дживгари) и им хвърляш по някоя трошица хлебец или друго, каквото намериш („Ние, врабчетата“ идат от точно такива взирания). Но птиците, червеите, жабите и гущерите, змиите и слепоците, вълците и лисиците, язовците и катериците, сърните и елените, че и мечките (в нашия Балкан ги няма твърде) са само околна среда, жизнена са домашните животни, добичетата. Хайванчетата. С тях живееш в тясно съприкосновение, че и повече – почти наедно, все едно сте си близки роднини. То нали и затова домашни животни – защото са от дома, от къщата ти.
Хване студ, натрупа сняг, а точно по това време някоя неразумна кокошка (то има ли разумни?!) решава, че трябва да излюпи пиленца. Загубена квачка! Ако ги оставиш невръстните жълти топченца навън в кокошарника, ще изпукат от студ, значи друга стратегия трябва и майка ми я прилагаше със завидна настойчивост: вземаше голям кашон, натрупваше вътре сено и слагаше квачката заедно с пиленцата, след което ги вкарваше в стаята при бумтящата печка. Стояха там близо месец, докато позаякнат и им порасне по-предпазваща перушина. При слънчеви зимни дни, когато слънцето загрейва щедро, ги изкарваше навън да пощъкат из двора (тия дни ги най-обичам – предвестници на пролетта, те оживяват цялата околност: къщи, хора, гора, поляни, всичко се разбуждаше и възраждаше). При застудяване пак ги прибираше. И така си живеехме заедно – майка, татко, аз и брат ми заедно с квачката и пилците ѝ. Идилия на 6х3 метра, 18 квадрата. Само едно нещо нарушаваше хармонията – котката. Котки сме имали винаги, а те по пухкавите кълбенца си падат бая. Затова и майка ми затваряше кашона, пробивайки му само няколко дупки за дишане – контрамерки срещу котката.
По моя край котките са мачки. Оттам приказката, която на мач най използвахме: „Ш’ви биаме като маче о дирек!“. Мачката е, за да варди двора и мазето от мишки и плъхове: зимнината е на открито по стелажи и в кошници – боб, лук, кукуруз, чушки, за гризачите пиршество. Само че котките различни – едни ловци големи, други ленивци безподобни. Но и на тях се радвахме. И жалехме: къщата ни е точно до шосето (намира се между главния път, свързващ София с Лом, и реката Бързия), котката е скитащо животно, не го свърта на едно място и често ги намирахме премазани от профучаващите коли и камиони. Тогава рев, рев – изтичаха ни очите на мен с брат ми. Бащи ми го раздаваше по-корав – намираше просто друго маче до следващия рев.
Но веднъж и той не издържа и изплака. Не за котка, за куче. А аз пък тогава как ревах – съкрушен бях, съсипан. Някъде към 5–6 години съм, брат ми малък – не разбираше много. Ревахме за едно великолепно куче овчарска порода (каракачанска, както влязоха в кинологията), Балкан. По време на социализма периодично се провеждаха кампании за избиване на дворните кучета и при нас бяха дошли двама от местната ловна дружинка с един милиционер. Оправданието за акциите беше, че кучетата разнасяли бяс и затова трябвало да се унищожават. При Балкан обаче обяснението беше друго: едро куче, здраво, с брат ми дори го яхахме, но не можеше да стои вързан – късаше вързалото и поемаше из гората дивеч да преследва. Та това стана причина да го застрелят пред очите ми. Скъсах се от плач, баща ми също се просълзи. Никога не простихме на ловеца от селото, който го застреля – срещнехме ли се по улиците съселяни, поздравяваме се винаги – „добър ден“, „добрутро“, но този – никога! Подминавахме го като, както се казва по нашему, „турски гробища“.
Тия „турски гробища“ са остатък от османско време, когато близкият до Бързия град Берковица е бил център на кааза и жителите му в по-голямата си част са били мюсюлмани. На наш комшия такъв му беше прякорът – бай Цено Турчино, и то точно, защото беше пришълец от Берковица. Занимаваше се с точиларство и вероятно е решил, че в едно село ще му върви повече алъш-вериша. И да, вървеше му: всеки път, когато трябваше да се ходи на копане, му носехме мотиките да ги наточи. Брадви (манари по нашенски), коси, ножове – правеше ги от остри по-остри, добър занаятчия беше. Но си отиде и майсторлъка му никой не наследи – потомците му се запиляха нейде по Българията и дори не съм сигурен дали си спомнят откъде им е коренът.
В Бързия имаше и други етнически прякори – Руснако, Сърбино, Синегалците… Но по етнически състав най-много след българите бяха каракачаните (цигани нямаше, те живееха в намиращата се между Берковица и Бързия махала Раковица). И ако имаше близко съжителство между хора и животни, при тях най-силно личеше. Гледаха овце, много овце, и беше епична картина, когато в късна пролет пресичаха селото, за да ги карат на Совато, горе в планината. Сто, че и повече брави овце блеят и се бутат по шосето, отпред на кон водачът, отстрани жени и младежи подкарват и свиват стадото да се прибере, ако идват коли (за автомобилите този ден беше ад – едва се промъкваха), овцете блеят, кучетата лая, хората подвикват… Гюрултия, неразбория и суматоха. На Совато летуваха, там си имаха кошари и мандри, където правеха масло, сирене и кашкавал и за собствена консумация, и за продажба. Последното ставаше полулегално – социалистическата власт не подкрепяше частната инициатива и нерегламентираната търговия, всичко ѝ се щеше да командва. Напразни усилия на контрола обаче: не само млечни продукти се купуваха от каракачаните, а и месо, когато се налагаше, ракия и вино от съселяните, произвеждащи повече, сено и кукуруз за зимата, ако имаше нужда. Пак като грижа за животните. Сред българите най-разпространени бяха козите, после овцете, коне, зайци, пуйки, кокошки, биби (бибата е патица) и гъски, много рядко крави (те са за по-малко планински територии). Конете вървяха с каруци – да си каруцар на село е доходно предприятие, все нещо ще трябва да се докара или закара било на нивите, било за къщи.
Нарочен козар си имаше селото – бай Данчо Валето, който се държеше тъй, сякаш е най-баш големец. Той събираше стоката от нашата махала, долната си имаха свой, горната – и те. Трима козари в селото, но не се конкурираха, напротив – авери си бяха. Нашият с каскет, кирлив по краищата, с кривак, който носеше на раменете си, прехвърлил ръце през него – никого не изчакваше и никого не базареше. Козите тръгваха към 8 сутринта, дотогава трябва да си ги изкарал и затворил в егрека, откъдето той ги поемаше. Успиш ли се и закъснееш – твоя си работа, ти им бери гайлето цял ден. Гледахме да не закъсняваме, а когато родителите ни заминеха някъде, ние с брат ми поемахме. И ни беше досадно, досадно… Защото не можеш да мръднеш – добитък е това, трябва за него грижа, ако не я полагаш, няма да ти се отблагодари.
Козето мляко ни беше главната закуска: сварено и топло, дробиш вътре хляб, слагаш захар и става попара за чудо и приказ. Деляхме си млякото с яренцата – козите ни бяха от сой и даваха доста. Сякаш ни бяха братя и сестрици – обичахме ги много и си играехме с тях доста. Но когато дойдеше празник – Великден, Гергьовден, касапинът задължително пристигаше. Мъчно ни беше, късаше ни се сърцето, отново плачехме – аз повече, като по-милозлив от брат ми. Не гледахме заколването, но в същото време разбирахме, че нещата са такива, неотменни. На село е така, кръговрат, животът върви заедно със смъртта и обратно. Особено ми беше мъчно за едно козленце, което ни беше станало почти домашен любимец – плъхове бяха прегризали сухожилията на задните му крака, та и него гледахме дълго вътре в стаята (собата), то ги влачеше по земята, но предните му бяха яки, а и гърдите му бяха бая развити. Вървеше подир мен и брат ми като кученце, силеше се да ни боцка – изобщо първи приятели в игрите и забавите. Но и него не го отмина съдбата му (Екатерина Йосифова има стихотворение за това, а Зорница Гъркова – разказ: „Те никога не казват“). И си спомням, че отказах да ям тогава от печеното – абсолютно бях сърдит и намусен, че ми го затриха.
Виж, за прасетата жал не сме изпитвали, за тях си се знаеше – гледаме ги до Коледа като месо за зимата. Е, радвахме им се, когато наддават, майка ми имаше дори израз, който и досега буди смях у мен: „Георги, това ще го ядеш ли, или да го давам на прасето?“, но ги виждахме като бъдещи буркани с месо, прокъкло (някъде му викат спържа), луканки, кървавици, сланина, сушеници… Животните си живееха успоредно с хората, хората им се радваха и се грижеха за тях, но не за друго, а да са им от полза. Един несъзнателен антропоцентризъм, за който чак сега се замислям. Но не ми се вижда несправедлив, просто така е устроен животът в селото – за животните се грижиш заради себе си, не заради тях. За да ти служат. Особено в онова време на дефицит, когато по магазините единствено салам „кучешка радост“ и чат-пат карантия… Животните в двора даваха сигурност; увереността, че щом дойде време, ще принесат своята дан за благоденствието на семейството. То нали и поради това дали Георги, или прасето ще изяде манджата, все е тая, на равна нога са; и в единия, и в другия случай е на ползу роду. На ползу човеку…
Днес в Бързия почти не се гледат животни, няма смисъл. Магазините пълни, стоките разнообразни, предлагането обилно – за какво да се главоболиш?! Стоката е грижа, непрекъсната – няма зиме, няма лете, нито празен ден – всеки ден е делник. Тия, които работят в Горското, държат коне за извлачване на дървения материал, ама и те вече са на изчезване – напъплиха трактори, фадроми, багери, по-яки, по-мощни. И си мисля: дали пък това, че на село вече почти не се гледат животни не е признак за една новопридобита сигурност? Която няма нужда да се запасява, след като всичко има?
Не знам, не знам… Знам само, че понякога животните ми липсват…
