За края и началото, за разделите и преходите – с д-р Ирина Лазарова разговаря Боряна Кирилова

Краят на годината и началото на новата изглеждат едновременно – малко формално, но и съвсем реално – като период на раздели, обещания, неясни възможности, време на лека меланхолия и надежда.

„Датите, началата и завършеците са просто конвенция по отношение на това в каква посока тече времето, което споделяме. Важно е да не позволим съвременният свят до безкрай да злоупотребява с нея. Всеки от нас по уникален начин има специфично усещане за началото и края във всички аспекти. Но те не са конкретни еднократни актове, а продължителни процеси с индивидуални срокове, върху които само ние имаме власт. Затова моята/нашата Нова година може да започва понякога на 19 юли например.“

Тази гледна точка предлага д-р Ирина Лазарова – психиатър и психотерапевт. Тя е председател на Българската асоциация по психотерапия (БАП) и на Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия. Носител е на наградата за психотерапия за 2018 г. на БАП. Вече 20 години ръководи в съдружие Амбулатория за психично здраве „Адаптация“. Професионално и лично се интересува основно от хора.

С нея разговаряме за края и началото, за разделите и преходите, които ни дават смисъл и идентичност във време, което все повече налага като норма живота в бързите срокове, бързата способност да се променяме, лекотата на сбогуванията.

Утешително звучи, че не трябва непременно и от утре да сме приключили категорично с някои аспекти от живота си и да имаме нови перспективи, които задължително да следваме от първата седмица на новата година. 

Всъщност началата и краищата ги определяме ние самите. Много често началото на нещо е неусетно и едва по-късно осъзнаваме, че всъщност е започнало. Тогава фиксираме началото ретроспективно и често фантазмено. Разбира се, има и формални начала, много преди случването на които ние се вълнуваме, безпокоим, измисляме си, мечтаем или предвкусваме. От друга страна, обявеният край обикновено никога не е истински, тъй като определени неща продължават и след него. Както една любов например – реалната раздяла и формалният край на връзката изобщо не е краят на любовта.

Друг пример – прошката – тя не е акт, а процес, който отнема различно дълго време. Понякога отнема и целия живот. Често ние не успяваме да регистрираме кога сме започнали да прощаваме на някого, а просто в един момент осъзнаваме, че вече сме му простили. А когато процесът на прощаване се окаже твърде дълъг и труден, е възможно да не достигне своя щастлив край в рамките на човешкия живот. Немислимо е да си кажем – до Нова година трябва да съм му простил…

Медиите и социалните мрежи тези дни са пълни с лични размисли и благодарности на хора, които разказват за живота си през годината, за успехи и трудности, през които са минали, за прозрения, с които са се сдобили. Очевидно имаме потребност да анализираме живота в някакви, макар и условни периоди, които са ни дали или отнели нещо…

Мисля, че светът, в който живеем, неусетно ни притиска да мерим живота с начала и завършеци, които придобиват обезобразяващата форма на дедлайни. Това често превръща всичко в живота в програма от стъпки, нива, отчети, оценки и планове, свързани с дати. За съжаление, това разрушава устоите на истински смислените преживявания. В този смисъл раздялата е естествена част от живота, а от друга страна – изобщо не е задължителна в определени конкретни моменти. Затова е важно да използваме езика, за да назоваваме по-детайлно случващото се. Например фразата „разделяме се с 2024 година“ или „как се разделяме с предишната година“… Това звучи доста мъчително и драматично.

д-р Ирина Лазарова

От друга страна, небрежността на изказването „неусетно се изтърколи още една година“ също носи обезпокояващи послания – че нещо сме изпуснали, че има загуба, че сме недогледали и т.н. А всъщност ние интегрираме още една година в уникалната сграда на живота си и тя остава по своеобразен начин инкрустирана в пъзела на собствената ни идентичност, никога не я губим. Поне докато биологичното несъвършенство на човешката природа не ни отнеме достъпа до спомените.

Концепцията за „никога повече…“ или „никога точно това усещане, точно това преживяване…“ съдържа в себе си загуба, която по своеобразен начин настоява да бъде уважена, оплакана, изстрадана. Понякога имаме нужда сякаш да си складираме точно определени преживявания за черни дни и да сме сигурни, че ако поискаме, може поне за малко да бъде абсолютно същото. И ако имаме тази сигурност, може никога да не се наложи да отключим склада.

За мен специално равносметките са доста травмиращи. Допускам, че е така и за немалка част от останалите хора. Как да сме по-милостиви към себе си, когато ги правим?

Смятам, че трябва да бъдат забранени. Или поне преименувани. Думата равносметка има по-скоро негативна конотация и се свързва с резултата от някакво изчисление или счетоводен баланс. А това винаги звучи по-скоро притеснително. Когато искаме да коментираме различни аспекти на екзистенцията и емоционалния си живот, изглежда по-естествено да опитаме да мислим за себе си преди и себе си сега в по-метафоричен план. Защото метафорите по-лесно могат да маркират различието, без да правят безмилостни оценки. Ако преди година съм бил волна пеперуда, сега съм величествен бор например.

Как запазваме смисъл при наличието на толкова разочарования, умора, загуби? Как, тръгвайки към нещо ново, да оставим страховете си?

Не ги оставяме. Страховете от край време са ни верен компас и носят ключова информация, която е добре смислено да използваме. Но освен от компас, ние се нуждаем и от други „дивайси“ и информатори – например часовник, календар, телесни усещания, комуникация и т.н., за да сме пълноценно информирани и ориентирани. Смятам, че търсенето на смисъл е естествено свързано с човешката природа и не е необходимо да го генерираме, а само да открием или изровим смисъла, тъй като често е затрупан от псевдосмисли или чужди изкуствени концепти, преоблечени като общоприети ценности.

За да влезем в новото, е важно да има някой, който да ни каже: ела да отидем заедно, нека да пробваме заедно, някой да ни каже: няма страшно, аз съм до теб и т.н. Нищо ново не е страшно, ако сме смислено придружени, споделени и непритискани. Тогава новото е по-скоро изкушение и вдъхновение. И ако традиционно Началото и Краят се обозначават като своеобразна криза, изглежда по-услужливо да възприемем тези понятия отвъд етимологичния им смисъл или традиционната медицинска или политическа риторика. Да мислим за кризата на Началото или Края като естествени периоди на сгъстяване и интензифициране на определени преживявания, които неусетно водят до изкристализиране на нови гледни точки и нови възможности.

Боряна Кирилова