В началото Ян беше като от друга планета. Датските му възгледи катастрофираха при челния удар с българската действителност, в която той трябваше да прекара две години по европейски проект.
Всичко му изглеждаше нелогично. Точно както и той на нас. Разказваше например, че датчаните били против приемането на еврото, защото това щяло да доведе до намаляване на пословично високите им данъци, а те искали да имат високи данъци, за да водела държавата им все така добра социална политика. Ама наистина ли, споглеждахме се ние. След това му обяснявахме, че трябва да даде подкуп, за да регистрира по-бързо автомобила си, и той смяташе, че го будалкаме. Постепенно Ян навлезе в лабиринта на българското житие и към края на втората година от престоя си се гордееше, че почти му е ясно как живеем тук. Сега, когато Ян идва в България само за две седмици през лятото, за да си набави, както казва, витамин Д директно от производител, вече можем да си говорим за всичко. Точно в този случай говорим за пожари, по-точно за липсата на хеликоптери и още по-точно за липсата на пилоти за липсващите хеликоптери.
Ясно ми е, казва Ян, че при обществени поръчки се краде, навсякъде е така, макар в по-прилични количества. Но както може да се краде от обществена поръчка за автомобили, така може и от обществена поръчка за хеликоптери. В този смисъл не разбирам защо в България се правят толкова много обществени поръчки за коли и почти никакви за хеликоптери? Явно са ви много важни автомобилите и никак не са ви важни хеликоптерите.
Тук му напомняме, че и да имаше повече хеликоптери, нямаше пък да има пилоти, които да ги управляват. Хора няма, заключаваме.
На много места няма хора, казва Ян, само в Африка са в изобилие. Точно затова най-важната работа на държавата е да стопанисва хората. Първата работа на държавата е да стопанисва хората и земята, а дотук става ясно, че нито едното, нито другото е обект на специална грижа. Говорих си с камериерка в хотела, наели са я няколко дни преди началото на туристическия сезон като всички останали. Тя напуска работата си и идва на морето. Сега обаче се оказва, че сезонът не е толкова добър, колкото на хотелиерите им се иска, и може би ще я освободят още преди края на лятото. Тя се притеснява, че пак трябва да търси работа, която следващото лято да напусне, и т.н. Така не се подготвя персонал в страна, която разчита на туристически бизнес. Гърция е пример как се поддържат и задържат работници с компенсации през неработните месеци. Не може на хората да се гледа като на…, да речем, прахосмукачка, вземаш я само когато ти трябва, през останалото време я захвърляш в ъгъла. Между другото изненадан съм да разбера, че по данни в най-бедната страна в Европейския съюз на второ място по брой на заетите е търговията. На първо място е индустрията, преработвателната промишленост, на второ – търговията.
Ян идва от държава, в която магазините не работят през цялата седмица, както е впрочем и в други добре устроени държави. Затова изобщо не е странно, че започва тази тема.
Виждам, казва Ян, че тук все още всичко работи в събота и неделя, някъде до 21 ч., другаде дори до 22 ч. Само че има правила, които дори и в България трябва да се спазват, а те са, че човек може да работи до определен брой часове на седмица. И се оказва, да речем, че в един не много голям хранителен магазин, работят четирима души. Но ако магазинът е затворен в събота и неделя, ще стигнат и трима. Ето ти един свободен човек и намалени разходи за собственика, което пък ще се отрази и на цените. И така магазин по магазин, ще се освободи работна ръка, сред тях млади образовани жени, които могат да продължат живота си, като учат и се преквалифицират като медицински сестри например. Знам, че и те липсват. Само че как един магазин да въведе намалено работно време, като това ще го отвее от бизнеса за няколко месеца. Конкуренцията в търговията в България е не просто голяма, тя е свирепа, тя е нечовешка.
На целия този фон няма и синдикати, които да поискат работниците да имат повече свободно време. (Ян живее в страна, в която работодател не може да извика служител/работник на разговор без присъствието на представител на синдикатите.) Така конкуренцията вилнее, без да има кой да ѝ потърси сметка. Да не говорим за малките магазини, в които работи един човек, често собственикът. За него отдих, семейство, ваканция – няма такива неща. Той трябва да върти непрекъснато педалите, за да може човекът, на когото вечерта в събота му се е прияло сладолед, да отиде в неговото магазинче, а не в голямата търговска верига, която е отворена още до по-късно. Никак не е случайно, че когато в Гърция се заговори да се разреши на хипермаркетите да работят в неделя, първи скочиха собствениците на малките магазинчета – искате да ни съсипете ли? В Хърватия сега обявяват неделята за почивен ден за магазините.
Вие си утрепвате хората в една човекомелачка, продължава Ян, а после се оплаквате – нямало хора. Ами те са хора, имат нужда да презаредят, да се занимават с децата си, да отидат на културно събитие – това имам предвид, когато казвам, че хората трябва да бъдат стопанисвани. Някой трябва да направи сметката, тя не е толкова сложна.
Ян не е икономист, не е и експерт по човешки ресурси. Не е наясно със статистиката за недостига на работна ръка у нас както за сложните професии, така и за нискоквалифициран труд. Не знае, че в много болници вече накупиха сложната апаратура, но човечетата зад апаратурата стават все по-малко. Не допуска, че лекарите и учителите прекарват часове в бюрократични справки. Не е чувал онази учителка, която ми каза: „Толкова доклади и справки се налага да пишем, че накрая ще вземем да молим учениците да не идват на училище, за да не ни пречат“. Нито е чул управител на супермаркет да казва: „Ние касиерки не можем да намерим, те се чудят, че политици не се намирали“. Казвам му това, което чувам най-често това лято на пазара: „Хайде и тази година купете хубави пъпеши, че догодина едва ли. Защо ли? Ами… няма хора. Не мога аз сам да садя пъпешите, да ги отглеждам и да идвам на пазара да продавам. По селата вече не можеш да хванеш роми за такава работа. За по-малко от 1000 лева на ръка никой ром няма да дойде за месец да помогне за реколтата, а друга работна ръка на село няма“.
На това място Ян се ядосва. Как да отидат ромите за два месеца през лятото да работят на полето, казва, ако през останалите десет месеца от годината са навиквани, че са излишни? Затова ще отидат в чужбина, където ще свършат същата работа, но няма да бъдат третирани по-зле от българина, който също е отишъл на гурбет. С ромите толкова сте объркали работата, че се чудя кога държавата ще се сети, че всичките тези ромски деца в един момент ще се наложи да работят, за да изкарват пенсиите на всички. Така стигаме до образованието, откъдето всъщност започва стопанисването на хората. Защо всъщност е толкова занемарен най-големият ресурс на една държава – хората, как си го обяснявате, пита.
То не е много трудно за обяснение. Тези, които би трябвало да стопанисват държавата, се интересуват само от едно: да бъдат избрани! Да бъдат избрани, след което да обвиняват за всичко предишните избрани. Ян Оструп не е политик, нито експерт, той е просто пенсиониран датски учител. Затова казва само видими и прости истини, които ние разрешаваме на политиците ни да отминават.
