Доайенът на японския авангарден джаз Акира Саката ще свири за първи път в България в неделната вечер на 28 юли в зала „Сингълс“ на НДК
Саката-сан е един от онези музиканти, посредством чието творчество можем да разкажем цялата втора половина на ХХ век и всичко, което познаваме като съвременност от последните две десетилетия и половина в музиката. Роден е в Хирошима през февруари 1945 г. (буквално половин година преди бомбардировките), открива джаза още като дете – естествено, слушайки радио; после учи кларинет и… морска биология. В края на 60-те, като студент, се мести от Хирошима в Токио, където през цялото следващо десетилетие (от 1972 до 1979 г.) вече свири на алт-саксофон и кларинет в доста авангардното в онези години фрий джаз трио на пианиста Йосуке Ямашита. Един от знаковите албуми на триото, с което за първи път пътува и по света, носи името Arashi („Буря“), както преди около десетилетие Акира Саката нарича и една от най-активните си формации в Европа – триото с двама от колосите на фрий джаза от Скандинавския полуостров днес – норвежеца Паал Нилсен-Лов (барабани) и шведа Йохан Берлинг (контрабас).
През 80-те пътят на Акира Саката се пресича с този на Бил Ласуел и Петер Брьоцман – тази първа среща е документирана в концертния албум The Noise of Trouble: Live in Tokyo (1986) на супергрупата им Last Exit, в който специален гост е и Хърби Хенкок. И с Ласуел, който става продуцент и басист на следващите му няколко албума (осезаемо ориентирани към ембиънт-джаза), и с Брьоцман (до смъртта му миналата година) остават приятели за цял живот и често свирят заедно в различни по-обширни формации, където през годините участват още музиканти като Джон Зорн, Тошинори Кондо, Отомо Йошихиде, Джим О‘Рурк, Матс Густафсон и цялата тежка артилерия на европейския фрий джаз. От 80-те можем да споменем още и японската му група с китариста Казуми Уатанабе, където основната текстура е джаз-рок, блус и прогресив-рок с елементи, съчетаващи индиректни влияния и цитати от Хендрикс, Стиви Рей Вон и Джо Завинул. Работи и с американския музикант Пийт Кози, чиято китара можем да чуем в няколко от албумите на Майлс Дейвис от 70-те. Но фрий джазът си остава като основна характеристика на почерка на Саката дори в тези толкова различни години.
Новото хилядолетие започва за Акира Саката с мозъчен кръвоизлив през 2002 г., когато той за кратко губи способностите си да свири на саксофон, но успява да се възстанови буквално за три месеца. Две години по-късно го слушаме и в албума Jaku на бившия якудза и настоящ хип-хоп/електро/трип-хоп продуцент DJ Krush. Oсвен като инструменталист Акира Саката дори и днес, на почти 80-годишна възраст, е познат и като музикант с характерни вокални умения, които създават театрално-обредна атмосфера на всеки от концертите му. Писател е, снима се като актьор в киното. Изключително енергичен и техничен (нещо, рядко срещано при саксофонистите след навършване на определени години), той продължава да живее на пълни обороти и буквално не се спира да пътува по света. Хващаме го по Zoom буквално 4 часа, след като е кацнал в Токио навръщане от концерт в Сингапур…
Саката-сан, здравейте. Тъй като това е първото ни интервю с вас за българската аудитория, често ще скачаме между миналото и бъдещето – самата ви историята в музиката обхваща повече от половин век и някак си го предполага. Различно ли се импровизира днес, спрямо годините ви в триото на Йосуке Ямашита, първата ви международно позната група през 70-те?
Всъщност начинът на импровизиране е един и същ. Основата не е различна. Това, което правех с Йосуке, го правя и днес. Фрий джазът е разговор – когато свирим заедно с други музиканти, ние използваме инструменти, което е просто друг начин да се води разговор – с инструменти, а не с думи. Ние в действителност това точно правим – разговаряме, изразяваме отношението си един към друг: дали са харесваме, дали не се харесваме… Различното може би е, че днес смесвам музиката си с много повече неща – четене на поезия, разказване на истории… Друга разлика е, естествено, че хората, с които свириш/разговаряш, се сменят през годините – срещаш нови музиканти и така нататък.
В какво е за вас силата на думите? Гледали сме и сме слушали ваши записи, които звучат като заклинание – като истории, разказвани от древни шамани.
Използвам думите спонтанно – на момента, по време на самия концерт, ако усетя желание да добавя думи, го правя. Понякога обаче задавам темата и предварително, както е в „Сказанието за рода Хейке“ (едноименния му албум по известния японски средновековен епос – б.а.).
Как и къде се срещат джазът и морската биология в живота ви? Веднага се сещам за албума ви „Тих планктон“ с Бил Ласуел от 1991 г., където чуваме доста „подводни“ звуци, ако мога така да се изразя…
Още като студент много слушах Джон Колтрейн. И тогава взех решението да стана професионален музикант. Тогава още, изключително впечатлен, си казвах: „О, хората могат да свирят такава музика: и аз искам да правя това, това да е животът ми“. Що се касае до морската биология, да, и тя е оказала влияние върху музиката ми. Освен „Тих планктон“ имам и албум, който се казва „Море“. Наблюдавайки с микроскоп най-невидимите микроорганизми във водата, осъзнаваш, че това е животът. Слушайки Джон Колтрейн, усещането е подобно. И така в един момент прозрях, че тези два свята са всъщност едно и също нещо.
Първите ви джазови спомени са от радиото. Какво е радиото за вас?
В миналото нямахме друго освен радиото. И на 12 години можех да чуя джаз единствено по радиото. То беше и причината да се докосна до джаза за първи път.
А ако ви върна още по-назад във времето. Какво е за вас Хирошима? Как това, че сте роден там точно през 1945 г., беляза детството ви?
Израснах на място, което е на 30 км от Хирошима. Роден съм през февруари, а бомбата падна през август, така че нямам лични спомени. Разказваха за хора, на които цялата им кожа е паднала от взривната вълна… Познавам хора, чиито бременни майки са били много близо до мястото, където е паднала бомбата. И, разбира се, върху тези деца, родени след това, ядрената експлозия е оказала голямо влияние. На много мои връстници родителите им сериозно са се притеснявали дали детето няма да се роди с много увреждания и дали изобщо ще могат да имат други деца. Освен това, не знам дали това е известно, но хората, преживели ядрената експлозия, после са били подложени на силна дискриминация от своите сънародници и са били много изолирани от обществото. Има, между другото, много произведения на тази тема…Познавах много хора, които са били лично там, където е била паднала бомбата в Хирошима. Например един от учителите ми в гимназията имаше рани от рак по цялото тяло, защото в деня след падането на бомбата, на 7 август, е отишъл да търси приятелите си в Хирошима… Хора като него виждахме навсякъде около нас в детството ми и това ни караше да осъзнаваме, колко опасна е ядрената енергия. Казваха ни, че е добре да се използва за мирни цели и построиха много ядрени централи из цяла Япония, като по някакъв начин ни накараха да замълчим… Но виждате какво се случи по-късно с Фукушима и ние никога не бива да го забравяме. Аз смятам, че ядрената енергия не трябва да се използва по никакъв начин, няма такова нещо като използване на ядрена енергия за мирни цели. Това е просто абсурдно: постоянното излъчване на радиация и натрупването на много радиоактивен отпадък не са нещо безобидно.
Това са факти, които са описани. Ние уж ги знаем като „суха материя“, но сега – изказани с вашия глас на съвременник, само докато слушам интонацията ви, ме побиват тръпки. А след Хирошима имаше Чернобил, имаше Фукушима (и вие записахте пиеса, озаглавена „Фукушима днес“, преди десет години с триото си Arashi)… Въобще заплахата от ядрени аварии и, не дай си боже, от ядрена война непрекъснато е на дневен ред…
Вие имате роли в киното като актьор. Това съвсем отделна история ли е?
Не е чак толкова отделна история, защото то е нещо, което пак аз правя, част от мен е. Същото е като с музиката, защото актьорството е част от себеизразяването, от това да показвам всекидневно кой съм.
Каква е публиката на вашата музика в Азия: различава ли се тя от публиката ви в Европа, слуша ли по различен начин? Какво е усещането ви?
Основната разлика е, че в Азия на концертите ми в публиката са основно азиатци. А в Европа – основно европейци. Но като се замисля… да, има известни разлики в реакцията на хората. Реакцията на публиката за мен е много важна и ако говорим за голяма разлика, тя не е толкова между Азия като цяло и Европа, а по-скоро конкретно между Япония и Европа.
В последния над половин век сте свирили буквално по целия свят и България е едно от последните места, на които не сте били. Каква е настройката ви, когато отивате да представите музиката си на такова „ново“ място?
Нагласата ми винаги, независимо къде отивам да свиря, е, че всичко ще е наред. Където и да сме днес и утре, това е ново начало. Всеки следващ концерт е едно ново начало, независимо къде свиря.
Превод на интервюто Милица Минева
Концертът на Акира Саката с групата му Entasis е в неделя вечер (28 юли) е част от серията „Аларма Пънк Джаз“ и ще започне в 21 часа в зала „Сингълс“ на НДК. Квинтетът включва още четирима от най-изявените импровизатори на съвременната европейска сцена от последните две десетилетия – живеещите в Брюксел Джовани ди Доменико (пиано) и Йотис Даминанидис (електрическа китара), брата на Йотис – Петрос Дамианидис от Солун (контрабас) и младия възпитаник на Грьонингенската консверватория Александър Шкорич (барабани), родом от Нови Сад, Войводина.Билети за събитието все още има вEpayGo и на касите на EasyPay.
Цветан Цветанов
