Софийски истории (78)
В един момент се озоваваш на улицата. Няма как да не излизаш от дома, да седиш и да слушаш. И не само да слушаш, а просто да мълчиш и да пребиваваш в самота, докато светът сам не започне да ти нашепва тайните си, както настоява Кафка.
И тъй, вървя, оглеждам се, чувам птиците, дърветата по бул. „Патриарх Евтимий“ шумолят след жаркото безветрие, зданията от лявата страна ми предлагат сянката си и ненадейно един вътрешен глас ме кара да спра. От отсрещната страна е домът на Балареви. Най-горе е ателието на художничката Васка Баларева, което нейният син проф. Христо Баларев поддържа с такъв пиетет, там са рисували някои от големите дами на българската живопис. Но не това изниква този ден в паметта ми, а друг негов важен разказ. Как веднъж оттук, пресичайки булеварда, те отишли да видят заклеймения от партията и изоставен от всички Александър Жендов. А той, щом ги видял, просто не повярвал на очите си. Връзките на паметта са нещо наистина неочаквано.
Родният дом на художника на ул. „Отец Паисий“ 53 в София
Излиза, че художникът Александър Жендов е живял точно на това място. Във филм за него съм виждал паметната плоча пред дома му, но макар и често да минавам оттук, не съм идентифицирал мястото. Озъртам се и ненадейно пред рекламата на магазин за слухови апарати съзирам интересен графит: човече с шапка и свити за боксиране ръце ме гледа укорно, а надписът до него гласи: „Да бъдеш добър е страшно уморително“. Добър в бокса или добър като цяло? И ето че зад стената на графита, през желязна решетка, съзирам и паметната плоча на Жендов. Надписът е стереотипен: „В този дом живя и твори от 1936 г. до 1953 г. видният пролетарски художник, големият творец и гражданин, народният художник Александър Жендов (1901–1953)“.
По патетиката си личи, че плочата е поставена преди промените, най-вероятно в началото на 70-те. Но онова, което тя не казва, е каква точно е била съдбата на „големия творец и гражданин“, че и в добавка „народен художник“? Защо той си е отишъл от този свят едва на 52 години?
А историята на Жендов наистина е разтърсваща. Прелиствал съм по друг повод досието му и трябва да призная, ако цитирам прословутата формула на Цветан Стоянов, че цялата тази история е много тъмна и криминална: такава е епохата, такива са и персонажите в нея, затова и палачите и жертвите там изобилстват.
Когато след 9 септември 1944 г. започват „да наливат основите“ на бъдещата Народна република България, мислена по съветски образец, целият живот в страната се преустройва на „фронтове“. Навсякъде и във всичко. Разправата със стария елит е един „фронт“, там умишлено разпалваната „народна мъст“ бушува с месеци, за да приключи с „Народния съд“ (още не знаем колко са жертвите); армията е друг „фронт“; икономиката и селското стопанство (със замислената национализация и колхози по български) – следващ „фронт“; културата (разбирана като тотална пропаганда) също е важен фронт. Затова още през първите есенни месеци на 1944 г. са „изметени“ творческите съюзи: пълна смяна на ръководствата и масови „чистки“ сред писателите, журналистите и художниците. Във всеки от тези съюзи комунистическата партия слага свои хора с проверени биографии, особено ценни са онези, които са пребивавали в СССР (и са се завърнали, защото някои са били пратени в ГУЛаг).
На този фон фигура като Александър Жендов е истинска находка. Той е изтъкнат художник и комунист от най-ранните си години. Роден е в Ючбунар и докато проучвах историята за Христо Матов, случайно попаднах на родния му дом на улица „Отец Паисий“ 53, където също има негов барелеф. Заедно с Христо Смирненски и Вълко Червенков завършват Трета мъжка гимназия (днес 18 СУ „Уилям Гладстон“) и са близки приятел, изповядват комунистическите идеи. Неслучайно именно Жендов илюстрира посмъртното издание на „Зимни вечери“ на Смирненски, което се превръща в негов шедьовър заради експресията, с която пресъздава „малките гаврошовци“, отритнатите деца на града.
Александър Жендов
Още в ранните си години Жендов изявява своя ангажиран талант, умението си да прави политическо изкуство. И левият авангард на ХХ в. му предлага огромни възможности за изява. Неслучайно след като учи в Рисувалното училище в София (1923–1925), той заминава, включително и по политически причини, да следва в Германия. В работите му ясно проличават уроците на политическия експресионизъм на Георг Грос и Кете Колвиц, на „новата вещественост“ на Ото Дикс. През 1927 г. е изпратен по линията на Коминтерна в СССР, където учи при Фаворски, Моор, Щеренберг, Тишлер. И пак по тази линия Георги Димитров му нарежда през 1930 г. да се завърне в България, за да поеме партийно-пропагандните издания като „Поглед“, „РЛФ“, „Жупел“ и други. Малко преди това той сключва брак с латвийската си състудентка Цицилия Густав, от която чака дете, но двамата се разделят (с оглед на партийните указания). През 1937 г. тя е арестувана като „враг на народа“, разстреляна е на 8 февруари 1938 г. Жендов не знае за това, както и не подозира, че дъщеричката им, която той така и никога не вижда, израства в дом за деца на „народни врагове“ в Украйна.
Със завръщането му в България имаме нов Жендов. Съзрял като художник, натрупал международен опит и разполагащ със солидна съветска подкрепа, Жендов е сред фаровете на лявата интелигенция през 30-те. Той става един от председателите на Дружеството на новите художници, но по спомените на Васка Емануилова трудно търпи чуждо мнение и непрекъснато влиза в конфликти. Три години живее в хотел „Славянска беседа“, след което си купува жилището, пред което съм в момента.
За миг си го представих как идва насам от улица „Раковски“, след като се е почерпил с приятели в любимата си пивница (днес ресторант „Корона“) – едър и костелив мъж с характерна походка, с изпъкнало високо чело, много бледо лице и хлътнали очи. Погледът му е винаги трескав, но енергичен, личи, че е изпълнен с идеи.
Нямало е как тази негова дейност (и съветското финансиране) да не останат незабелязани от полицията. Спомних си, че досието му преди 1944 г. е дигитализирано от ДА „Архиви“ и през телефона си открих тези данни. Не са много. Става дума за изземането на сп. „Жупел“ през 1931 г. Редактор на изданието е Жендов, негови са и карикатурите. В постановлението на полицията тази му дейност се определя като „подбуждане към вражди и поставяне на опасност на обществения и правов ред в страната“. Жендов, в снетото от него дознание, се държи съвсем хладнокръвно: „В брой 19 на сп. „Жупел“ с карикатурата си съм искал да кажа, че ако Ботев издаваше днес вестник в свободна България, вестникът му щеше да бъде цензуриран и конфискуван на основания на ЗЗД (на Закона за защита на държавата)“.
След което е осъден да плати глоба и пуснат на свобода. Толкоз. През 1935–1936 г. обаче се разгаря така нареченият „кормиловски спор“ – бурна кавга около лявото сп. „Кормило“, което разделя тогавашната комунистическа интелигенция на две – на „идейници“ (Георги Бакалов, Иван Руж, Владимир Топенчаров) и „качественици“ (Георги Караславов, Александър Жендов и Орлин Василев). Първите вярват „свято“ в общите принципи на пролетарската литература и „партийността“, а вторите все пак настояват, че творбата би трябвало да има и „качества“. В резултат на което тукашното ръководство на БКП изключва „качествениците“. И те, след известни колебания, са принудени да си търсят място в „буржоазния свят“. Георги Караславов печели няколко награди с романите си, публикувани от буржоазното издателство „Хемус“; Орлин Василев работи в Общината и дори издава някаква брошура за „синеоките немски рицари“; Жендов, останал без „пролетарско финансиране“, сътрудничи за най-различни пропагандни издания, дори и за сп. „Папагал“, където карикатурите са откровено антисъветски. След като изпада в „немилост“, всичко това ще му бъде припомнено.
Докато гледах графита със сърдитото боксьорче пред кооперацията на Жендов, си мислех за „иронията на съдбата“. Идва 9 септември 1944 г., така бленуваната от художника „пролетарска революция“ е факт и сякаш всички шансове се обръщат към него. Предоставен му е „художественият фронт“. Той възстановява членството си в БКП, оглавява Съюза на художниците, работи дейно (заедно със Стоян Венев изработват километри агитационни материали). Бори се за утвърждаването на „народнодемократичната власт“ и на нейната „социалистическа култура“. По онова време от Съюза на художниците са изключени немалко хора, арестувани са Никола Танев, Стефан Баджов, Борис Денев, Никола Кожухаров. Други като Димитър Гюдженов или Руска Маринова треперят от ужас дали ще им се размине.
Всички те, а и творбите им, са онова, което Жендов не понася и дълбоко в душата си презира – според него те са салонни майстори с маниерен академизъм, близки до стария режими и дори с Двореца. За тях той ни най-малко не съжалява.
Но, което му прави чест, дава показания пред Народния съд в полза на Райко Алексиев:
Аз бях подпредседател на Съюза, а Райко Алексиев председател. Той бе избиран три пъти от антифашистките среди за председател на Съюза. В своята дейност не само е толерирал, но въобще е забранявал всякакво гонене на комунистите в Съюза. Застъпвал се е за интернирани и арестувани другари. Явявал се е да свидетелства в процеси. Въобще, поведението му в Съюза е било антифашистко.
„Щурец“ не съм следил редовно. Вестникът имате и от моите показания няма нужда.
В думите на Жендов се долавя известно неудобство. Все пак по времето, когато дава тези си показания, Райко Алексиев е отдавна покойник, което не пречи на Народния съд да конфискува цялото му недвижимо имущество и автомобила му „Шевролет“.
„Новата епоха“ си има „ново правосъдие“, включително към покойниците.
Скоро след това Жендов се отдръпва от съюзните дела, тъй като властта удовлетворява молбата му за „творческа командировка“ и около година той обикаля из Франция и Италия. Иска да е в крак с художествения живот в Европа. Което няма как да не предизвика завист сред неговите колеги, някои от тях впоследствие жестоко си отмъщават.
Писмо на В. Червенков до Общата художествена изложба през 1953 г.
Когато се връща, ситуацията в България е коренно променена, в това число и на „художествения фронт“. Ако дотогава битката е била между „наши“ и „ваши“ (класическа българска опозиция), сега вече конфликтът трайно се е преместил в лагера на уж „нашите“, където се води борба на живот и смърт между „реалисти“ и „формалисти“. Какво е смайването на Жендов, когато вижда, че някои от най-„салонните академисти“ вече са примери за „реализъм“ (Дечко Узунов, но и Борис Митов). Поръчки получават дори Димитър Гюдженов и Руска Маринова. Масово се възпроизвеждат „съветските образци“, а в София гостува един от любимите художници на Сталин – Александър Герасимов – който снизходително поучава българските си колеги, бидейки автор на огромно платно за кремълската разходка на Сталин и Ворошилов след дъжда.
Все пак е странно от какво толкова се е изненадал Жендов и какви са били неговите очаквания. Той е живял в СССР. Би трябвало да знае каква е съдбата на неговите учители, чиито имена и творби вече са престанали да се споменават. Нима не е знаел, нима не се е поинтересувал и за съдбата на бившата си съпруга Цицилия Густав? Няма как да не е бил наясно с процесите от 30-те години, да не е чувал за концлагерите и милионните невинно избити. Като убеден комунист той може би е смятал, че това е „нормална практика“ в периода на засилващата се класова борба. Но няма как да не е видял е какво се е случило с „трайчокостовците“. Навсякъде, включително и из целия „социалистически лагер“, се носят закани срещу „врага с партиен билет“.
България се „съветизира“ с огромни темпове и той би трябвало да разпознава тоталитарната картина, макар и в нашия провинциален мащаб.
Защо се учудва тогава, че Съюзът на художниците е поет от „безличия“ и художници без творчески биографии като Иван Керезиев, Петър Славов, Иван Петров, Асен Димитров? С какво го изненадва казионната продукция на критици като Любен Белмустаков и Богомил Райнов? Нима не знае, че партията „курира“ художествената сфера и логично си намира своята „мадам Помпадур“ – партийната примадона Елена Гаврилова, близка на Вълко Червенков?
Може и да е бил наивник, кой знае… Да е смятал, че неговият талант и ярката му обществена биография му гарантират лична неприкосновеност. А и самата комунистическа идеология подава някои „фалшиви сигнали“. Например неговият приятел от младини Вълко Червенков, вече първи човек в партията, държи на така наречения Януарски пленум огнена реч, в която непрестанно призовава:„Критикувайте! Критикувайте смело и открито язвите и недостатъците в нашата работа! Не бойте се да критикувате! (…) Критикувайте слабостите, не се примирявайте с тях, не ги отминавайте! За такава критика никой няма да пострада!“
Е, да, но не е така! След като месеци роптае и трупа в себе си недоволство от безрадостната картина на „художествения фронт“ (чиста партийна халтура), Жендов обаче не може да не проговори.
И го прави при първия удобен случай. На 31 декември 1949 г. е поканен да посрещне Новата година у поета Христо Радевски (един от първите хора в Писателския съюз и личен съветник на вожда Червенков). За тази Нова година е писано много и продължават да се носят легенди. Не само заради атмосферата и чудесната подготовка на домакините – Радевски е бил човек с възможности, имало отрупани маси с деликатеси в онези гладни години, цели кашони с напитки и модерната тогава водка. Сред поканените (освен Жендов) били Борис Ангелушев, Никола Фурнаджиев, Ламар, Ангел Каралийчев, Любомир Пипков, Светослав Минков, Александър Обретенов. След полунощ пристига вождът Червенков – канен или неканен, придружен от Карло Луканов. Здрависва се с всички, вдигат чаши, звучи музика, водят се разговори. Изведнъж Жендов повдига въпроса за едно свое изложение по повод на поредната Обща художествена изложба, която била пълен провал и халтура – художниците нямали свобода и се „слагали“, резултатът бил катастрофален. Останалите притихват. Тонът се повишава, Червенков започва да отговаря на висок тон, но и други, вследствие на изпития алкохол, се обаждат. Даже Ламар смотолевя нещо за ролята на ЦК. Само Борис Ангелушев демонстрира „ненамеса“, тананика си нещо встрани.
Накрая Жендов стихва. Червенков също се успокоява. Атмосферата отново става празнична. Червенков си тръгва видимо спокоен, но не е ясно какво затаява в душата си.
А Жендов решава, че е настъпил историческият му час. И започва да подготвя не писмо, а направо цял меморандум до Вълко Червенков (близо двайсетина машинописни страници). Два месеца работи над него и щателно го редактира, би трябвало да е обмислил внимателно всяка дума.
Докато гледах ъгловите прозорци към двора му, си го представях как пише и сменя лист след лист на валяка на машината, докато в пепелника гори поредната му цигара. Дали си е давал сметка, че това писмо коренно ще подпали живота му? В този текст е побрана цялата му загриженост:
Сред художниците се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството и т.н., и т.н. Художественото майсторство е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам. (…) Под лозунга „борба срещу формализма“ се води истинска хайка, чиято изходна позиция е груб сектантски кариеризъм, а средствата — клевети, интриги или просто джандарски заплашвания….
Накъсо казано: вместо идейно избистрена, задълбочена и конкретизирана програма за борба срещу влиянието на класовия враг в изкуството и за полагане основите на социалистическия реализъм – безидейна, безпланова мътилка!
Вместо организация – дезорганизация!
Вместо колективно ръководство, вместо масово увличане на художниците в творческа и обществена работа – административен терор и командване.
Искането на Жендов е ясно: социалистическо изкуство „с човешко лице“, въпреки борбата с класовия враг и ръководната роля на партията, които, разбира се, не се отменят.
Когато сега четем писмото на Жендов, трябва да си представим контекста, в който то е било писано, буквално месеци след ликвидирането на Трайчо Костов. Независимо от това в писмото на Жендов има пасажи, които не му правят чест. Да, вярно е, че това е „лично писмо“ до вожда, а не е статия за публикуване, но вътре в него има лични характеристики на хора, които в онези страшни години буквално могат да окачат някого на въжето.
Със злъчното си перо на памфлетист той разобличава цялото бюро на Съюза на художниците, споменатите по-горе „безличия“, които, забележете, били обаче „чужди и враждебни на партията още преди 9 септември 1944 г.“:
Иван Керезиев, чужд, натрапен в художническите среди, станал още по-чужд и омразен. В 1942 г. бил прокурорски свидетел в антикомунистическия процес…. Формалист, под влияние на късния импресионизъм.
Петър Славов. Чужд и враждебен преди 9 септември. При учителстването му в Карлово по негови доклади провеждат хайки за изключване на ученици комунисти. Близък до ратниците.
Богомил Райнов, идеолог на групата. Преди 9.09.1944 г. решително отказва да даде съдействие на партията, въпреки многобройните покани на партийни работници (др. Маринова от Съюза на бойците против фашизма). През това време води скандален живот на битово разложен бохем. Научил за разстрела на др. Ник. Вапцаров, възклицава: „Пада му се, като е глупак!“ (свид. Сашо Стоянов). Автор на крайно формалистични упадъчни стихове. Допреди година-две страстен апологет на Сезан и френски модернизъм.
Любен Белмустаков, идеолог на групата. Преди 9.09.1944 г. като учител в Цариброд зверски преследва ученици комунисти.
Още по-стряскащи са и някои от характеристиките му на „чуждите“:
Димитър Гюдженов, художник на бившето военно министерство, изключван от Съюза за фашистка дейност.
Ник. Кожухаров, автор на масово разпространената картина „Разбиване на Червената армия при Севастопол“, изключван от Съюза за профашистка дейност.
Кочо Щъркелов, бивш хулиганстващ фашист, знаме на фашистите, приятел на Борис III.
Бинка Златарева, от свитата на княгиня Евдокия.
Никола Танев, у когото след 9.09.1944 г. се намери легитимация, че е в услуга на полицията. Изключван от Съюза за фашистка дейност.
Руска Маринова, художничка на столичния хайлайф, приятелка на Ник. Петков.
Ненко Балкански, безскрупулен кариерист, човек на бившето м-во на правосъдието.
Не бива да премълчаваме и тези пасажи от писмото, чийто патос обаче е съвършено различен – срещу партийната пряка опека, задушаваща българското изкуства. Напълно съгласен съм с Красимир Илиев, че „писмото на Жендов е трагично писмо на човек, който живее с илюзията, че идеята е права, но изпълнението криво, че ще може да се пребори водите да потекат във вярното русло, че ръководството на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), преди ръководено вещо от Червенков, сега погрешно от бившата му секретарка Елена Гаврилова, ще прогледне и ще разбере, че XXI обща изложба е претъпкана с пошли произведения, че социалистическият реализъм е превърнат в партиен кич“ („Форми на съпротива“, 2016 г.).
Само един цитат за сравнение – ето как Богомил Райнов описва същата тази XXI обща изложба:
Вместо мрачните, разкривени, песимистични лица, обичайни за картините на формалистите, ние виждаме усмихнати и енергични образи на работници („Металоработник“ – В. Гачев), хубави и здрави младежи („Физкултурничка“ – Мл. Миладинов), весели момински лица („Глава на момиче“ – А. Атанасова), въодушевени празнично народни маси („Пети конгрес на БКП“ – Иван Петров) и пр.
На 26 май 1950 г. Жендов е извикан в Министерския съвет, където Вълко Червенков изнася обвинителен доклад, насочен срещу художник:
Александър Жендов си е разпасал пояса и разнася вражеските лъжи… Взети от арсенала на троцкистите, на титовци и на цялата онази сган от лагера на империализма, която бълва огън и жупел срещу нас.. Това е същата „свобода“, под прикритието на която Никола Петков и неговата американска партия подготвиха реставрацията на капитализма у нас… Той, Александър Жендов, неотдавна ходи да се освежава на Запад – в Италия, във Франция. Там е вързан изглежда пъпът му. Цялото писмо на Александър Жендов е в хармония с идеологията и действията на нашите врагове.
Оценете само цялото коварство на вожда – този доклад не се публикува веднага, а доста по-късно, чак в разгара на лятото като статия във в. „Работническо дело“. Но слухове за разправата с Жендов започват и той набързо става прокажен – всички го заобикалят, чакат ареста му, което така и не се случва. Самият той, превърнат в „изкупителна жертва“, не знае на кой свят живее. Името му изчезва и не се появява вече никъде чак до смъртта му през 1953 г.
Портрет на Вълко Червенков от Панайот Панайотов, 1953 г.
Представих си как самотната и вече поприведена фигура на този човек броди по „Патриарх Евтимий“, докато познати и непознати го заобикалят отдалеч. Малцина са онези, които нарушават общото правило. Проф. Чавдар Попов ми е разказвал как неговият баща, известен журналист, пишещ по проблемите на изкуството, веднъж срещнал Жендов на площада край „Св. Александър Невски“. Наоколо нямало никого и той го поздравил, знаели се още през 1944 г. Жендов го запитал не го ли е страх, могат да ги видят заедно. А сетне доверително му казал: „Едно да знаеш от мен: прости хора ни управляват!“.
На 7 юли 1950 г. е подготвено „второ действие“ – изключването на Жендов от партията на отчетно-изборно събрание на Съюза на художниците, което се провежда в тогавашната концертна зала на Музикалното училище на ул. „Московска“. Червенков го няма, но тук е „малкият вожд“ – Тодор Живков, тогава е секретар на ЦК на БКП. И той успешно играе ролята на Червенков. Подготвеното му слово възпроизвежда всички места от обвинителния доклад на Червенков. Едни и същи обвинителни трафарети, и то в заседания от два дни.
На втория ден дават думата на Жендов, който не е на себе си. Дават му я по „милост“, спори се да му я дадат ли въобще, в залата се чуват викове да си направи най-остра самокритика. И той, съкрушен, също повтаря някакви клишета – как не си направил поуки, как носел камък в пазвата си и как преценката му за общата художествена изложба била антипартийна, антидържавна и вражеска. Което е удобен повод за „малкия вожд“ Живков да се развихри на финала:
Кой стои зад вас, щом не стои партията? Коя шпионска служба стои, ако такава стои; кои са тези, които стоят зад вас; кой ви движи и кой ви направлява? Трябва да го кажете на партията. Всичко друго, както казват, е от лукаваго.
Оттук нататък Александър Жендов е окончателно осъден, чака се само дали ще бъде арестуван. Вождът Червенков проявява „снизхождение“. Когато искат от него санкция за арест, той казва да изчакат, за да видят дали Жендов ще изкупи вината си. Може би вече са му донесли, че той е тежко болен.
Развръзката е прехвърлена в ръцете на Държавна сигурност. Тя оплита мрежите си около художника: прослушват телефона му, вербуват негови познати и приятели; край дома му има денонощно наблюдение. Всяка негова крачка, както и разговор, се записват.
От донесение на агент „Острец“ (22 август 1950) научаваме за реакции на отделни хора по „случая Жендов“. Например художникът Евгени Йонов си позволил да каже:„Угнетената българска интелигенция с радост и облекчение научи за достойното държание на Жендов пред страшния тиранин Червенков. Жендов днес е герой пред всички интелектуалци и надежда за по-смела съпротива срещу декретирането в изкуството“.
Междувременно „надеждата“ няма какво да яде. Отстраняването на художника от обществения живот го обрича на гладна смърт. Тогава се вижда кой колко струва в кръга на някогашните му приятели и кои смеят да разговарят с него по телефона (всички са наясно, че разговорите се записват).
Борис Ангелушев му отделя пари от свои хонорари, възлага му поръчки, които той взима от собствено име. Но характерният стил на Жендов е толкова разпознаваем, че често начинанията се провалят. Същото прави и художничката Васка Баларева, която живее отсреща. Тя му осигурява поръчки за няколко детски книжки, подписани с нейното име.
От записани от ДС телефонни разговор се вижда, че същото прави и скулпторката Васка Емануилова. Жендов ѝ се обажда и пита кога ще рисуват. Тя все закъснява, защото виси по опашки за продукти.
Интересното е, че жените са били по-смели – повечето от посетителките на „прокълнатия художник“ са тъкмо жени. Информаторът „Пенка“, живеещ в същата кооперация, дебне кои са те и докладва. Посещават го Весела Бибина, Васка Баларева, Васка Емануилова, Славка Георгиева, Васка Кобеларова, Анна Колушева, Борис и Герда Ангелушеви. От едно донесение става ясно, че художничката Весела Бибина била планирана за вербовка – искали са да донася за Жендов. Като са я изнудвали: При това положение ще бъде предупредена, че ще бъде изключена от Съюза за вражеска дейност. Липсващият резултат подсказва, че не се е съгласила.
През 1952–1953 г. Жендов е вече тежко болен от рак. Има спомени как дори в жегата ходи с дълго черно палто, защото го втриса. И с мъка се придвижва до дома си на бул. „Патриарх Евтимий 27.
След смъртта му делото за оперативно наблюдение „Грандоман“ ще бъде закрито. А три години по-късно ще го реабилитират, като – каква ирония – отново Тодор Живков обвинява актива на Съюза на художниците, че именно те били довели Жендов до смърт. Някои буквално припадат в залата.
Онези, които пишат срещу него изобличителни статии – включително Богомил Райнов и Любен Белмустаков – сега започват отново да съзират изключителни послания в творчеството му.
А Богомил Райнов дори надминава себе си, оставяйки книга за Жендов, която беше публикувана след смъртта му. Озаглавена „Лека ни пръст. Мир на праха ни“, тя видя бял свят през 2008 г. От нея личи, че той за нищо не съжалява и няма за какво да се разкайва по „случая Жендов“. За всичко е виновна системата, Вълко Червенков, а и Тодор Живков, разбира се. Нито дума за „малките червенковчета“ и „сталинчета“, за които пише Георги Марков. За онези знайни и незнайни винтчета в тоталитарната машина, без които нейното кърваво колело не можеше успешно да работи по „сталински“ и „червенковски“.