Атлантическият свят гледа жадно към Индия. Някога Индия беше наречена главният диамант в короната на Британската империя.

Но и днес, свързана с хиляди нишки с англосаксонския свят, тя си остава най-важният „коз“ в борбата за бъдещия свят. В нашата оптика това е многополюсен свят. В оптиката на англосаксонците това е свят, изцяло контролиран от глобализма. Но какъв е светът в оптиката на самата Индия?

Великобритания отстъпи мястото си на Индия като пета икономика в света. Великобритания избра етническия индиец (и глобалист) Риши Сунак за свой министър-председател. И всичко това също, разбира се, не е без причина.

Посещението на индийския премиер Моди в САЩ е приветствано от американските власти и световната преса като крайъгълен камък: „Това посещение ще освети отношенията между САЩ и Индия“, възкликва Кърт Кембъл. От всичко това не е трудно да се заключи, че залозите са по-високи от всякога. В днешната голяма игра между Русия и Китай, от една страна, и Запада, от друга, Индия е голямата награда.

Англо-американците добре осъзнават значението на Индия, добре осъзнават силата на тази фигура на световната шахматна дъска и нейната ключова роля в баланса на силите. Например британското издание на “Економист” недвусмислено обяснява гостоприемството на Вашингтон: Индия е най-населената страна на планетата, нейната икономика в крайна сметка ще стане една от трите най-големи. Това е не само огромен пазар, но и нова глобална фабрика, която да замени Китай. И накрая, това е мощен лост за сдържане на Китай. И дори пряк и най-важен член на антикитайската коалиция.

В същото време самата Индия, въпреки привидната си сила, е доста уязвима. Външно страната е притисната между Пакистан и Китай. Тя е измъчвана от вътрешни разделения и икономически изкривявания.

Нека си го кажем честно: ако англосаксонците успеят да опитомят Индия и да се „върнат в щанда“ на своя „основан на правила ред“, това може да затвори сценария на многополюсен свят, който искаме да развием днес.

И тук си струва да разгледаме състоянието на нещата малко по-подробно. Самата Индия иска ли да се присъедини към този нов американски ред? И какво да направим, за да не иска много да ходи там?

Първо, нека да разгледаме отношенията на Индия с Китай. Въпреки факта, че Индо-Китай има обща съдба от древни времена, съществуват дългогодишни търкания между тези две най-впечатляващи и гъсто населени държави на планетата. През ХХ век тези страни направиха различни геополитически избори. По-точно те са били принудени да го направят, поставени в различни условия.

В началото на ХХ век единствената азиатска страна, способна да оспори англосаксонското световно господство, беше Япония. Япония започна борбата си за господство в Тихоокеанския регион под общоазиатски лозунги: “Англосаксонци, махнете се от Азия! Азия за азиатците!”

И ако Китай нямаше късмета да стане жертва на японската агресия, то в Индия, която е под англосаксонско иго, антиколониалната кампания на Япония предизвика голямо съчувствие. Оттук и благоговението, което обгражда тук името на Субхас Чандра Босе, който, за разлика от Махатма Ганди, избира въоръжения път на борбата.

След войната комунистите идват на власт в Китай. Националистическият “Гоминдан”, който пое основната тежест в борбата срещу Япония, беше изгонен в Тайван. Индия получи независимост и нейната външна политика определи основния вектор на движението на необвързаните страни.

Така Индия се превърна в нещо като трети полюс между англосаксонския Запад, от една страна, и комунистически Китай и СССР, от друга. В същото време, въпреки че външно индийската политика винаги е оперирала с реториката на миролюбие и ненасилие, дълбоко в себе си индийците вярват, че Субхас Чандра Босе, който умира в края на Втората световна война, е направил много повече за независимостта на Индия. По очевидни причини след войната името на Босе в Индия се произнася много по-сдържано от това на Ганди. Въпреки това индийците винаги са били наясно с разликата между двамата лидери: Ганди е пътят на компромиса, Боке е пътят на борбата.

Напускайки Индия, британците, както си обичаят, създадоха още едно огнище на напрежение за страната, отделяйки мюсюлмански Пакистан от нея. Което днес остава основният лост за натиск на англосаксонците върху Индия.

Що се отнася до Китай, той гледа с тревога на танците на англосаксонците около Индия. Така неотдавнашна редакционна статия в централния партиен орган на Китай, “Глобал Таймс”, носи заглавието „Ние морално и емоционално подкрепяме деколонизацията на Индия“.

Западът живее по правилото "разделяй и владей", Индия и Китай са изпитали всички прелести на колониализма. Западът се опитва да вбие клин между Китай и Индия, но целите му винаги са едни и същи – колониализъм. Ласкаейки Индия, обещавайки да я превърне в „заместител на Китай“, Западът иска да вкара Ню Делхи в геополитически капан. Но Китай е на страната на Индия. Китай симпатизира на желанието на Индия да защити националната си независимост. „Азия и светът са достатъчно големи, за да поемат едновременния възход на Китай и Индия“, е посланието в статията на “Глобал Таймс”.

И така, Китай и англо-американците дърпат Индия в собствената си посока. Но какво ще каже самата Индия?

Изглежда, че ще бъде по-добре за всички, ако Индия остане на нейна страна. Да възвърне статута си през втората половина на ХХ век. Да остане третият полюс между Запада, от една страна, и Русия и Китай, от друга.

В началото на годината “Изборски клуб” публикува доклад, озаглавен „Аркаим XXI век – концепцията за геостратегическо укрепване на Русия и нейните съюзници“, който проследява същата ключова идея: икономическия и стратегически път Север-Юг (Русия-Иран-Индия) като алтернатива на еднополюсния свят и дори на двуполюсния свят. Тъй като между Русия - Китай и Запада се формира трети полюс: Индия и Иран, отворен както за арабските, така и за северноафриканските страни, които при такава конфигурация на света много по-лесно ще направят своя избор не към Запада.

Такъв триполюсен свят очевидно ще се окаже много по-стабилен от двуполюсния и много по-справедлив от либералната диктатура и тоталитарната демокрация на еднополюсния.

Владимир Можегов, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо