За една научна конференция имахме гост англичанин. Седнахме преди да си замине, за да се поразговорим.

Много му харесала София, защото можел да стигне където си иска пеша.

„Чуден бутиков град! - казва. Радваше се като разказва:

„Целият център си го минавах пеша, без никакъв транспорт. Даже малко ми се струваше ходенето.“ НО...

Какво НО? – питаме в един глас, любопитни да чуем как ни вижда един англичанин отстрани.

И той веднага ни казва:

„Две неща най-много ме учудиха:

Първото беше, когато хората се качват и слизат от вратите на влаковете в метрото. Тия, които слизат, искат да излязат, а тия, които се качват искат да влязат. И на вратата става нещо като пуническа война, седят едни срещу други и от страх да не останат на перона, едните не могат да влязат, а другите да излязат. И почват да се бутат и даже да се ядосват.

При нас хората просто се нареждат на редичка и всеки е на негово дясно: едните се качват, другите слизат. Кое му е сложното?“

Тук ние се смеем, ама никак не прилича на смях. Знаем си какви сме.

„А второто ли? Ами вървят по тротоара трима души и аз насреща се чудя как да мина – току отскачам вдясно, аха да мина, ама те не ми отстъпват. Даже с учудване ме гледат какво правя. Струва ми се, че си казват, тоя защо скача ту наляво, ту надясно. И като се засилвам, заобикалям през платното и пак се качвам на тротоара.

Но иначе всичко друго англичанинът много похвали. Особено като почвали да се надговарят на масата нашите хора кой да плати сметката.

„Наместо всеки да си даде пари за каквото си е поръчал“, както разумно реши въпроса англичанинът.

Ех, викаме си ние, да му имам проблемите на нашия чуждестранен колега.