Разговор с писателката Ина Вълчанова за новия ѝ роман „Вътрешните дворове“ (изд. „Ерго“)
Този роман, струва ми се, е най-личният ти досега. В него автобиографичното и въображаемото се смесват, търсейки път към миналото и настоящето. Чрез отделните глави на книгата „Спам“ и „Вътрешните дворове“ създаваш една по-голяма картина, включваща отделните етапи от човешкия живот. Има усещане за различни животи, но всъщност разбираш, че „Животът е сборник разкази и никой не знае какво го очаква в следващия“. Тръгваш от младостта, през 70-те и 80-те, след което едновременно си в настоящето и в детството. Във втората част има разкази в разказа, детството, описано в курсив. Да започнем от идеята и структурата на романа, защото тя е необичайна.
Да, доста опасно близко съм до автофикцията, което всъщност малко ме притеснява и обяснява моята срамежливост и колебание да го показвам пред публика. Разбира се, че съм се постарала в сюжета да няма автобиографични съвпадения или почти да няма, или да са достатъчно добре прикрити, както, разбира се, всички писатели правят. Но съм ползвала много материал, който е наистина преживян, и това предполагам си личи, колкото и да съм го разположила в различни истории.
Като композиция този роман наистина се образува по доста странен начин. Първо написах „Спам“, който хронологично е втората история. А след това ми стана интересно какво се е случило преди това и написах „Вътрешните дворове“ – заглавие, което ме преследва отдавна, както и идеята този път да напиша роман за София. Според мен това са два романа, които могат да се четат съвсем независимо един от друг и само ако ги четеш заедно, забелязваш връзките между тях. Но дали двата текста заедно образуват роман, никак не съм сигурна. По-скоро наистина мисля, че човешкият живот прилича не толкова на роман, колкото на сборник разкази и във всеки следващ разказ героят е вече някой друг.
В романа етапите от живота и политическите събития са свързани, като в същото време героинята запазва вътрешния си свят, който е белязан от чисто субективни преживявания и влияния. Започвайки от 70-те, когато гледайки филма „Додескаден“ на Акира Куросава, възкликва: „Аз не съм вече същата“. Доколко политическото и личното са свързани и как взаимоотношенията, приятелствата са белязани от контекста на времето?
Разбира се, че всичко е свързано и всичко е навързано едно с друго, това се опитвам да кажа и се опитвам да го разкажа точно по този начин. Опитвам се да говоря за всичко едновременно, а това е много трудно и не съм сигурна дали съм се справила. Това е като потънал кораб, от който се опитвам да извадя каквото е останало. Опитвам се да се гмурна за това или онова и да спасявам някакви неща, защото иначе те просто ще останат да си лежат на дъното и ще бъдат забравени завинаги. Светове, които са съществували, но повече няма да съществуват дори и в паметта.
Това е роман, който е свързан с паметта. В него възкресяваш приятелства, истории и места. Роман за безвъзвратно изгубеното, възможност чрез него да се съхрани едно минало, което вече е изчезнало. Може ли да се нарече поколенчески роман?
Да, мисля, че може да се нарече и поколенчески роман, но поколението е видяно през моята много субективна гледна точка. Със сигурност много мои връстници са възприемали света по напълно различен начин.
От една страна, те вълнува това, което е изгубено, от друга – промяната. Едновременно наблюдаваш, но и участваш. Като четох романа, се чудех, зависи ли нещо от нас, или става дума за адаптация, за творческия потенциал на човека да претворява действителността, за да бъде жив. Главната героиня постоянно се променя – начинът, по който изглежда, по който се облича, но тя променя и средата, в която живее. Има специфична подредба в начина ѝ на живот. Като че ли това е една от големите теми в романа, промяната на пространството и на времето.
Аз всъщност не съм седнала да измислям предварително тази толкова завъртяна конструкция. Не подхождам към романите си като към проект с някакъв предварителен план. По-скоро се оставям на писането и често съм изненадана от резултата. Но обикновено зрънцето, от което тръгвам, е някаква мисъл, която ме тормози и не ми дава мира, и около нея се завъртат нещата. В „Остров Крах“ ме тормозеше проблемът за контрола и свободата, а тук, струва ми се, се въртя около промяната и нещата, които остават неизменни. Иначе казано, около въпроса: „Кой съм аз?“ Защото, ако абсолютно всичко в теб може да се промени, кой си тогава и съществуваш ли наистина? Моето поколение преживя много промени и ние също се променяхме. И аз наистина не знам дали съм все още същият човек, който някога съм си представяла, че съм. Хората се променят и понякога се променят напълно, просто на 180 градуса. И това го знае всеки, който е попадал след някое и друго десетилетие на среща на съученици. Да, тази книга е за промените и за сърцевината, която може би остава неизменна. И се опитва да отговори на въпроса, има ли такава сърцевина.
Много важен герой в книгата е и градът. И то София, въпреки че се появяват и други градове. Тук отново наблюдаваш и описваш как градът се променя. В същото време той не е нещо отделно от нас, в романа градът се преживява, той е неразривна част от емоционалния свят на човека. Една своеобразна симбиоза. Вижда се колко много любов влагаш в описанията на сградите, пространствата и местата. И отново, като че ли и тук с възрастта на човека се променя и градът, или по-скоро се променя отношението към него.
Разбира се, че е много важен. Това е роман за София. София е главният герой. И разбира се, че я обичам. София е моят „вътрешен двор“. И колкото и да пиша за морето, си знаех, че един ден ще трябва да напиша за София.
В книгата има разочарования и бунтове, вижда се разрухата, и то най-вече през града. Отново градът и хората са свързани, начинът, по който изглежда градът, кореспондира с това как изглеждат хората.
Да, но има, струва ми се, и едно весело и малко несериозно отношение към нещата. И това е отговор на въпроса какво зависи от нас и какво остава неизменно. Ами, може би отношението и погледът към света. И може би това е търсената сърцевина. Аз съм го казала направо като поука във финала на „Спам“. Казвам, че според мен си оставаме същите, каквито винаги сме били – несериозни, ненадеждни и насмешливи. Променливи и точно това е нещото, което не подлежи на промяна. Това се отнася за мен, разбира се, но отчасти и за цялото поколение, толкова много лъгано, че вече е способно да се забавлява с лъжите. А може и да се отнася за всички хора. Хората се променят. Страшно ми е да си представя свят, в който хората няма да се променят.
Когато се потопиш в романа, усещаш, че той е свързан със загубата, с това, което губим през живота си, близки, приятели, домове. Ти описваш всичко това посредством език, който не е носталгичен, а напротив, той е много жив. Правиш го с ирония. Да поговорим за тази специфика в писането ти, която присъства във всичките ти романи. Ироничният език и възможността да се надсмееш над себе си.
Мисля, че е поколенческо. От нас се искаше да вярваме в толкова абсурдни неща, че народната власт просто ни помогна да развием чувството си за хумор, за което трябва да сме ѝ цял живот благодарни. Присмехулници сме ние, което и днес понякога върши работа. Е, при мен ефектът може да се е оказал малко по-силен. Но иронията ми не е злобна, а по-скоро любовна. Гледам, гледам колко всичко е наопаки и изпадам в умиление. И ми иде да викна като героя на Радичков: „Лебеди, мои!“.
В романа се появява и Радиото, като се има предвид БНР, където е минала голяма част от професионалния и творческия ти живот. Има нещо зловещо в начина, по който го описваш сега, нещо кафкианско. Какво е за теб Радиото?
Обичам Радиото и никога няма да го намразя. Ужасно много ми е дало и винаги ще си остана човек от „Старата къща“. Което не му пречи да си е малко кафкианско, нито пък на мен ми пречи да се присмивам.
Мисля, че морето и морските градове са твоя страст. Присъстват във всичките ти романи. Те едновременно са пристан, утеха, но и бедствие, ужас. Тук се появява Ахтопол.
Твърдо бях решила – никакви морета в този роман, само София. И изведнъж ми цъфва Ахтопол в сюжета, най-вероятно защото съм го гледала от терасата. Аз живея сега в Ахтопол през лятото и той е новата ми любов.
Ти преподаваш и творческо писане, да завършим нашия разговор с това: кое е първото нещо, какво казваш на срещата с бъдещи автори?
Казвам им, че могат да пишат, а могат и да не пишат. Не са длъжни. Единствената смислена причина да пишеш е, ако изпитваш вътрешна потребност да го правиш.
Ина Вълчанова е родена през 1953 г. в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в Българското национално радио, в програма „Христо Ботев“, отначало като журналист в редакция „Култура“, а после като драматург в Радиотеатъра. Като редактор драматург печели български и международни награди – за радиоверсията на „Апокриф“ – Голямата награда на фестивала „При Марулич“ (Хърватия) и Втора награда на най-големия европейски фестивал „При Европа“ (авторски проект на Маргарита Младенова и Иван Добчев), и Голямата награда на фестивала „Осмата муза“ за „Трансферату“ (авторски проект на Младен Алексиев и Станимир Панайотов). Редактор е на единствената пиеса на Йордан Радичков, написана специално за радио („Добродушните смокове“, 1994). Авторка е на четири романа. „Потъването на Созопол“ е първият ѝ роман. Ръкописът му е номиниран в конкурса на фондация „Развитие“ (2006) и е издаден от „Сиела“ през февруари 2008 г. Сценарият, който написва по него заедно с режисьора Костадин Бонев, печели субсидия от НФЦ за пълнометражен филм, заснет през 2013 г. На следващата година журито на кинофестивала „Златна роза“ присъжда на филма награда за най-добър сценарий. Следват „Записки на свинята“, „Остров Крах“ и „Вътрешните дворове“. Романът ѝ Остров Крах“ печели през април 2016 г. наградата в литературния конкурс „Развитие“, след което и Европейската литературна награда 2017 г.