„На два гласа“, Иван Станков, издателство „Хермес“, 2024
Вторият ми прочит на тази книга също бе на два гласа. Четях с гласа на селски свещеник, който освен собствената си самота и шестопсалмието, друго не бе чувал. Но четях още и като онзи дивдядовски поп, в чийто двор се бяха подслонили две малки лисичета. И тъй като дворът не беше личен, а църковен – тоест обществен – нарочиха животинчетата за обществени врагове, набедиха ги за бесни и ги застреляха. Дядо поп се опита да разкаже нещо за Екзюпери и Малкия принц, отвори дума за Лисан и за тайната на опитомяването, но усети, че продължи ли да говори за литература, и него ще подпукат като бесен.
Сякаш в антифон се редуваха двата гласа. Когато единият звучеше ясно и отчетливо, другият поддържаше – някак приглушено – исо. После се сменяха. Хиляди утрини денят ми започваше с тях, но сега прозвучаха по-различно: аз се сравнявах с онези, които слизат в гроб, станах като човек без сила, хвърлен между мъртвите (Псалт. 87:5–7). Дали псалмовецът се опитваше да ни каже, че искаме ли да се научим да разбираме – подобно на Йов[1] – ще трябва да се превърнем в прах и пепел? Иначе никога няма да проумеем защо Бог е избрал да говори чрез устата на Валаамовата ослица (Числа 22 гл.). Нито ще знаем как най-мъдрият от мъдреците – цар Соломон – е проговорил езика на животните. „Велика е тази тайна“, признава ни Иван Станков, след което свенливо и многозначително се усмихва и добавя, че прочетем ли „На два гласа“, и ние ще можем да си хортуваме с тях. Някога Йовков деликатно бе загатнал за тази възможност. И се роди „Ако можеха да говорят“. Сега, след близо вековен размисъл, проф. Станков му отвръща: „Ами, те могат. Само че ние вече не можем. Защото съвсем онемяхме“.
Вслушвайки се в разговора на двамата големи писатели, човек неволно се пита: „А дали е възможно днес – въпреки времето – някой да говори с Йовков, ей така, по човешки, без да е професор по литература“? Вероятно може. Тъй както може някой да играе на шах, без да е шахматист. Но се иска добре култивирана душа. Та нали не само животните говорят, говорят къщите[2], говорят и „Корените“. Не ги ли чуеш как – заедно с Горския и Жегъла – спорят за кучето Алишко[3], трудно ще усетиш селския фон, върху който се проектират сюжетите в „На два гласа“. Защото голямата литература е (и това) памет за времето, в което ни е нямало. Тя е памет за конете – тогава, когато няма и помен от кавалерия, но ги има Радичковите „Спомени за коне“; памет и за Маркиза, Магарето на Галилей Дамянов[4], от село Илица. Дядо Фроло (от „Магаре за цирка“) може да не е чувал за тях, ала чреслата му ги помнят. И не само чреслата. Всяка фибра от естеството му помни онзи бъден ден, в който постепенно хората ще надникнат в магарешката загадъчност[5]. Като гостенин от това далечно бъдеще, на „собствен ход“ в разказите на Иван Станков пристига и магаренцето Пуфи. Дали идва, за да търси своите литературни събратя, или за да утеши самотията на дядо Флоро и баба Паса, ние не знаем, но знаем, че то държеше предните си крака свити като ръце на малко бебе, или като кученце, което чака да го погалиш. После ставаше, изтръскваше се, колкото се може от пепелта, и човек и животно отново тръгваха към започващия ден, без да се питат как ще мине, ще има ли край и ще започне ли следващият, както бе започвал хиляди пъти досега (стр.42). Знаем още, че през септември, когато каруцата на живота си отива, от нея изпадат един дядо и едно магаренце и така – хванати ръка за копито, като едно същество (Борхес би го нарекъл „балкански кентавър“ или „най-хармоничното създание във фантастичната зоология“) загасват като църковни свещи. Четем и оставаме с усещането, че животът е като обредна погача – колкото по-вкусна е, толкова по-бърза свършва. Затова не я изяждаме цялата, а оставаме един крайшник, белким стане на сухар и по-дълго да изтрае. Мълчаливо го предъвкваме и никому не казваме, че колкото е по-сух, толкова е по-мистичен. Не! Това не е хлябът наш насъщен! Това е хлябът, от който се нуждаят само кози и гълъби. Уж нищо и никакви гълъби, но защо ли описанието (стр. 60) на тяхната смърт ми се вижда едно от най-поетичните (и същевременно философски) в нашата белетристика?
А и козичката (от „Нарязани ябълки“), онази дето с почти човешки глас вика стопанката си по име: Цец-ке, Цец-ке, бее… козичката, почервеняла от залеза, козичката, която – подушила празната длан – отказва да приеме смъртта и властно приблейва: неее-нее-неее-неее (стр. 24), тя откъде е? Дали не е опитомената женска на дивия козел от разказа на Емилиян Станев („Козелът“)? Иначе защо едно умиращо животно ще полети със своя убиец в пропастта, въздавайки възмездие? Защо козелът няма да пада, а ще се издига нагоре, в небето? Ами ако дивият козел на Емилиян Станев и питомната козичка на Иван Станков са се съешили и са сътворили нов биологичен вид? Тъй както гласовете на баба Асенка и на нейното кученце Факси са се слели в един общ поплак. Онези, които са присъствали на опелото на баба Марица (от разказа „На два гласа“) знаят, че не е невъзможно. Видели са го с очите си и са го чули с ушите си. Видели са още и котарака Мимо („Болести за крадене“), и гълъбите на бай Миро („Три гълъба“). И знаят, че всичко е истина. Въпреки литературата! Или именно заради нея…
–––
[1] Ср. Йов 30:19.
[2] Алюзия към разказа „Къщите“ (от книгата „Корените“ на Васил Попов).
[3] Алюзия към разказа „Лозунги“ (от „Корените“).
[4] От Радичковия сборник с разкази „Плява и зърно“.
[5] Цитатът е от същия („Магарето на Галилей“) разказ.
