„Колкото по-честен е човек в своята работа, толкова по-надълбоко достига в световете на другите хора.“ Разговор с Юлия Станкова
Юлия Станкова е родена на 30 октомври 1954 г. Дипломира се и работи като минен инженер до 1989 г. С падането на комунистическия режим в страната падат и пречките пред това да се отдаде на нещо, таено в нея с години – изобразителното изкуство. Юлия открива извора на своето вдъхновение и вълнение в библейските текстове и през 2000 г. завършва теология в Софийския университет. Зад себе си има над 50 самостоятелни изложби – в България и в чужбина. Днес тя празнува своята 70-годишнина.
През 2003 г. галерия „Париж“ отваря врати за пръв път с ваша самостоятелна изложба – 21 години по-късно, на 23 октомври, отново там се откри изложбата ви „Наивноидеалистично или емотикони на душата“. Можем ли да кажем, че тези 12 платна побират в себе си половин живот, посветен колкото на изследването на библейските текстове, толкова и на едно себеизследване?
Те са израз на една нова идея, но разбира се, преминават и през цялостното ми разбиране за добро и зло, за човешкия морал и човешките ценности. Много ме е вълнувала например първата книга от Петокнижието на Мойсей, в която се описва сътворението на човека. Там аз намирам изключително ценни сведения. Kодирани са важни истини и възникват въпроси, на които, ако човек пожелае да си отговори, може да достигне до прозрения. Например, че човекът първо е сътворен, преди да бъде роден. Ние вече сме свикнали да знаем, че сме плод на едно раждане, но не. Трябва да си спомним, че преди това сме били сътворени. После – сътворяването на човека от материя и дух – как се съчетават тези две неща? И до днес ние не можем да проумеем какво чудо сме, съчетало в себе си дух нетленен и тяло – тленно. След това – изкушението. Ние виждаме, че то е било неизбежно. Защото, когато първите хора изгубват безсмъртието си, те получават своята множественост – двама се превръщат в много. И още – познанието на доброто и злото. Защо тъкмо това се е съдържало в този толкова примамлив и красив плод? От размишлението върху тези въпроси и от вълнението, което предизвикват, могат да се родят прекрасни образи. А те засягат всеки един от нас – поотделно и всички заедно. Старият завет за мен е нещо, което ни подсказва това, което ни обединява като човечество. Той е много по-общ, по-глобален и се отнася за всички. От Новия завет получаваме друг вид познание – лично познание, което да помогне на всеки от нас да извае своята единствена и неповторима личност. Затова Христос винаги се обръща към всеки поотделно, дори когато е заобиколен от многочислена тълпа. Учението на Христос – и тъкмо това ме привлече към него – признава личността на всеки човек. Това е и една от отличителните характеристики на християнството.
Новият албум „Изцеление“ (изд. Фондация „Комунитас“, 2024) представя някои от най-значимите ви картини, посветени на старозаветни и новозаветни сюжети, и позволява на читателя да се докосне до ваши интимни размисли за вярата. Най-ранните картини, включени в албума, са от 1998 г. (Троица, Изцеление на слепородения). Образите, събрани там, ни превеждат през Библията, но се откроява и втори план. Албумът позволява да се проследи вашия творчески път. С течение на времето се наблюдава плавна, но осезаема промяна в стила: от тъмни и груби образите постепенно стават по-ефирни, по-меки, по-ярки, променя се цветовата тоналност. Лицата претърпяват особено видима трансформация, някои само в рамките на година (Усмивката на Сарра 2019, 2020). За какво свидетелстват те – за един съзряващ във времето поглед или напротив – за все по-наивноидеалистичен? Как вие самата оценявате промяната?
Да, има две посоки – от образа към художника и от образа към текста. Това е извървян път – наистина едно душевно изцеление. В началото не разбирах добре цветовите хармонии и не намирах точните цветове. Каквото е отвътре, това излиза и изпод ръцете. Изкуството не лъже. Когато човек намери духовните си опори, каквото през тези години се опитвах да направя с помощта на библейския текст и най-вече на Новия завет, тогава се избистря и онова, което излиза изпод ръце му. С течение на времето аз открих своите цветове и цветът вече не ме притеснява. Вече знам какво искам да кажа с всеки един, който използвам.
Изложбата „Наивноидеалистично или емотикони на душата“ ни отвежда към проблема за съвременните форми на комуникация. Как решихте емотиконите да бъдат вашето изразно средство? Могат ли да влияят те на посланията?
Емотиконите са схеми. Колкото и да са многобройни, колкото и да се стремят да отразят различните човешки състояния и емоции, те не могат да избягат от своята схематичност. С тях ние изказваме нещата ясно или поне така си мислим. С тях ние също се и заблуждаваме. Затова аз реших да одухотворя моите емотикони – да ги превърна от схеми в лица, които като мехурчета да плуват в съзнанията ни и да участват във всичко истинско, което се случва в нашата душевност.
По отношение на платната, посветени на библейските текстове, емотиконите ли са ключът към тяхното тълкувание?
Точно така. В „Изкушението“ на Адам и Ева например цялото дърво е обсипано с безметежни смайлове и само някъде, по средата на дървото, има един по-различен плод, в който виждаме емотикона с черепа. Това е съвсем подходящ ключ за дешифриране на изкушението като нещо предначертано от Бог, нещо неизбежно.
Неведнъж сте казвали, че от съвсем малка знаете за какво сте призвана. Тогавашната комунистическата реалност обаче ви тласка встрани от пътя, който иначе така ясно ви се разкрива. Впоследствие, с настъпването на демократичните промени, вие за пръв път усещате, че може свободно да разполагате с пътищата си. Случвало се е да откроявате свободата на автора като основен проблем, който ви занимава и който прониква в цялостното ви творчество. В каква степен това оказа влияние в изясняването на личния ви творчески стил?
Донякъде съм благодарна, че не ме приеха в Художествената академия. Имах възможност да живея един друг живот – не живота на твореца, а живота на инженер и на майка. Мисля, че и да ме бяха приели тогава, едва ли щях да имам какво толкова да кажа. През този период аз срещнах най-различни хора и научих страшно много. Не се капсулирах в някаква общност. Натрупах житейски опит и познания за хората и за себе си и когато в мен се оформи това, което бих могла да разкажа, започнах да създавам нещо, достойно за споделяне.
По отношение на работата ми, ние знаем, че тук възникват някои проблеми, защото иконописта вече е добила своето лице и това е лицето на Православието. Възникнал е известен страх да не би това лице да се заличи от хората, които по-свободно интерпретират библейските събития, и по този начин Православието да се размие или да му се навреди. Тук аз не съм съгласна. Смятам, че свободата на художника, който работи с текстовете на Библията, е много важна, защото точно по този начин би могло да се роди нещо, което да допринесе за вярата на хората. Може и много да се сбърка, но хората не трябва да спират да опитват и да търсят. Времето ще отсее ценното.
През кой период ви се откри пътят към вярата?
Тя се зароди заедно с творчеството ми. Аз имам едно много силно преживяване в Метеора – област в Гърция, където манастирите са построени на високи скалисти върхове. Там, в една мъничка църква, видях фреска, изобразяваща „Бичуването на Христос“, която ме порази със своята композиция: Христос в средата, завързан за колона и обърнат с гръб, но поглеждащ назад, през рамо към зрителя. Погледът на този Христос, какъвто не съм виждала в нито едно друго изображение, а аз съм видяла много, ме разтърси. Мисля, че тогава разбрах кой е моят път. Вижте как става възможно един образ да отключи вярата на човек.
Как изглежда творческата среда за съвременна библейска живопис в България?
За съжаление няма такава. В други държави е различно – в Сърбия има цяла школа за нова иконопис. В Румъния има сериозни творци в тази посока, в Украйна също. Те не са иконописци, но са стъпили върху византийската изобразителна система и са я развили. И го правят по един разкошен, въздействащ начин. Иванка Демчук например е една млада, талантлива украинска художничка, която е постигнала извънредно много в областта на новата библейска живопис.
През последните 35 години сте имали над 50 изложби, от които само половината са в България. Открихте ли нещо в чужбина, което тук си остава липсващо?
Първо, трябва да кажа, че там моите изложби се случваха по начин, по който няма как да се случат в България. В чужбина съм излагала в музеи, в храмове и най-малко – в светски галерии. На тези места публиката беше селекционирана, хората бяха подготвени – знаят библейските текстове, наясно са със събитията, чели са и много от тях са извървели своя духовен път. Докато тук няма къде да се излага. Веднъж изложих в Археологическия музей. Стана много хубава изложба и имаше много добра публика. Но иначе се налага картините да бъдат излагани в светски галерии, където са нужни дълги години, докато се оформи група, която да знае какво търси и къде да го намери. В София винаги е имало хора, които са посещавали изложбите ми, още от 90-те години. Малко наистина, но аз нямам нужда от многобройна публика. Получавам писма от цял свят – една обратна връзка, която ме прави по-уверена в моя път и в моята посока. Така разбирам, че става дума за нещо, от което не само аз, но и други имат нужда.
Какво ви улесни там?
Може би липсата на предубеждения у хората. Сториха ми се по-отворени, с по-малко предразсъдъци. Това, което прави впечатление, е, че не са готови толкова бързо да те причислят към някакъв -изъм. Тук например, ако не използваш прийомите на академичната живопис, автоматично биваш поставен в кюпа с наивистите. Там хората с по-голямо доверие се отнасят към това, което художникът иска да сподели с тях.
Вашето творчество преминава през етоса на интимния личен разказ, нестихващия порив към себепознанието и изследователското общение със Светото Писание. Казвали сте, че силата на образа е в това, че впечатлява, без да изисква непременно да бъде разбран. Вие към кого се обръщате, когато проговаряте на езика на библейската живопис? Кой се надявате да ви чуе?
Вече, след толкова години работа, мога да кажа, че надеждата да бъда чута се е превърнала в една увереност, че съм чута. Колкото по-честен е човек в своята работа, толкова по-надълбоко достига в световете на другите хора. През тези десетки години аз се убедих, че ние не сме чак толкова различни – приличаме си.
Вие споменахте лицата, които се променят през годините. Аз започнах от иконичните лица, взети от византийците, и с течение на времето те постепенно станаха мои. Точно тези лица са извадени от дълбините, но се оказа, че хората тъкмо тях разбират – усещат ги близки, те ги докосват и вълнуват. Затова мисля, че трябва да продължа с честност и с отговорност да споделям, пък сигурно ще се намери кой да ме чуе. Винаги се намира, в това съм се убедила. С много трудности съм преминала по един път и ако не съм успяла да отъпча мъничка пътечка, по която да мине и някой друг, то какъв е смисълът от всичко това? Не би имало смисъл.