Екатерина Марголис за руския колониализъм

Епистемологията е раздел от философията, изучаващ знанието и познанието. Той е свързан с лингвистиката най-малкото защото формулира изводите си с помощта на езика. Функцията на езика е двояка: той отразява, но едновременно и формира картината на света. Да дадеш име означава да обозначиш нещо като отделна същност, да го изтръгнеш от хаоса, да го разположиш върху менталната карта на светоразбирането. И обратното – неназоваността, премълчаването или забраната върху назоваването сякаш лишава нещото от съществуване. Това е добре известно не само на писателите и философите, но и на диктаторите, пропагандистите и манипулаторите.

Именно затова е трудно да се говори за руския колониализъм. Той и досега не е назован като такъв. Това е едно сляпо петно за света и за самите руснаци. Не днес и неслучайно възникнало. За създаването и поддържането на мита, че Русия никога не е била и не е колониална империя, а ако е, то тя е империя необикновена и особена и съответно не ѝ е необходима деколонизация, или е необходима по съвсем друг начин в сравнения с останалия свят, са привлечени сериозни ресурси в същата тази империя. Този тезис се отстоява не само от чиновниците и пропагандистите, но и от яростните противници на сегашния режим. Занемарената болест на имперството не щади никого – дали в остра агресивна форма (както е с привържениците на Путин и войната) или в хронична, но обостряща се от всяко докосване – с „(о)хранителите на руската култура“.

От неназоваността произтича невидимост за външния свят. От невидимостта – липса на императив за критическо осъзнаване и съответно нерефлексираност. От нерефлексираността – болезнените агресивно-защитни реакции на руснаците към всеки разговор за имперската подплата на собствената им култура. Руската идентичност е дотолкова неотделима от имперското наследство и оптиката на съзнателното, полусъзнателното или подсъзнателното му невиждане (и неведение), че всяка критика на руския колониализъм, предложение да се погледнат отстрани, да се нарекат нещата със собствените им имена се приемат като лична атака срещу тях и заплаха за собствената им идентичност. Неумението да различат имперството в себе си и да го отделят от собствената си личност (макар че именно процесът на осъзнаването му би могъл да стане път на избавлението от това всеотравящо наследство) също възхожда към лисата на език, към неназоваването на явленията със собствените им имена като основа на епистемологическия колониализъм. В тази ситуация думата „деколонизация“ неизбежно се превръща в спусък и всички реакции спрямо нея са повече от предсказуеми, понеже деколонизацията подразбира презумпция за факта на колонизация, а именно това е нещото, което категорично не им се иска да признаят.

Историята се пише от победителите. Знанието се формира от покорителите. Не само (а често и не толкова) териториите, а именно епистемологията е полето на колониалните практики. Империята регулира това как формират знанието за себе в продължение на поколения представителите и потомците както на колонизаторите, така и на колонизираните.

Наративът на антипутинските руснаци се състои в това, че основната разделителна линия по отношение на агресията на РФ срещу Украйна преминава между привържениците и противниците на режима. Но украинците и независимите представители на народите в самата Русия виждат този проблем по различен начин и в много по-продължителна историческа перспектива. Виждат го през историята на колонизацията, на принудителната русификация, на насилието, потискането, изтриването на идентичността и на имперските колониални войни, водени от Русия в продължение на цялата ѝ история, и най-важното, на нейния епистемологически колониализъм – формирането на знание за себе си, нормализиране на тези практики в очите на собственото си население и на целия свят чрез репресии и активно маргинализиране на гласовете, опълчили се против нея. 

Това, което Хана Аренд наричаше „колониален бумеранг“ – прилагането на репресиите, които са се практикували в колониите, към населението в метрополиите, в Русия вероятно не е било бумеранг. Репресивното възпитание, задължителният опит на унижението, нормализирането на насилието, безправието и липсата на правила са типични черти на отношението на държавата към населението. Само че жертвата и агресорът не само могат да бъдат последователно един и същи субект, но закономерно нерядко и се оказват такъв – както в историческа перспектива, така и в рамките на една биография. Именно затова и тази анахронична война стана възможна – тя се основа върху формираното от векове на репресии патриархално имперско (под)съзнание, за което униженията и страхът само легитимират правото на силния, а основният модел е логиката на доминирането. Страна на разкъсаните връзки, чиито жители не познават историята дори на собственото си семейство. Липсата на защита и произволността на репресиите формират националния сирашки комплекс с присъщия му синдром на разстроена привързаност и желание за реванш, за отмъщение, за търсене не на справедливост, а само на възможност поне някъде да си размениш мястото с насилника и да влезеш в ролята на силния. Така работи насилието над младите войници в армията и „можем да повторим“.

Именно затова толкова лесно се преглъща всяко насилие, именно затова не само ксенофобията, но и мизогинията са толкова тясно свързани с имперството.

Оттам идва и поставянето в кавички на думата „деколонизация“ и отричането на руския колониализъм. Подобно отношение сплотява антипутинското крило на руското общество с пропутинското (както в метрополията, така и в диаспората). Що се отнася до имперската оптика, до нормализирането на нейните наративи и практики и цялата колониална епистемология, отношението към днешния руски режим се оказва съвършено нерелевантен фактор. Корените на руския великодържавен шовинизъм във всичките му прояви, форми и степени водят към много по-дълбоки области на историята и културното (под)съзнание, отколкото путинизмът.

Нагледен пример демонстрира в неотдавнашното си изказване Юлия Навалная: „Ще намерим и тези, които говорят за необходимостта спешно да се „деколонизира“ Русия. Трябвало нашата твърде голяма страна да се раздели на няколко десетки малки и безопасни държави. Наистина, „деколонизаторите“ не могат да обяснят защо хора с общ бекграунд и културен контекст трябва да бъдат изкуствено разделени. Също така не съобщават как изобщо трябва да стане това“.

Този пасаж не се различава от официалната кремълска реторика и със същия успех би могъл да прозвучи от устата на някой Лавров например.

Зад тази реторика се крие принципното нежелание да се изучат историческите корени и методите на създаването на този „общ бекграунд и културен контекст“ със завоюваните, насилствено русифицирани и отчасти изтребени народи, непознаване на историята на чеченците, ингушите, бурятите, башкирците, калмиките, тувинците, якутите, удегейците, вепсите или кетите. А кавичките в думата „деколонизация“ само затвърждават в писмен вид правото да не виждаш това, да не знаеш, да не го смяташ за нещо съществено и сериозно.

Любопитно е, че на 29 февруари тази година отговор на първото изявление на Юлия Навалная стана резолюцията на Европарламента, в която за първи път прозвуча думата деколонизация без каквито и да е кавички. В нея се казва, че „подкрепата за Украйна е най-добрият отговор на Кремъл“ и че „решителната победа на Украйна може да доведе до истински промени в Руската федерация, в частност към деимпериализация, деколонизация и дефедерализация като необходими условия за установяването на демокрация в Русия“.

Още една характерна особеност не на самия руски колониализъм като такъв, а именно на структурата на (не)знанието за него и (не)осъзнаването му дори от образовани и напълно озападнени в други отношение руснаци, включително отдавна живеещи на Запад, е моменталната рефлекторна реакция на уотабаутизма.

Опитайте се да заговорите за руския колониализъм, особено културния, и извадете секундомера. Можете да бъдете сигурни, че след няколко секунди ще чуете за Киплинг и разговорът ще се прехвърли върху британския, испанския или който и да е колониализъм извън руския. Хора, които при това не забравят да се позоват на „особения“ път на Русия по отношение на статуса ѝ на империя и колониалната ѝ история, ще ви доказват, че тя по нищо не се различава от останалите. В умовете на руснаците историческият часовник изостава с повече от половин век, за тях е непозната огромната работа по деколонизацията, томовете и библиотеките, изписани за въпросния Киплинг, наличието във всеки университет на катедра по postcolonialstudies, училищните и университетските програми и дори елементарните коментари, с които отдавна е снабдено всяко имперско колониално наследство, до ниво литература за ученици. Цялата тази гигантска работа, която в света протича вече осмо десетилетие, е извън видимостта за повечето руски либерални интелектуалци, включително за тези, които се опитват да открият някакъв деколониален велосипед. В тяхното русоцентрично съзнание именно сега се водят „дискусиите за Киплинг“, макар тези дискусии да са страница, която британската културна история е обърнала преди няколко десетилетия.

Подобен анахронизъм и трогателната увереност на живеещия във Великобритания Владимир Пастухов, че англичаните едва сега са обърнали поглед към имперското си наследство и по този повод са започнали да водят някакви спорове, могат все пак да бъдат сметнати за един от положителните симптоми за пробуждане на осъзнаването на руския колониализъм, дори и в такъв инфантилно-егоцентричен вид, който могат да си позволят само представители на действащи империи.

А заключителният абзац от текста на Пастухов представлява една по фройдистки нагледна проекция на имперската картина на света, в която субектност притежава само центърът и е нужен „инвеститор, архитект, генерален план и така нататък“.

Няма да привеждам изобилието от цитати, съдържащи последователна апология на имперството и дискредитация на деколониалните движения и наративи от страна на представители на руската опозиция в изгнание – от Ходорковски до Волков, от Латинина до Певчих, от Яшин до Кара-Мурза. Да не говорим пък за представителите на културния елит. Материалът е твърде обширен. Достатъчно е да разлистите страниците на „Новая газета Европа“ и ще откриете безброй публикации в този дух: „За всичко е виновен Путин, руснаците са жертви, а не агресори, руснаците не са повече имперци от всички други, Русия е също такава неимперия като британската и същевременно всъщност изобщо никаква империя не е“ – всички взаимопротиворечащи си аргументи ще бъдат насочени към това, че „деколонизацията“ (непременно в кавички), включително деколонизацията на собственото съзнание, е излишна, а всички проблеми на Русия, дори в разгара на тази типично имперска война, се намират в съвършено различна плоскост.

И това също е пример за последствията от имперската епистемология: невежеството и анахронизмът, непознаването и на най-простите похвати на постколониалния подход (например недопустимостта на „аз-изказването“ и разнообразните прояви на „крехкостта на белите“) са свързани с липсата на императив за такъв вид знание и се проявяват в типичния за парадигмата на колонизатора егоцентризъм, в липсата на навика да слушаш за себе си отстрани и да гледаш собственото си отражение в очите на другия. Разбира се, при такъв подход не става и дума за осъзнаване на собствената отговорност. Всъщност именно към това той е и насочен. А дали това става съзнателно, полусъзнателно или подсъзнателно – нека изследват психолозите.

В разговора за руския колониализъм, освен уотабаутизма, друг защитен ход ще бъде препратка към съветското минало и разговор за днешните западни „левичари“, стонове за „уокизма“ и „снежинките“ като основна световна опасност – което от страна на водещи кървава геноцидна война е най-малкото забавно.

На тази почва процъфтява не само путинският имперски шизоколониализъм, продължаващ съветската традиция на паразитиране върху травмите на бившите европейски колонии и поддържането на всевъзможни „освободителни“ движения и на тероризма в Близкия Изток и Африка едновременно с потискането на правата и дискриминация на собствените колонизирани народи в Русия. Процъфтява и руският „интелигентен“ шизоколониализъм, за който би могло да се помисли, че сякаш се отвръща от проправителствената позиция, но той де факто я дублира, позволявайки едновременно да се осъждат насилието, репресиите и тоталитаризма и да се подкрепят техните завоевания и придобитите в резултат на тези завоевания привилегии.

Трети аргумент против „деколонизацията“ би била задължителната подмяна на аргумента. Например есенциализмът и неговата критика. Сякаш изобщо някой привърженик на деколонизирането на знанието и съзнанието твърди, че епистемологическото имперство не е комплекс от изработени практики и наративи, а изначално свойство, присъщо на колонизаторите (характерен пример за такава подмяна е статията на Иля Кукулин).

Но основният механизъм както на епистемологията, така и на апологията на руския колониализъм е това, което философът Михаил Юданин в неотдавнашната си лекция от нашия общ курс „Русия и деколонизацията: въведение“ сполучливо нарече „конструиране на субалтерна“. Колонизираната империя, „гоненията срещу руснаците“. Агресорът се представя за жертва, а експанзията си – за защита. Този похват не е нов, но именно руският колониализъм го превърна в основен.

В основата му е поставено по-глобално явление – тази особеност на руското съзнание, свързана със сирашкия комплекс, която сега се проявява особено ярко: нейната виктимност. Виктимността и задължително съпътстващата я виктимна агресия е част от комплекса на травмираната личност. Тук обаче става дума за цяло общество с репресивен модел на възпитание, неотменен опит на насилие и унижение, общество с множество непреработени травми.

Виктимността и съответните наративи като част от руския епистемологически колониализъм са присъщи в еднаква степен както на пропутинската, така и на антипутинската част от руснаците независимо от образованието, социалния им произход или материално положение. В диапазона от „ако ние не бяхме нападнали, нас щяха да ни нападнат“, до „всички ние сме жертви на тази война“, сякаш войната е някакво стихийно бедствие, сякаш тя няма инициатори, изпълнители и равнодушни поддръжници в лицето на милиони обикновени хора. Собственият образ се конструира като жертва, както и увереността в качеството на жертва да заемаш централно място – независимо дали в геополитиката, или на международни литературни фестивали. Ако това право или този статус се поставят под съмнение, моменталната реакция ще бъде агресия. Вербална или военна.

Друга черта, обединяваща политическите противници, е увереността в собствената изключителност и „особен път“. Но ако в случая със слабообразованото путинско мнозинство този особен път преминава през конструиране на образа на врага от целия останал свят, който мечтае единствено да унищожи Русия и нейните спасителни ценности от сорта на разделни тоалетни, в случая с по-изкушената публика става дума за изтънчени похвати. Един от тях е отношението към собствения колониализъм. „Особеният път“ на Русия е скрепяващ елемент, обединяващ различните части на политическия и обществения спектър, който позволява в частност целият натрупан опит от световната деколонизация да се обяви за несъществен и нерелевантен.

Русия изобщо не е империя. Затова руснаците изобщо не са имперци, а същите такива жертви на руската държава. Руският колониализъм не е съвсем колониализъм или съвсем не е колониализъм. Колонизацията не била колонизация, убивани са всички наред (това много ярко напомня съветската антисемитска реторика за омаловажаване на Холокоста: „Убивали са комунисти, цигани и антифашисти, представители на различни народи, включително и евреи“), а затова и „деколонизацията“ заслужава само това – да бъде поместена в агресивно-защитни презрителни кавички. Тази мисъл с еднакъв плам ще ви внушават и яростната антипутинска историчка Тамара Ейделман, и всеки адепт на Дугин.

Та не с това ли апологетично некритично самовъзприятие и виктимност като основа на националното самосъзнание е свързана популярността на книгата на Александър Еткинд „Вътрешната колонизация“, в която се описва особеният път на руския колониализъм, който бил насочен срещу самите руснаци?

Май единствената особеност и резултат от „вътрешната колонизация“, както и следствие от непосредственото съседство на колонизираните територии с метрополията е просто поредното мощно апологетическо вербално оръжие: всеки разговор за деколонизацията може да се представи като сепаратизъм, а призивите към възстановяване на историческата справедливост, правото на самоопределение и суверенитет – като нарушение на международно признатите граници.

Този аргумент ефективно се пуска в ход както от путинската пропаганда, така и от руската опозиция. Това е аргументът, с който непрекъснато се сблъскват деколониалните активисти и представителите на националните малцинства. Поредният имперски похват, адресиран към Запада. И той работи.

Впрочем няма защо да се учудваме. Западните експерти по Русия са формирани в катедрите по славистика, където имперският наратив и русоцентричността са били и си остават норма. Професорите, преминали стаж в (анти)съветските московски кухни, са попили същите имперски нагласи, в които образът на Русия като най-голямата колониална империя принципно отсъства.

Разбира се, има изключения: трудовете на Ева Томпсън, Ричард Пайпс или блестящата книга Natasha‘sdance: ACulturalHistoryOfRussia на британския историк Орландо Файджес и пак неговата наскоро излязла TheStoryOfRussia, но те не са променили общата ситуация нито в славистиката, нито в общественото съзнание. Не на последно място и затова, защото именно Русия е вложила и влага толкова сили в поддръжката на мита за собственото си културно и историческо величие, изключителност и особена тайнственост (дори самата тази дума би трябвало да ни наведе на някои въпроси).

Деколонизацията на знанието е най-важната област от постколониалната работа, именно тя е в основата на пионерските трудове на Едуард Саид, но и тук Русия благополучно се измъква от парадигмата и става невидима за постколониалните изследвания, а създадените методи за познание и преподаване, слепите петна и „зоните на интереси“ ефективно работят в защита на империята и нормализирането в съзнанието на хората на привичната картина на света, която е страшно, неприятно, трудоемко и рисковано да бъде променяна. Да не говорим пък за загубата на привилегии и за зануляването на статусите и йерархиите.

За това по-подробно може да се прочете в блестящата статия „Дълбинната травма и интелектуалната леност“ на Олена Апчел – театрална режисьорка, която в момента служи във ВСУ: „Много години, общувайки с колегите от художествения „балон“ в различни страни, в разговори за стремежите на украинците да се измъкнат най-сетне от полето на имперското влияние на Русия, се сблъсквах не толкова с несъгласие или неразбиране, колкото с някаква неизказана тъга и обида. С такава една неизговорена подмолна интелектуална леност. Как така – сега какво, всичко трябва наново да изучаваме ли, да променяме оптиката? Да се превърнем за известно време в невежи, всичко да занулим и искрено да кажем: „Аз нищо не знам за това?“ Това е много страшно. (…) Това е много некомфортно чувство. До вчера ти си изкуствовед, литературовед, куратор, диригент, писател, историк, културолог с най-висок рейтинг, или журналистка, или известен социолог, а днес осъзнаваш, че всичко, което знаеш, е най-малкото едностранчиво, а като максимум – просто неистина. Империалистическа, митотворческа, откровена лъжа. Постимперската, деколониалната оптика подсказва: вслушай се, изучавай новото. Но да се учиш на нови неща изисква преди всичко време. (…) Но интелектуалната леност побеждава дискомфорта. И ти свикваш с новините за ежедневните смърти, за разрушенията, преставаш да обръщаш внимание на призивите за помощ, завръщаш се към обичайните си работни ритми и предишните си интелектуални връзки“.

И по-нататък: „Тази липса на поглед като към равни [у европейските интелектуалци по отношение на украинските] очевидно има за основа имперското минало, в нея отчетливо прозира солидаризиране със скрития шовинистичен гигантизъм (изгубен при немците и неизгубен при руснаците), това мнение се основава на навика, на отдавна формиралия се европоцентричен възглед, на големия страх да не се повтори световната война. (…) И разбира се, основата му е в подсъзнателното съпротивление срещу самата идея да се предоставя право на субектност на култури, които в миналото са били колонизирани. (…) Човечеството едва сега започва да осъзнава, че отговорността на старите империи се състои в изучаването на езиците и културите на страните, намиращи се в периферията. А не обратното, когато отделни представители на тези периферийни страни, без да имат политическо лоби (каквито империите обикновено имат), са принудени самостоятелно да се опитват да пробият път на своите наративи към тези, които са готови снизходително да ги послушат няколко минути…“

Епистемологическата деколонизация е актуална не само за руснаците, но и за Запада, а в свят, в който се води война, е пределно актуална. Тя трябва да протича ръка за ръка с деимпериализацията на самата структура на знанието за Русия, с анализ на имперските корени на нейната култура и история. В противен случай випускниците на Харвард или Оксфорд не само неофициално ще се използват от кремълската пропаганда, но и самите те ще започнат да работят в подкрепа на руското имперско доминиране.

Важен пробив в тази посока е приемането на 18 април 2024 г. от Парламентарната асамблея на Европа на резолюция за деколонизацията на Русия. Документът фиксира официалната позиция на ПАСЕ по отношение на Русия:

1. Русия само формално е федерация. 2. Коренните народи са подложени на насилствена русификация, асимилация, активистите на националните движения са подложени на преследвания. 3. Загубите на коренните народи във Въоръжените сили на РФ са непропорционално високи и това е целенасочена политика на Русия. 4. Деколонизацията е необходимо условие за установяване на демокрация.

Европейските държави, ЕС и ООН са длъжни да обърнат внимание на многобройните нарушения на правата на човека и правата на поробените коренни народи в Русия. В документа за първи път е употребена формулировката colonisedindigenouspeoplesofthrRussianFederation – колонизирани коренни народи на Руската федерация.

Уви, засега няма смисъл да се очаква приемането на подобни формулировки от руските либерали. Но може би това вече не е толкова важно. Тяхното отношение към проблема за деколонизацията на собственото им съзнание добре се синтезира от вица за счупеното гърне:

„Първо, никакво гърне не съм взимал. Второ, върнах го здраво. И трето, то си беше счупено, когато го взех.“

Екатерина Марголис (род. 1973) е руска и италианска преводачка, художничка, илюстраторка и дизайнерка, писателка, преподавателка по живопис. Текстът ѝ „Счупеното гърне“ е публикуван в Радио „Свобода“.

Превод от руски Албена Стаменова

Екатерина Марголис