Държавен музикален и балетен театър, „Тайната Данте“: хореограф Асен Наков; композитор Румен Бояджиев-син; сценограф Катрин Красимирова; художник на костюмите Адрияна Найденова; драматург Майя Праматарова; асистент-хореограф Даниела Иванова; репетитор Олеся Пантикина; мултимедийна сценография Катрин Красимирова Elektrick.me; програмиране, звуков дизайн, смесване, мастеринг Борислав Бояджиев Bor4е; художествено осветление Георги Буюклиев; конструкция и изпълнение на декора Пеньо Пирозов; плакат и визуална концепция за социалните мрежи Николай Димитров NAD; фотограф Вивиян Първанова. Действащи лица и изпълнители: Данте – Васил Дипчиков (Светлозар Тинев), Вергилий – Лоренцо Алба (Стефан Вучов), Беатриче – Андрея Дякова (Виктория Петрова), Харон – Даниела Иванова, Цербер – Бенедета Граси, Философи – Светослав Серопян, Мария Касабова, Теодора Друмева, Яна Николова, Бенедета Граси, Ервин Есен, Прелюбодейци – Валери Миленков, Таня Кацарова, Стефан Вучов, Даниела Иванова, Светлозар Тинев, Андрея Дякова, Ангел и Дявол – Даниела Иванова, Бенедета Граси (Светослав Серопян, Ервин Есен). Ансамбъл: Андрея Дякова, Бенедета Граси, Виктория Петрова, Даниела Иванова, Елизабет Якимова, Мария Касабова, Таня Кацарова, Теодора Друмева, Яна Николова, Антон, Младенов, Валери Миленков, Дженаро Дезидерио, Ервин Есен, Лоренцо Алба, Светослав Серопян, Светлозар Тинев, Стефан Вучов, Филип Миланов. Премиера 20 октомври 2024 г.
Сайтът „Площад „Славейков“ – зоната, „свободна от чалга“, на календарен изпроводяк спретва класация за културно събитие на годината. През 2023 г. бе избрана наградата „Букър“ за романа на Георги Господинов „Времеубежище“ и неговата преводачка Анджела Родел, за 2022-ра – изложбата „Жените художници“ в СГХГ. През годините до признанието са стигали театрални спектакли, филм, концерт, ленд-арт… Е, за 2024-та мой фаворит за събитие на годината е балетно представление – „Тайната Данте“ на балет „Арабеск“, продукция с Държавния музикален и балетен театър. Боже мой, та човек само като погледне списъка на замесените в създаването на творбата, осъзнава за какъв мащаб, за какви съвместни усилия и прецизна стиковка иде реч! Но и изпълнението, изпълнението!… Аз поне – гледайки го, се сетих за Вагнер и неговата идея за Gesamtkunstwerk, обединеното (синтетично) произведение на изкуството. И макар вероятно някой ще тръгне да ме подсеща, че в „Тайната Данте“ няма слово, текст, аз бих контрирал: може да няма слово, но има история. И тази история е така органично вплетена в музика, хореография, светлинни ефекти, балетни умения, че думите сами идват, спонтанно. Представлението е танц, възприятието – разказ…
Музиката
Румен Бояджиев-син споделя, че за да създаде музиката към „Тайната Данте“, му помогнала една книга на светеца Йоан Лествичник, игумен на Синайския манастир, „Лествица“. Лествица значи стълба и в тази книга, писана в края на VІ век, светият монах описва тридесетте стъпала, през които трябва да премине вярващият, за да достигне Божията светлина и да бъде озарен в благодат. В нея – сред многото мъдри съвети и напътствия, срещаме и тези думи: „Всеки трябва да прецени кой път съответства на качествата му“. „Божествена комедия“ на Данте е именно път, личностен път; именно с път открива и проф. Владимир Градев своя фундаментален труд „Прочити на Данте“ (в три тома): „Истинското пътуване на моя живот започна с четенето на Божествена комедия“. Румен Бояджиев-син казва почти същото за композиторските си вдъхновения: „През различни епохи и различни инструменти – пътуване във времето. […] Започва мрачно, а завършва с грандиозен финал, носител на светлината“.
Няма как да не започне мрачно: „На попрището жизнено в средата – обяснява Данте –намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път бях сбъркал в мрачината“ (превод Константин Величков). Но в тия мрачни музикални нотки се прокрадва нещо много интересно, поне според мен – едни източни мотиви, пустинни, които ни припомнят знаменитата теза на големия испански религиовед Мигел Асин Паласиос, според когото пътешествието на Данте има преки паралели с описаното в ислямската митология и философия (от Ибн Араби) „Нощно пътешествие и възнесение на пророка Мохамед до небето“, т.нар. „исрā’ и ми’рāдж“. Постепенно музикалният драматизъм нараства, източните мотиви изтляват и музиката се превръща в един насъщен спътник на мистичното бродене из потайностите на Ада, в което кръговете намират своето адекватно мелодично и хармонично превъплъщение – свръхистинско, носещо обаче смут и безпокойство за свикналия на безметежност и охолство днешен зрител. Той е потресен, съвсем справедливо потресен: поема заедно с Данте из дивната поема, а с музикалния Данте се захваща да разкрива тайни, които не просто са му чужди, те са му и страшни. Музиката на Румен Бояджиев – първо с началните си акорди, ни кара да затреперим и да се замислим, за себе си да се замислим. За бъбривата си епоха (сцената с философите – една великолепно изградена джазово куха говорилня), за която ние също допринасяме. И след като сме преминали през този свой Ад и през Чистилището, да постигнем благодарение на музиката Просветлението на Рая; на благотворната, блестяща и сияеща Беатриче, разкрехваща портите небесни…
Румен Бояджиев-син го е постигнал не само в творчески, но и в човешки план, признава: „За мен това бе едно своеобразно прераждане като творец“…
Хореографията
Майя Праматарова, драматуржката на Музикалния театър, разказва за процеса на създаване на спектакъла – цели десет месеца, между другото: преминало се е в началото през големите пишещи, които са прибягвали до Данте – Бокачо, Борхес, Бекет, Балзак (интересно: имената на всички започват с Б като на „Божествена комедия“), след това през големите рисуващи – Сандро Ботичели, Микеланджело Буонароти, Гюстав Доре… Един от споменатите, Хорхе Луис Борхес, припомня за Данте и неговата „Divina commedia“: „[…] Съществува свидетелство на Данте в писмо до Кангранде делла Скала. Писмото се смята за апокриф, но то не би могло да бъде написано много след смъртта на Данте, затова се явява вярно свидетелство на епохата. В него се казва, че съществуват четири начина да се чете „Комедията“. Един от тях е буквалният, друг – алегорическият. Съобразно последния, Данте е символ на човека, Беатриче – на вярата, а Вергилий – на разума“. Всъщност това, което прави трупата на балет „Арабеск“ с „Тайната Данте“, е да допълни прочитите на „Божествена комедия“ с още един, удивителен и възхитителен – с прочита на танца.
Постига го както с хаотични изтерзани движения, които трябва да ни дадат представа за мъките в Ада (сцената с любовниците е просто завладяваща), така и със стройна, подредена архитектура, която ни препраща към възвисяванията в Рая. Борхес казва, че Беатриче трябвало да се чете като олицетворение на вярата, но балетистите на „Арабеск“ допълват тълкуванието – не само на вярата, а и на любовта. Нежният, ефирен танц на любимата на Данте неусетно дори и за него го привлича към светлината, която внезапно се разплисква пред очите му, за да осъзнае той, че неговото пътешествие в отвъдното не е заради любопитство, а заради познание. Познание за неотменимостта на надеждата. Както отбелязва проф. Владимир Градев: „Животът на земята не дава никакви основания за положителна промяна, но ето че свети Бенедикт завършва типично по дантевски с оптимистичен обрат. Данте е наистина християнин, изпълнен с непоколебима сигурност в Божията справедливост и намеса в хода на историята. Затова в неговия светоглед винаги има място за надеждата“. В хореографията на Асен Наков това звучи (или по-скоро изглежда) така: „Ние сме тези, които трябва да оценим светлината“. И танцьорите-артисти я оценят: по някакъв неведом начин я прокарват през телата си и ние я откриваме очаровани, но и запленени от неземната ѝ същност. Сякаш наистина заедно с тях прекосяваме отвъдните селения, за да стигнем в края на това пътуване там, откъдето сме тръгнали – от себе си, но вече по-извисени, по-чисти, по-истински. Пò човеци…
„Данте е това, което е“, казва Асен Наков. Ние сме това, което сме, ми се ще да го допълня. За да заключа: Ние сме Данте, постигналият сияйността Данте…
Спектакълът
Започнах с това, че спектакълът е мащабен, тук ми се ще да се повторя, наблягайки: спектакълът е мащабен, изключително мащабен. Дори бих казал, магически мащабен. Започва със залутания Данте, който не може да се ориентира в тъмния лес, след което на помощ му идва Вергилий и двамата изиграват един танц на преклонение и отдаденост, в който се съдържа (или поне ни е подсказан) финалът, когато също такъв всепроникващ между двама танц – на Данте и Беатриче, превръща пътешествието в разкриване на светлината и на обещанието за вечен живот. Същевременно тъкмо светлината е превърната в неотделима част на представлението: в един момент героите се оказват сякаш в миниатюрна снежна топка – от ония, които, когато ги разклатиш, се завихрят снежинки, премрежващи погледа; и ти гледаш през тези завъртени късчета светлина танца и придобиваш усещането, че си някак вътре – невъзможен да се измъкнеш, невъзможен да продължиш. Но танцът е за това – да не спира, да пробива пелената, да смъква воала, за да отвориш очите си и да видиш как всичко е едно, как ти наистина си той, си те: Данте, Вергилий, Беатриче, любовниците, философите, дявола и ангела; и – вече виждащ, чуващ, чувстващ, докосващ, вкусващ даже, да потънеш във вълшебството на отъждествяването и да разбереш, че този спектакъл не е просто за гледане, този спектакъл е за живеене и съпреживяване. Или, както гласи един от анонсите за „Тайната Данте“: „Път“ е думата, с която може да се определи това мащабно и вълнуващо представление, изградено върху серия от проникновени сола и мощни като образност ансамблови изпълнения“. Но този път не е единствено за изпълнителите, този път е и за публиката. Публиката, която трябва да го съизживее, съизиграе и съизгради. И – сторвайки го, да достигне „Тайната Данте“, да я разгадае и да я възприеме дълбоко в себе си. В най-дълбокото-себе-си – там, където е сърцевината на всеки човек, на всеки Данте – връзката му с Бога…
Тъкмо в това е тайната на Данте – че Данте не е просто и само Данте, че Данте е всеки един от нас. Всичките Данте. Флорентинецът се е превърнал в мит и този мит е споделен от всеки един човек на тази земя, независимо какъв е – българин, италианец, американец, китаец… Напълно прав е проф. Владимир Градев: „Като Омир и Сафо, като Вергилий и Шекспир, като Хьолдерлин и Рембо, като малкото наистина големи поети Данте влиза в мита. […] Той е тъй обикновен и тъй изключителен, каквито са само великите художествени образи: Одисей, Дон Кихот, Фауст. […] Какво значение има, че създаването на „свещената поема“ остава непроницаема тайна за нас, щом Данте осъществява с нея най-достойната и красива задача на поезията: улавянето на безкрайността на съществуването в най-строгата и възвишена рамка“. Да, безкрайността на съществуването… Подарено ни от „Божествена комедия“, подарено ни от „Тайната Данте“. За да няма повече тайни: Вселената е движена от Любовта, от безмерната и всеотдайна Любов. И затова тя, тази Вселена, танцува, радостно танцува…
Окъпана в Божията светлина и в светлината на Красотата Вселената танцува…