Вече е факт първото българско издание на „Ана. Приказка за климата и околната среда“ от норвежкия писател и интелектуалец Юстайн Гордер, автора на „Светът на Софи“.

 

 

 

 

 

 

„Ана. Приказка за климата и околната среда“ (преводач: Стефка Кожухарова, художник: Стефан Касъров, 192 стр., цена: 19 лв.) запознава читателя с Ана, умно петнайсетгодишно момиче с богато въображение и изострена чувствителност към заплахите пред заобикалящия я свят. Малко преди шестнайсетия ѝ рожден ден обаче започва да ѝ се струва, че сънищата и виденията ѝ идват от друго време, ако не и от друга реалност. Щом заспи, тя се превръща в собственото си правнуче  ̶  Нова, момиче като нея, загрижено за измиращия жив свят.

През 2082 година планетата изглежда по различен начин – редица екосистеми са унищожени, хиляди растителни и животински видове са изчезнали. Нова обвинява прабаба си, че не е сторила нищо, за да спре унищожението на планетата, но бъдещето все още не се е случило и баба и внучка получават шанс да променят хода му и да помогнат на природата и човечеството.

 

 

 

Норвежкият писател Юстайн Гордер (р. 1952 г.) е уважаван романист, публицист, сценарист, автор на двайсетина романа и сборници с разкази, повечето детско-юношески, носител на девет литературни награди. Роден в семейство на учители, Гордер често пише от гледната точка на децата. В творчеството си нерядко прибягва към метафикция, създавайки истории в историите. Романът му за историята на философията „Светът на Софи” се превръща в международен бестселър, преведен на 53 езика!„Ана. Приказка за климата и околната среда“ излиза в оригинал през 2013 година.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Юстайн Гордер - „Ана. Приказка за климата и околната среда“ (Откъс)

 

 

 

 

 

 

 

 

Откакто Ана можеше да си спомни, на Нова година семействата от селото винаги бяха ходили с шейни до планинските хижи, за да посрещнат там празника. Първо украсяваха конете и вчесваха гривите им, а после окичваха шейните със звънчета и горящи факли, които да осветяват пътя във вечерния мрак. В някои години по пътеката предварително минаваше снегорин, така че конете да не заседнат в дълбокия рохък сняг. Независимо от обстоятелствата обаче на Нова година беше задължително да се качат в планината, и то не на ски или със скутер, а точно с впрегнати коне. Защото колкото и да беше магична Коледата, не можеше да има истинска зимна приказка без разходката с шейни до хижите.

В новогодишната вечер всичко беше различно. В този единствен ден от годината малки и големи от всички семейства се смесваха в пъстро гъмжило и празнуваха заедно. В една и съща вечер изпращаха старата година и посрещаха новата и така прекрачваха невидимата граница между това, което е било, и онова, което предстоеше. Честита нова година!... Нека всичко лошо остане в старата!

Ана обичаше този празник, макар да не можеше съвсем да определи кое ѝ харесва повече: разходката с шейни до хижите, за да отпразнуват остатъка от старата година, или спускането надолу на следващия ден, когато се увиваше в дебело вълнено одеяло, сгушваше се в топлата прегръдка на мама, татко или някой съсед и се връщаше обратно в селото, изпълнена с вълнение от предстоящата година.

За коледните празници в годината, когато Ана стана на десет, не беше навалял сняг нито в планината, нито в селото. Студът отдавна бе сковал земята, но като изключим малките бели петна тук-таме по склоновете, все още никъде нямаше сняг. А под откритото небе величественото плато се простираше болезнено голо и лишено от обичайната си за зимата бяла пелерина.

Възрастните полугласно си разменяха думи като „глобално затопляне“ и „климатични промени“ и Ана се стараеше да ги запомни, защото за пръв път в живота си усещаше, че нещо в света не е както трябва.

Разходката в планината за празника обаче беше традиция и тъй като тази година нямаше сняг, до хижите можеха да стигнат единствено с трактор. Освен това този път обичайната им празнична процесия трябваше да тръгне по светло, защото без сняг в платото щеше да е толкова тъмно, че човек нямаше да вижда на педя пред себе си. Дори факлите нямаше да са им от кой знае каква полза, а и би изглеждало глупаво да закачат факли на трактор или ремарке.

И така в ранния следобед на 31 декември по залесените с брези баири нагоре към хижите поеха пет трактора, натоварени с вкусни храни и напитки. Със или без сняг, се полагаше да отпразнуват новата година с наздравици и може би с малко игри по замръзналите ливади около хижите.

Но тази Коледа липсата на сняг не беше единственото необичайно нещо. През последната седмица хора от селото на няколко пъти бяха забелязвали около дворовете им да обикалят диви елени и много скоро започнаха да се шегуват, че част от помощниците на Дядо Коледа са избягали, докато е раздавал подаръците си.

Ана обаче веднага разбра, че в тази работа има нещо странно. Дотогава никога не се беше случвало в селата да слизат елени. Един от съседите ѝ дори беше опитал да нахрани уплашеното животно и на следващия ден в местния вестник се появи снимка, документираща събитието: „Нашествие от диви елени в планинските села“…

В последния ден от годината кортежът от трактори и ремаркета пъплеше нагоре към хижите, а най-отпред се возеха Ана и още няколко деца. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-прозрачен ставаше пейзажът наоколо. Това значеше, че наскоро е валяло, а после рязко е паднал мраз и е сковал водата.

След малко до пътя точно пред тях видяха труп на животно и всички трактори спряха. Мъртвото животно се оказа вкочанен от студ елен и когато го подминаха, някой обясни, че най-вероятно е умрял от глад.

Ана не разбираше защо е останал гладен, но после се изкачиха още по-нагоре и изведнъж целият пейзаж се скри под дебел леден покров. Тогава ѝ стана ясно, че животното не е успяло да се нахрани, защото от заледената земя не можеше да се отскубне и стръкче.

Когато стигнаха до Бреаватнет, шофьорите на тракторите спряха и изключиха двигателите. В това студено време езерото беше дълбоко замръзнало и деца и възрастни започнаха да се пързалят по заледената му повърхност, под която плуваха пъстърви. Когато ги забелязаха, децата се изпълниха с въодушевление.

Но докато другите играеха хокей и караха шейни върху леда, Ана тръгна сама покрай езерото и се загледа в замръзналите храсти. Под тънката ледена ципа се бяха сгушили мъх и изсъхнали листа, вечнозелен пирен и мечо грозде с огненочервени плодчета. Така заскрежени, храстите изглеждаха толкова красиви, че сякаш принадлежаха към друг, по-възвишен и чист свят от нейния. Но скоро Ана видя една мъртва мишка, а малко по-надолу по пътя и още една. Под близката джуджева бреза пък откри замръзнал леминг и тогава приказната красота на стъкления свят изчезна. Винаги е знаела, че мишките и лемингите прекарват зимата, сгушени сред храсти и шубраци, под меки снежни юргани. Но какво ставаше, ако някоя зима нямаше снежни юргани? Тогава за мишките и лемингите ставаше почти невъзможно да оцелеят.

Ана вече разбираше защо елените са започнали да слизат в селото им, и причината нямаше нищо общо с Дядо Коледа.

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444)

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Николета Николова, 885 425 562)