„Нека спи под камък. Размисли за литературата и обществото“, Итало Калвино, превод Ина Кирякова, корица Дамян Дамянов, издателство „Колибри“, 2024 г.
Точно 44 години след първото си издание и 39 след смъртта на автора си „Нека спи под камък“ вече е и българска книга. Заглавието ѝ (не съвсем точен превод на „Una pietra sopra“) е обяснено в предговора: Избрах това заглавие, за да създам представата за приключила безславно история, за да покажа, че можем да се върнем към същата тема едва след като се освободим от влиянието на много наши неоснователни претенции. Но то е породено и от необходимостта да запечатаме своя опит такъв, какъвто някога е бил, за да може да ни послужи за нещо. Това признание е важно, защото благодарение на него можем да си обясним как и защо 40 съвършено различни есета (немалко от тях са доклади от конференции) – някои писани в юношеските години на автора си (като „Лъвски гръбнак“, 1955 г.), а други – непосредствено преди издаването на книгата („Равнища на литературната реалност“, 1979 г.) – могат да битуват в корпуса на една цялостна творба.
Вероятно защото между темите им е заключен животът на големия италиански писател и едва ли е случаен фактът, че когато Смъртта го среща, на 19. ІX.1985 г., Калвино преподрежда академичните си есета в шест лекции по творческо писане. Борхес (който по онова време все още е жив) вече го е направил[1] и „Нека спи под камък“ би могла да се чете като разговор с аржентинеца. С уговорката, че се долавят и други гласове: на Елио Виторини, на Пазолини, на Реймон Кьоно, на Ролан Барт…
„И все пак за какво е книгата?“, би попитал някой. „С какво би ни била полезна днес, толкова години по-късно?“. Може би – колебливо бих отвърнал – с онова структуралистично пророчество от средата на шейсетте години, според което в началото на XXІ век човешкият език ще се разпадне и ще се общува чрез сурогатната реалност на Антиезика („Антиезикът“, стр. 215–222). В нея думите ще изгубят своите конкретни значения и ние ще разполагаме с една розова мъглица от неясни многозначия, които – от политкоректна гледна точка – ще звучат не зле… и толкова. „Италианският вече умира“ (стр. 217) предупреждава ни книгата и деликатно предсказва какво ще последва след разпада на езика. Привидно нелогично и парадоксално, но от това ще последва поредното варварско нашествие. Казва ни го есето „Битниците и „системата“ (1962 г.). Излишно е да се оглеждате наоколо, опитвайки се да идентифицирате варварите с някоя категория хора, сардонично ни се усмихва авторът (стр. 138) и добавя, че този път варварите са не хора, а предмети. Това се предметите, които си мислихме, че притежаваме, а се оказа, че те нас притежават… Това е мнимата пълнота на нашите дни, в която приятелства, привързаности и любови вехнат като растения без въздух и в която угасва всеки разговор… Както някога в Римската империя културата е била очарована от привидната жизненост на онова варварство, от неговата поривистост, която е приличала на природна стихия, така и днес… Струва ми се изящно-предизвикателна аналогията между късноантичните отшелници и битниците. Едни и същи рошави бради, почти един и същ екстаз (стр. 140), почти едно и също усещане за апокалипсис.
Някога – в края на осемдесетте – бях срещнал тези думи в статия/есе на Цветан Стоянов. В „Хипиевската субкултура“[2] се говореше за онези съвременни донкихотовци, които воюваха срещу пералните, хладилниците и телевизорите и още тогава открих, че философията на Итало Калвино си е проправяла път към мен, тъй както водата си проправя път в лимоновите горички на родното му Сантяго. Все още не знаех, че това е част от един невидим град, не подозирах, че Сантяго де Лас Вегас е вътре в Хавана и че „Финка Вихия“[3] е на хвърлей камък от родната му къща. Но интуитивно усещах, че Невидимите градове са съвсем реални и че времето в тях тече по друг начин. Знаех, че да го отмерваш е не друго, а игра на литература. Дълги години не подозирах що за правила може да има подобна игра, но благодарение на разговорите на Ролан Барт с Итало Калвино мисля, че ги проумях. Щом и двамата[4] настояваха, че можем да си играем на роман, тъй както се играе на шах, явно трябва да се тръгне по пътя на тази аналогия. Поводът за това откритие е анализ, който Барт прави на един Балзаков разказ (стр. 374).
Още веднъж – бързо и напосоки – разлиствам книгата. Не! Тя не казва нито какво е литературата, нито къде са нейните граници. Но припомня, че онзи, който иска да я играе, трябва да може да си представи как Дикенс е разигравал диалозите на своите герои. Или (идеята е на Карло Касола) как Флобер е разигравал края на романа (стр. 372). Вероятно това е само началото. Тъй както разглеждането на две уловки (една за бели и една за черни) в Царски гамбит не е играта на шах, а само един от безбройните подстъпи към нея. Но какво да се прави… нали все отнякъде трябва да се започне…
–––
[1] Става дума за шестте Нортънови/Харвардски лекции под наслов „Това изкуство на поезията“, но и за сборника „Борхес, устно“, издаден през 1979 г. по повод на петте лекции в университета „Белграно“ (в Буенос Айрес).
[2] Която е част от „Нишките, които се прекъсват. Проблемът за алиенацията…“, 1967 г.
[3] Имението на Хемингуей.
[4] Ролан Барт – в книгата S\Z, 1970 г. Калвино – в есето „Романът като спектакъл“, също от 1970 г.
