Голямата изненада при обявяването на новия сезон на Кралския театър "Ла Моне" през април бе новината, че последните две творби от тетралогията "Пръстенът на нибелунга" на Рихард Вагнер няма да бъдат поставени от режисьора Ромео Кастелучи, който през миналия сезон вече реализира в Брюксел "Рейнско злато" и " Валкюра".
Причините за оттеглянето на италианеца са неговите мащабни идеи за последните две опери от цикъла. За "Зигфрид" Кастелучи е предвиждал заснемането на четиричасов филм, а в "Залезът на боговете" на сцената паралелно с действието в операта е трябвало да тече и допълнителна театрална пиеса. След разговори с дирекцията на "Моне" се е оказало, че намеренията на режисьора не биха могли да се осъществят в планираните за продукцията срокове, те също така са надвишавали значително предвидения финансов бюджет.
В създалата се ситуация на помощ се притече реномираният Вагнеров специалист Пиер Ауди – бивш интендант на Националната опера в Амстердамв продължение на 20 години и понастоящем директор на престижния летен фестивал в Екс ан Прованс. Ауди се ангажира в съвсем съкратени срокове да реализира сценично "Зигфрид" и "Залезът на боговете". За щастие режисьорът и неговият екип се справиха с голямото предизвикателство.
Роденият в Ливан космополит споделя, че влагасвоя визия в творбите, без да се съобразява с начина на режисиране на първите две опери. Той черпи вдъхновение и от предишната си работа върху "Пръстена на нибелунга" в Амстердам. Ще припомня, че Пиер Ауди реализира с огромен успех тетралогията в нидерландската столица преди 25 години. За виждането си в "Зигфрид" режисьорът казва: "Пръстенът има своето алегорично послание за власт, алчност, любов, съдба и наивност. Вотан иска да владее всичко, но няма ясна целенасоченост, не знае какво точно иска. В крайна сметка Брюнхилда е тази, която взема властта. Тя знае целта си и прави разлика между доброто и злото. Тя взема съдбата в ръцете си. Зигфрид е пример за наивност, а Брюнхилда за мъдрост. В тази насока е и моята трактовка на "Зигфрид".
Декорът на продукцията – дело на Михаел Симон, е абстрактен. Той не се вписва в определена епоха. Сцената е доминирана от масивна скала над подиума - скалата, върху която спи Брюнхилда, защитена от огнена бариера. Земната маса изчезва едва когато бившата валкюра е събудена от целувката на Зигфрид. Пиер Ауди по-скоро разказва ясно творбата, отколкото да я тълкува. Сценатане е претрупана с движение, няма допълнителни фигуранти, нито видео прожекции: пример как с по-пестеливи и икономични средства често се постига по-голям ефект. Зрителят е оставен да се концентрира върху текста и музиката и сам да интерпретира значението на творбата. Много интелигентно е използвано осветлението, създадено от Валерио Тибери в пълен унисон с музиката и драматичното действие.В режисурата не липсва и хумор, например в сцената, в която Миме вари смъртоносната напитка за Зигфрид.
Начело на солистичния състав бе героичният Вагнеров тенор Магнус Вигилиус, желязно сигурен в трудната, маратонска роля на Зигфрид. Датският певец създаде ярко образа на безстрашния, самоуверен, но и наивен Зигфрид. Гласът на тенора е обагрен от сравнително по-светъл, лиричен тембър, с много чист, ясен вокал, в който се усети младежката неудържимост на Зигфрид. Тонът му имаше необходимия обем и пробивност. Немската дикция на Магнус Вигилиус бе изключително прецизна, а актьорското му присъствие бе подкрепено от атлетична фигура. Вигилиус демонстрира завидна издръжливост като гласът му звуча свежо и в дългия финален дует. Истински герой, който не само сам изкова Нотунг, срази дракона Фафнер, но и спечели спящата Брюнхилда.
В другата централна партия - на джуджето Миме, чудесно се изяви опитният британец Питър Хоър, притежаващ необходимия характерен, наситен теноров глас. С хубаво чувство за стил певецът релефно изгради образа на лукавия, нервен, несигурен нибелунг. Страхът на Миме му пречи той сам да свърже парчетата на меча Нотунг. В половинчасовата си изява шведката Ингела Бримберг съумя да изобрази комплексните чувства, обзели пробудената Брюнхилда – от първоначалната уплаха и колебание, които бавно преминаха в мека любовна наслада с красивата лирична тема, позната ни от симфоничната поема "Зигфрид идилия". В третата опера от тетралогията върховният бог Вотан се подвизава като Странник, наблюдаващ отстрани действието. В тази роля унгарецът Габор Брец демонстрира авторитетна, внушителна гласова природа. Великолепно бе участието на лиричния сопран Лив Редпат като Горското птиче - с красив глас и сигурна бравурна техника. За успеха на представлението в по-малките партии, допринесоха и Скот Хендрикс като Алберих, Вилхелм Швингхамер като великана Фафнер и Нора Губиш в партията на Ерда.
Оркестърът на "Моне", вещо ръководен от Ален Алтиноглу, отново бе на висота като сътвори богато на цветове, динамики и нюанси музикално платно. Неповторимият свят на Вагнеровите лайтмотиви не остави публиката нито за миг да скучае в четиричасовото музикално преживяване. Алтиноглу дирижира с умерени, широки темпа като балансът между орекстъра и солистите бе много точно настроен.
В партитурата на "Зигфрид" повече от всяка от другите части на тетралогията в се усеща присъствието на природата.Деликатно прозвуча красивото шумолене на гората от второ действие. Представлението на 28 септември бе част от лансираната от театъра програма Young Opera, даваща възможностна млади хора до трийсет години да посещават спектаклите на "Ла Моне" на достъпни цени в рамките на абонамент. Присъствието на голяма група млади, ентусиазирани, мотивирани любители на операта ме кара да погледна с оптимизъм за бъдещето на жанра.
