На 10 ноември беше свален от върха на властта човек, който управлява еднолично над 33 години. Първоначалната еуфория от закъснялата му смяна през годините постепенно прераства в носталгия по онова време.

Подобно е било и след Освобождението на България от турско робство – настъпва бедност, хаос и някои селяни съжаляват за старото време. През годините са описвани най-различни страни на живковото управление, но картината още не е разкрита напълно.

Ето няколко факта, извадени от книгата „Тодор Живков – власт, свидетели, участници“ от Иван Бакалов. Книгата съдържа документални разкази от хора от върховете на властта – Добри Джуров, Пенчо Кубадински, Йордан Йотов и др., и превратаджии като ген. Цвятко Анев, Врачанския атентатор и др.

1. Не си знае рождената дата

Рождената дата на Тодор Живков е неизвестна. В мемоарите си той сам казва, че си е избрал 7 септември 1911 г. за рождена дата, защото попът на село Правец, където е роден, написал кръщелното му месец и двайсет дни след раждането му. Майка му баба Маруца и баща му дядо Христо са толкова безпросветни, че няма сигурни писмени данни и за годината му на раждане. Приема се, че 1911 за година на раждане съответства спрямо възрастта му, когато е записан в начално училище. Живков завършва средно образование в Орхание (Ботевград) и после Полиграфическото училище в София. Работи за кратко като келнер докато учи, после като печатар, когато се присъединява към комунистическата партия.

2. Като цар и фараон

Живков управлява еднолично България 33 години и 7 месеца. Летоброенето му започва от Априлския пленум на ЦК на БКП 1956 г., когато той развенчава в критичен доклад култа към личността на Вълко Червенков и го измества начело на БКП. Партийната власт е върховната власт в държавата по онова време, когато в България е внедрен сталинският модел на генерален секретар и политбюро, контролирано от него. През 1988-1989 Живков се хвали „Аз съм доайен на генералните секретари на компартиите в Европа. Доайен не значи най-възрастният, а с най-голям стаж“, подчертава той с гордост.

В българската история само цар Петър през 10 век царува по-дълго от Живков. От римските императори само Август през I век управлява по-дълго. Живков се изравнява по царуване с няколко египетски фараони хиляди години преди нашата ера, когато фараонът е бил обожествяван. В Европа такова явление в XX век е непознато, Живков може да се сравни само със Сталин и Енвер Ходжа в Албания, но е бил начело по-дълго от тях.

Сравнения с английската кралиица, която царува по-дълго, също са правени, но тя няма реална власт и не управлява.

От комунистическите лидери по-дълъг стаж от Живков има само Фидел Кастро, който става популярен по света и като оратор, и мислител, не само като диктатор.

3. И президент с еднолична власт

През 1971 г. е приета нова българска конституция, т. нар. Живковска конституция. В нея Живков създава за себе си поста председател на Държавния съвет. Държавният съвет е орган над Министерския, може да сменя министри, премиер. Председателят на Държавния съвет управлява с укази. Указите се утвърждават със закъснение на сесия на парламента, който се свиква 3-4 пъти годишно и заседава 2-3 дни. Нещо като президентска еднолична власт. Заедно с това е въведен член първи на конституцията за ръководната роля на БКП, на която Живков е генерален секретар. Живков по-рядко седи в днешното президентство, където е бил кабинетът на председателя на Държавния съвет. Смята партийната власт за по-важна и обитава постоянно кабинета си в ЦК на БКП (днешната сграда на парламента). Когато подава оставка в Политбюро на 9 ноември 1989 г. Живков се надява да запази поста председател на Държавния съвет, след като сдава поста генерален секретар на ЦК на БКП. На следващия ден на пленума обаче е гласувана оставката му и като председател на Държавния съвет. Това е причина на кадри от пленума Живков да гледа с отворена уста. Седмица по-късно на 17 ноември е свикана сесия на парламента и оставката е приета с гласуване. За пръв път в парламента е произнесена реч против Тодор Живков. Това прави генерал Славчо Трънски, бивш партизанин, репресиран през 50-те години. В следващите дни започват критиките срещу управлението на Живков. Този ден на площада пред парламента е организиран митинг, поканена е оперната прима Гена Димитрова да изпее химна от импровизирана трибуна пред входа. Митингът прераства в спонтанен, с радост, че започват промени. На другия ден пред храма „Св. Александър Невски“ е първият митинг на зараждащата се опозиция.

4. До последно се бори да остане

На следващия ден след 10 ноември членът на Политбюро Пенчо Кубадински случайно научава по време на свой разговор със земеделския лидер Петър Танчев, че Живков е събрал членовете на Държавния съвет в сградата на днешното президентство, кани там и Танчев, който е зам.-председател на Държавния съвет. Кубадински е изпратен заедно с члена на Политбюро Начо Папазов да видят какво става там – Държавният съвет формално е върховната власт в държавата. Срещата на Живков е преминала и те го намират в дома на внучката му в Бояна. На въпросите защо е правил такава среща, Живков отговаря – исках да се сбогувам. В следващите дни обаче в Политбюро получават информация, че Живков привиква свои приближени от ЦК и народни представители, за да ги уговаря да се изказват да го оставят като председател на Държавния съвет на сесията на Народното събрание в петък, 17 ноември. Но и приближени на Живков вече не го искат и съобщават в Политбюро какво е ги е молил той.

5. „Народът не е доживел за демокрация“

До самият край на управлението си Живков не е искал да се отказва от властта. „Георги, народът не е доживел до демокрация“, казва Живков на Георги Джагаров, зам.-председател на Държавния съвет, година преди 1989 г. (Джагаров го разказва в интервю). По същото време членът на Политбюро Гриша Филипов говорил насаме с Живков, че трябва да се оттеглят, вече са за пенсия, а той отговорил, че иска да седи още, да направлява младите във властта (разказва го в интервю синът на Гриша Филипов). За всичките си години на власт Живков е издигал свои фаворити в партийната йерархия, като евентуални негови наследници. През годините това са хронологично Митко Григоров, Александър Лилов, Борис Велчев, Чудомир Александров. Всеки от тях е издиган до втори човек в политбюро и после отстраняван с някакви мотиви, дори заради „тъмни петна“ в биографията, които са били добре известни на Живков преди да издигне примерно Чудомир Александров.