Кристин Димитрова София не е лечебен курорт и неслучайно Централна баня от години не работи. София е място, където хората идват, за да изявят себе си. Което, преведено на езика на ежедневието, означава да се боричкат за работни места, да си подлагат крак по пътя към някоя сделка, да се блъскат по автобусите и да се псуват по кръстовищата. Всичко това, провеждано в рамките на закона, се нарича лична инициатива и представлява един от китовете, върху които плува либералната демокрация. Човек за човека е вълк, както казва изворът на съвременната политическа философия Томас Хобс, и всичко в столицата си работи според очакванията. Поне допреди няколко месеца беше така. Онзи ден на слизане от автобуса едно момче ми подаде продупчения си билет. Връчи ми го внимателно. Погледът му показваше, че има предвид цялата солидарност на жеста. Такива неща се правеха по време на Жан Виденовата инфлация, защото оцеляването на всички ни беше на карта. Едва по-късно, когато финансовата ситуация се стабилизира, пътниците с билети започнаха да се дразнят на гратисчиите за това, че ги ощетяват. Нормално е очакванията към другите да се менят заедно с времената. Когато ситуацията е приемлива, най-справедливо е тя да важи за всички. Когато стане непоносима, хората се обединяват срещу нея и прегазват правилата. На слизане една жена ми грабна билета от ръцете и ми благодари със сдържано кимване. Такова чувство на единство и взаимопомощ не бях изпитвала от палатковия лагер през 1990 г. насам. Ако днес управляващите слизаха от колите, щяха да усетят, че този мирис на солидарност отново започва да се усеща не само около подписките на учителите, но и около разплащателните каси, и около магазините за хранителни стоки. „Така ако продължава, някои хора ще започнат да измират от глад“, ми каза тези дни продавачката в празната бакалия, докато сменяше цените. Бях от щастливците, които пазаруваха.