"ЧЕТИРИТЕ ГОДИШНИ ВРЕМЕНА" е роман за Венеция по времето на Вивалди. История, музика и любов вплетени във великолепна интрига, разработена от  Лоръл Корона. Ще се появи на 17 януари с логото на УНИСКОРП.
През бляскавия ХVІІІ век във Венеция музиката и любовта са ценени повече от всичко. Две сестри, дъщери на известна куртизанка, попадат в един от прословутите девически манастири и стават виртуозни музикантки. Палавницата Киарета е ненадмината певица. Тя гребе с пълни шепи от страстите и опиянението на Венеция, за да изпълни ролята си на най-могъщата жена край Канале Гранде. Плахата Мадалена е изключителна цигуларка, любимка на Червения свещеник – Вивалди. Какво общо имат двете сестри с великия композитор и каква е ролята им при създаването на „Четирите годишни времена”? Романът – музика предлага поетични и увлекателни отговори. В живота трябва да заявим какво искаме, да излезем и да вземем онова, което желаем. За мен „Четирите годишни времена” е книга за даването на възможности.
Лоръл Корона е преподавател по английски език и хуманитарни науки с докторска степен от Калифорнийския университет. От малка обича да чете и прави ранни опити за художествено писане. Първите й публикации са в детска вестникарска колонка, в която споделя какво е прочела и какво се случва в света на нейните кукли. Определя себе си като изключителна късметлийка, защото животът й поднася възможност да съчетава двете си любови: преподаването и писането на книги.
Романът „Четирите годишни времена” е преведен на 12 езика.


ЗНАКЪТ НА „ПИЕТА”

Сребристочерният нос на гондолата изчезна в мъгла, толко-
ва гъста, та чак просъска, докато се разцепваше покрай кор-
пуса. С всеки удар на веслото долиташе далечна, неуловима
мелодия, извисяваше се и заглъхваше във водата.
Гондолиерът се движеше изключително бавно и не беше
сигурен дали е стигнал до устието на Канале Гранде. Въздухът
сякаш бе притиснат от фасадите на внушителните домове, в
които благородните семейства на Венеция довършваха вече-
рята си, но когато лодката навлезе в широката лагуна, се от-
вори като паст пред нея.
Гондолиерът се наведе напред и присви очи, наклони гла-
ва и наостри слух да различи виковете на колегите си. Над
водата откъм базиликата “Санта Мария Дела Салюте” доле-
тя песен и докато се вслушваше в нея, мъжът установи, че
става все по-силна и по-силна. Накрая вече можеше да раз-
личи думите й:
– “Преди година, в деня на Вси Светии,
съзрях група благородни дами.”
Мъглата погълна отговора на гондолиера:
– “Тази в челото се движеше особено грациозно,
изглежда, вдясно от нея крачеше любовта.”
Другата лодка беше приближила толкова, че вече се чува-
ше промяната в плисъка на водата още преди двете лодки да
са се разминали в противоположни посоки.
– “От лицето й струеше такава чиста светлина,
че тя със сигурност бе дух сияен и пламтящ.”
Лодките се отдалечиха една от друга и думите заглъхнаха.
Но във Венеция песента беше в дъха. Двамата гондолиери
запяха заедно през мъглата, докато се отдалечиха толкова
много, та бе невъзможно да продължат.
– “Събрах смелост да погледна и видях в лицето й
духа на ангел, искрено...”
Когато гласът на гондолиера съвсем замря, завесата на
кабинката се разтвори и отвътре се показа решителна жена
на средна възраст с широко тъмно наметало и спуснат пред
лицето воал.
– Едва ви виждам – каза тя. – Къде сме?
– При Бролио. Тук ще вържа гондолата.
– При Бролио? – Гласът й се извиси неодобрително. – Тряб-
ваше да ни закарате до дока на “Пиета”.
– Дяволска нощ – рече гондолиерът, с което сякаш обяс-
няваше всичко, после се изкашля и изплю голяма гъста храч-
ка в лагуната.
Лодката се блъсна в дока и гондолиерът тихо изруга, до-
като скачаше от нея. Жената загуби равновесие от рязкото
движение и със сумтене седна на мястото си.
– Вижте – каза гондолиерът, когато се върна на борда, за
да й помогне да се изправи. – Ще извървите пеша петте ми-
нути разстояние до “Пиета” по-бързо, отколкото ако пътува-
ме по вода. Тази вечер приключих с работата.
Преди да се обърне обратно към кабината, жената
изръмжа, сякаш искаше да му подскаже, че няма да остави
нещата така. След няколко минути отново се появи и остави
на пода голяма чанта и покрита сламена кошница.
Обърна глава назад.
– Стига сте се туткали – извика тя към кабината.
Гола ръчичка дръпна завесата и личице надникна навън.
Бе на момиченце на не повече от шест години. Остана непод-
вижно, докато някой не го побутна отзад.
– Тръгвай! – нареди гласът зад детето.
След няколко минути две момиченца, второто – на около
девет години, застанаха на дока.
Жената вдигна чантата и кошницата.
– Елате – извика ги и тръгна, без да погледне назад, за да
види дали я следват.
Прекоси малката пиаца невероятно бързо и момиченцата
едва не я изгубиха в мъглата, преди да спре там, където ост-
ровърхата боядисана в червено и кремаво тухлена фасада на
Двореца на дожите запрозира сред мъглата. Щом се ориен-
тира, жената зави надясно и ускори ход. Момиченцата се опит-
ваха да не изостават на повече от стъпка-две зад нея, докато
подминаваха една каменна колона след друга. Цветът на ко-
лоните беше толкова близък до този на мъглата, че децата
по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха.
Жената измърмори нещо, когато се спъна в празната щай-
га, оставена край една от пръснатите из Рива дели Скиавони
сергии. Беше времето на фестивала, точно преди Коледа. От
насъбралия се през деня боклук се разнасяше едва доловима
миризма на мокра слама и съдържанието на кошниците, в
които се излагаха на показ сушени цветя и билки, миди,
суджуци от дивеч, лютиви мехлеми и тоници.
Пред очите им се мярна каменен мост, после още един,
преди жената рязко да свърне в една алея. Тя удари с голямо-
то бронзово чукче по една от вратите и капачето зад решет-
ката на прозорчето се плъзна настрана.
– Кой е? – попита женски глас.
– Анина. С двете момичета.
Чу се дръпване на резе и скрибуцане на панти, вратата се
отвори. Жена с бяло боне и наметка като на Анина, ги пусна
вътре.
– Побързайте. Студено е – подкани ги и гласът й отекна в
пасажа на двора, в който момиченцата се озоваха. – Тази ве-
чер ще спите тук долу. Анина ще бъде с вас. Няма смисъл да
притесняваме другите толкова късно.
Стаята, в която ги настани жената, беше гола, с изключе-
ние на малкия дървен олтар до стената и леглото, на което
момиченцата седнаха сковано. Двете жени останаха за мал-
ко отвън и проведоха тих разговор.
– Киарета, по-малката, може да пее – каза Анина. – И е
доста хубава.
– А по-голямата?
– Мадалена. Едва продумва. Казаха ми, че е много сръчна
и е по-покорна от сестра си, но не я смятам за нещо особено.
Пожелаха си лека нощ и Анина се обърна да влезе в стая-
та, докато другата жена изчезна в мъглата, без да каже нито
дума повече.