Доналд Тръмп откри Тръмп Тауър на Пето авеню през 1983 г. и лично се настани в пентхауса. Сградата имаше за цел да рекламира богатството на своя собственик, а също и да привлича други богати наематели – включително, по ирония на съдбата, много потайни богаташи, напомня Ан Апълбаум* в статия за „Файненшъл таймс“.

Тръмп продаде 43 апартамента в най-луксозната сграда в Манхатън на фиктивни компании, базирани в юрисдикции като Панама, Каймановите острови и Британските Вирджински острови, които крият корпоративната отчетност. Други шест кондоминиума продаде в брой на корпорации, базирани в щата Делауеър, който исторически има най-непрозрачните закони за фирми в Съединените щати.

Не че това е нещо изключително: през следващите четири десетилетия повече от една пета от продажбите в сгради, собственост на Тръмп и с лиценз на Тръмп – над 1300 имота – са извършени от анонимни фиктивни компании за пари в брой, без ипотеки. Това значи, че на купувачите не се е налагало да водят неудобни разговори с кредитори.

Някои от компаниите много бързо продават тези апартаменти отново, на много по-високи или много по-ниски цени – обикновено това е знак, че истинската цел на покупката може да е била пране на пари. Например на 12 август 2010 г. една от лицензираните от Тръмп компании продава апартамент с две спални на подставена компания за 956 768 USD. Това подставено дружество продава апартамента на друго подставено дружество в същия ден на голяма загуба за 525 000 USD.

Всички тези транзакции са законни и няма доказателства, че Тръмп или неговите компании са знаели за схемите за пране на пари или са участвали в тях. Те са били докладвани и описани многократно преди това. Горните примери са от разследване на BuzzFeed, публикувано преди шест години, през 2018 г., но то не е единственото.

Разследване на Financial Times през същата година също разкри, че руски, казахстански и други постсъветски олигарси вероятно са прали пари чрез имоти, лицензирани от Тръмп.

По време на президентството на Тръмп вниманието към неговите бизнес сделки се засилва, но това не променя нищо: делът на анонимните продажби от неговата компания се увеличава, а не намалява. През 2017 г., първата година от мандата на Тръмп, повече от две трети от продажбите в сгради, собственост на Тръмп или лицензирани от Тръмп – имоти на стойност десетки милиони долари – са извършени от анонимни купувачи. Дали някой от купувачите се е надявал по този начин да повлияе на вътрешнополитическите или външнополитическите решения на администрацията на Тръмп, никога няма да разберем.

В годините след избирането на Тръмп през 2016 г. се изписа много за неговите автократични инстинкти, пренебрежението му към етичните стандарти и опитите му да запази властта след поражението си на изборите през 2020 г. Но както показва историята за използването на недвижими имоти от съмнителни подставени фирми от неговата компания, Тръмп вече е действал в алтернативна етична вселена много преди да стане президент – свят, в който правилата, по които живеят повечето обикновени хора, лесно се нарушават.

В рамките на тази сфера компании и фондове, притежавани от анонимни собственици и базирани в офшорни данъчни убежища, укриват до 10 % от световния БВП.

Това са пари, спечелени от организираната престъпност или наркотици, откраднати от законни институции или просто скрити законно, за да се избегнат данъци, издръжка или опозоряване. В този свят кражбата се възнаграждава. Данъци не се плащат. Правоприлагащите органи са безсилни и недостатъчно финансирани. Регулациите трябва да се избягват, а не да се спазват.

Клептокрацията в съвременната си форма се заражда през 1990-те години. Многобройните разкази за възхода на Владимир Путин към властта показват например как още като заместник-кмет на Санкт Петербург по онова време той разработва схеми за кражба на пари от държавата, изпирането им в чужбина и след това връщането им в Русия с помощта на европейски партньори.

Въпреки че през целия си живот Путин е бил държавен служител, той използва собствените си откраднати пари и парите, натрупани от обкръжението му, като източник на власт и влияние. От 1990-те години насам клептократичният модел, създаден в Русия, се разпространи много по-далеч.

От Ангола до Зимбабве диктаторите, които имат достъп до скрити източници на богатство, по-лесно се противопоставят на исканията за политическа промяна. Те могат да скрият семействата и имуществото си в чужбина. Могат да финансират подкупи и операции за оказване на влияние. Създадената от тях аура на секретност също е част от това, което ги държи на власт.

На обикновените руснаци, китайци или венецуелци не е позволено да знаят защо техните управници, приятелите на управниците им и техните семейства са милиардери, защото те не би трябвало да имат влияние, разбиране или познания за политиката. Липсата на знания поражда чувство на безпомощност, апатия и дори отчаяние.

Разцветът на клептократичните автокрации се отрази и на демократичния свят, като го оформи по невидими начини. Това, че не знаем дали американци или чужденци са се опитали да повлияят на администрацията на Тръмп чрез продажбата на президентски апартаменти, е само началото на проблема.
Самата архитектура на нашите градове – Лондон, Маями, Ню Йорк – се оформя от хора, които купуват къщи като тайно хранилище на стойност и изобщо не възнамеряват да живеят в тях.

Това не бива да помага на престъпниците: в повечето страни от ЕС вече има закони за борба с изпирането на пари, например в сектора на недвижимите имоти. Но няма апарат за тяхното прилагане.

Липсата на прозрачност и безпомощността на закона пораждат апатия и цинизъм по отношение на нашите политически системи, както е в един автократичен свят – цинизъм, който може да се превърне в екстремизъм и подкрепа за антидемократични партии и идеи.

Американският сенатор Шелдън Уайтхаус, който усилено лобира за спиране на анонимните транзакции и ограничаване на ролята на тъмните пари в американската политика, казва следното: „Тайната и демокрацията са противоположности… Ако американските граждани не могат да разберат кой кой е на политическия терен, кой за кой отбор играе, кой всъщност е, кого представлява, тогава сте нарушили може би най-фундаменталната основа на демокрацията.“

Може би най-странното нещо в тази система е самодоволството, което тя поражда. Поне до неотдавна данъчните убежища в офшорни зони често се третираха като природни феномени, земни образувания, които не могат да бъдат променяни или премествани. Законите, превръщащи американски щати като Делауеър или Южна Дакота в убежища за хора, които искат да скрият парите си в тръстове или анонимни компании, се разглеждаха като местни проблеми.

Но всички тези неща са създадени от правната система и те също могат лесно да бъдат обявени за незаконни. Например можем да изискаме всички сделки с недвижими имоти както в САЩ, така и в Европа да бъдат напълно прозрачни.

Бихме могли да изискаме всички компании да бъдат регистрирани на името на истинските им собственици или всички тръстове да разкриват имената на бенефициентите си. Бихме могли да забраним на нашите граждани да съхраняват пари в юрисдикции, които предпочитат тайната, и да забраним на адвокатите и счетоводителите да боравят с тях. Това не означава, че те ще престанат да съществуват, но ще бъде много по-трудно да се използват.

Бихме могли да направим всичко това в координация с други партньори по света и с твърдото убеждение, че прозрачността е нормален, стандартен начин за правене на бизнес.

През последните години и Великобритания, и САЩ постигнаха напредък в тази посока. Тази бавна промяна на акцента даде някои резултати. До миналата година във Великобритания беше възможно да се създаде дружество директно чрез Companies House, без да се предоставя никаква идентифицираща информация. Сега се въвежда минимална идентификация, подобна на тази, която се изисква за банкова сметка, паспорт или шофьорска книжка.

Но все още има някои начини да се заобиколи това, например чрез използване на агенти за учредяване на дружества, които могат да бъдат по-малко стриктни при проверката на самоличността. Възможно е да има някои законни изключения от публикуването на информация, като например в случаите на публични личности, които могат да бъдат преследвани. Но промените са реални. От тази година САЩ също така изискват от повечето компании да подават много кратък документ от една страница, съдържащ името, адреса, датата на раждане и номера на шофьорската книжка, паспорта или държавния идентификационен номер на действителния собственик.

Нито една от тези мерки обаче не решава целия проблем. Законите на ЕС за защита на личните данни се използват като оправдание за спиране на напредъка. В САЩ са заведени съдебни дела в опит да се блокират дори минимални изисквания за разкриване на информация. Данъчните убежища, включително британските отвъдморски територии, се противопоставят на натиска да въведат подобни правила.

Освен това шепа закони може да се окажат недостатъчни. Влиятелни и богати лица – изпълнителни директори на легитимни и добре познати компании, понякога подкрепяни от търговски камари или либерални вестници – несъмнено ще продължат да се опитват да блокират прозрачността.

Тайният свят на клептокрацията е защитен и от собствената си сложност. Механизмите на пране на пари са трудни за разбиране и още по-трудни за контролиране. Анонимните транзакции могат да преминат през различни банкови сметки в различни държави за секунди, докато на човек, който иска да проследи парите, може да му отнеме години, за да попадне на същата следа.

Държавните служители, натоварени със задачата да проследяват сложни, тайни сделки за милиарди долари, сами по себе си са нископлатени и може би не искат да се забъркват с хора с много по-голямо богатство и влияние.

Поради всички тези причини е ясно, че никой политик, партия или държава не може да се справи сам. Необходима е международна коалиция, ръководена от най-богатите държави, но с по-широко участие, която да промени законите, да сложи край на тайните практики и да възстанови прозрачността на международната финансова система.

Демократичният свят успешно създаде мрежа за блокиране на финансирането на тероризма. По подобен начин мрежата за борба с клептокрацията може да включва служители на министерствата на финансите и финансите от Европа, Азия и Северна Америка, които са започнали да осъзнават вредите, които прането на пари и тъмните пари нанасят на собствените им икономики. Те биха могли да работят с лидери на общности.
Коалицията би могла да включва и активисти, които знаят как се крадат пари в собствените им страни повече от чужденците и знаят повече за това как да разпространят информацията. Алексей Навални, който знаеше как да направи и двете, загина в руски затвор.

Преди да бъде арестуван, Навални направи поредица от документални филми, които свързваха руските лидери с мащабни финансови измами и огромни мрежи от поддръжници. Видеоклиповете бяха успешни, защото бяха професионално направени и включваха шокиращи подробности – салон за наргилета и хокейна пързалка в бляскавата черноморска резиденция на Путин, както и лозе, хеликоптерна площадка и ферма за стриди – и защото свързваха историите с бедността на руските учители, лекари и държавни служители.

Имате лоши пътища и лошо здравеопазване, каза Навални на руснаците, защото те имат лозя, хеликоптерни площадки и ферми за стриди. Това беше разследваща журналистика, но в опаковка и предназначена за хората – да им обясни връзката между дворците, построени от далечни владетели, и техния собствен объркан живот – и тя проработи. Някои от видеоклиповете са събрали стотици милиони гледания.

А сега си представете същия проект, но с подкрепата на демократичните правителства, медии и активисти от цял свят. Не само разследвания, не само съдебни преследвания, но и кампания за популяризирането им и свързването им с живота на обикновените хора. Както някога демократичният свят създаде международен антикомунистически алианс, така и САЩ и техните съюзници могат да създадат международен антикорупционен алианс, организиран около идеята за прозрачност, отчетност и справедливост.

Това не е просто хубаво звучаща идея. Тя може да се окаже необходима, за да се запази либералната демокрация такава, каквато я познаваме.

*Ан Апълбаум (1964) е известна с изследванията си за съветската диктатура като „Гулаг: лагерите на смъртта“ (Изток-Запад), „Желязната завеса: рухването на Източна Европа, 1944–1956“ (Рива), „Червен глад: войната на Сталин срещу Украйна“ (Изток-Запад). Колумнистка във „Вашингтон пост“, постоянна авторка на списание „Атлантик“.