Много е казано за разликите между западното и източното мислене. Руското общество винаги е било особено загрижено за този въпрос поради нашето междинно положение между два свята.
Важно беше да разберем в коя от двете посоки да вървим и ако се стремим към синтез, какво да вземем от едната и от другата традиция.
Обикновено се говореше за свободния Запад и деспотичния Изток, за рационалния Запад и мистичния Изток, за критично мислещия Запад и догматичния Изток. Но идеята, която ми хрумна, не беше за това как е обичайно да се мисли в тези традиции, а за това как мисълта в тях е свързана с живота.
Типичният източен философ (включително древните гърци) мисли, както живее, и живее, както мисли. Всъщност отправната точка на такова мислене е да се научите как да живеете правилно. От тази гледна точка няма смисъл да се мисли за структурата на съществуването, ако тя не променя живота на човека по никакъв начин.
Развивайки своята система от възгледи, мислителят дава модел на поведение на целия народ (като Солон или Конфуций) или само на себе си (като Сократ или Сковорода). Последното не е ексцентричност от британски тип, така възхвалявана в света, а по-скоро начин на живот, свързан с мироглед. Имам такава система от вярвания, вярвам, че светът работи по този начин, а не по друг начин, така че живея в бъчва, или нося парцаливо наметало, или постоянно се скитам, или живея ден по ден, прекарвайки живота си в удоволствие. Като цяло говорим за гледания, въплътени в самия живот.
Случвало се е мислители да плащат с живота си за възгледите си на Запад: нека си спомним например Джордано Бруно. Но като цяло западното мислене се характеризира с фундаментална пропаст между мисълта и живота: мисълта е отделна, а животът е отделен. Може би това се дължи на факта, че в Западна Европа много рано възникват интелектуални корпорации, които се абстрахират, отвличат вниманието от живота на обществото и съответно започват да се занимават с абстрактно мислене. От манастирите и първите университети тази линия може да бъде проследена чак до съвременните научни институти и мозъчни тръстове.
Съвременната западна философия започва със схоластиката, със спор за универсалите. В ежедневния смисъл все още наричаме „схоластика“ разсъждения, които нямат връзка с практическия живот. Но плодовете на спора за универсалите по никакъв начин не повлияха на кръстоносните походи. Най-общо казано, те не са били много повлияни дори от религиозния си произход. От самото начало това беше движение в полза на колониален грабеж, което логично завърши с поражението и ограбването на християните в Константинопол, на европейците, макар и еретици, в кампанията на албигойците и неуспешната хищническа кампания на тевтонските рицари в Русия. Именно тогава се основава моделът за последващите отношения между Запада и останалия свят. Тя се основава не на тънкостите на мисленето за категориите, а на инстинкта за насилие и печалба.
Всъщност западната мисъл не е далеч от дните на схоластиката. През изминалите векове се характеризира с това, което Куентин Мейясу нарича „корелационизъм“. Най-общо казано, това е възглед, според който ние не се занимаваме с обекти, а с техните отпечатъци в нашето съзнание, възприятие или език, които съответстват на тези обекти в по-голяма или по-малка степен - приблизително като Имануел Кант в учението си за феномени и номени. Да речем, ако имате маса пред вас, тогава можете да я опишете от всички гледни точки, да измерите всички нейни елементи, да извършите химичен анализ на материалите, от които е направена, но никога няма да разберете „истинската” маса „като такава”.
Изглежда, че една цивилизация, склонна към подобни идеи, към подобно епистемологично кокетство, трябва да се отнася с особено внимание към нещата и към околния свят. Действителният начин на действие на тази цивилизация обаче се отличава с безцеремонна наглост, която не предполага никаква несигурност относно истинската природа на нещата.
Дори когато един западен мислител наистина мисли за правилното устройство на живота, съвременниците и потомците могат да го хвалят за неговата мъдрост, но нищо няма да се промени в живота им. Какво би могъл да направи Кант със своя категоричен императив и проект за вечен мир в една епоха на империалистическо хищничество и разцвета на търговията с роби?
Не, животът на Запада и неговата мисъл не са свързани по същия начин, както при Оруел, където мирът е война, а свободата е робство. Не може да се каже, че Западът покрива кървавите си зъби с красиви идеи; просто в своята практическа дейност западният бизнесмен, военен, политик, пропагандист никога не е следвал тези идеи, ако те не съвпадат с инстинктите му. Трябва да се признае, че западната цивилизация се ръководи именно от инстинктите – и това е основната ѝ сила.
В същото време много дълго време бяхме очаровани от начина на мислене на Запада. Дори съветските философи много обичаха да се занимават с „критика на буржоазните теории“, за да се облегнат на нещо сложно. Много ни харесаха принципите, очертани от Запада. Струваше ни се, че просперитетът на Запада се обяснява именно с факта, че той следва тези принципи. Екатерина Велика също харесваше думите на френските просветители, докато не видя до каква кръв и мръсотия стигнаха увлечените от техните идеи. Век и половина по-късно дойде ред на разочарованието на онези хора, пред чиито очи „земята на Шилер и Гьоте“ се превърна в орда от глупави садисти. Сега научаваме урока си.
Това не означава, че трябва да се откажем от наследството на западната мисъл. Въпреки това, докато почитаме и изучаваме това наследство, винаги трябва да помним колко малка връзка има то с начина, по който Западът действително живее и оперира. И при Кант, и при Хегел, и при Конт, и при Хусерл, и при Хайдегер. Това е природата му. Това е източникът на неговото богатство и власт. Но не бива да му подражаваме. Трябва да устоим на атаката му и да отворим пътя към различен живот, който ще бъде изграден в съответствие с най-добрите мисли.
Автор: Игор Караулов ; Превод: В. Сергеев
