Тя е една от най-големите съвременни немски писателки. Сега носителката на Нобелова награда Херта Мюлер е написала шокиращ призив за събуждане на Запада – Лудостта, която е обхванала част от западното общество, след като Хамас нападна Израел

Те се превърнаха в чудовища

В повечето разкази за войната в Газа войната не започва там, където е започнала. Войната не започна в Газа. Войната започна на 7 октомври, точно 50 години след като Египет и Сирия нахлуха в Израел. Палестинските терористи от Хамас извършиха невъобразимо клане в Израел. Те се снимаха като герои и отпразнуваха своята кървава баня. Празненствата им по случай победата продължиха у дома в Газа, където терористите завлякоха тежко малтретирани заложници и ги представиха като военни трофеи на ликуващото палестинско население. Това мрачно ликуване стигна чак до Берлин. В квартал Нойкьолн по улиците се танцуваше, а палестинската организация „Самидун“ раздаваше бонбони. Интернет гъмжеше от радостни коментари.

Повече от 1200 души загинаха при клането. След изтезания, осакатяване и изнасилване са отвлечени 239 души. Това клане, извършено от Хамас, е пълно дерайлиране от цивилизацията. В тази кръвожадност има архаичен ужас, който вече не смятах за възможен в днешно време. Това клане има характер на унищожение чрез погроми – модел, който евреите познават от векове. Ето защо цялата страна е травмирана, защото основаването на държавата Израел е имало за цел да предпази от подобни погроми. И до 7 октомври се смяташе, че тя е защитена. Въпреки че Хамас седи на врата на държавата Израел от 1987 г. насам. В учредителната харта на Хамас ясно се посочва, че целта е унищожаването на евреите и че „смъртта за Аллах е най-благородното ни желание“.

Въпреки че оттогава насам в тази харта са направени промени, ясно е, че нищо не се е променило: унищожаването на евреите и унищожаването на Израел си остават цел и желание на Хамас. Това е абсолютно същото като в Иран. В Ислямска република Иран унищожаването на евреите също е държавна доктрина още от създаването ѝ, т.е. от 1979 г. насам.

Когато се говори за терора на Хамас, в дискусията винаги трябва да се включва и Иран. Важат едни и същи принципи, поради което големият брат Иран финансира, въоръжава и превръща малкия брат Хамас в свой прислужник. И двете са безмилостни диктатури. А знаем, че всички диктатори стават по-радикални, колкото по-дълго управляват. Днес правителството на Иран се състои изключително от хардлайнери. Държавата на мулите, с нейните революционни гвардейци, е безскрупулна, разширяваща се военна диктатура. Религията не е нищо повече от камуфлаж. Политическият ислям означава презрение към човечеството, публично бичуване, смъртни присъди и екзекуции в името на Аллах. Иран е обсебен от идеята за война, но в същото време се преструва, че не създава ядрени оръжия. Основателят на т.нар. теокрация, аятолах Хомейни, издава религиозен декрет, фетва, в който заявява, че ядрените оръжия не са ислямски.

През 2002 г. международните инспектори вече бяха открили доказателства за тайна програма за ядрени оръжия в Иран. За разработването на бомбата е нает руснак. Експертът от съветските изследвания на ядрените оръжия работи в Иран в продължение на години. Изглежда, че Иран се стреми да постигне ядрено възпиране, следвайки примера на Северна Корея – а това е плашеща мисъл. Особено за Израел, но и за целия свят.

Манията на мулите и Хамас за война е толкова доминираща, че – когато става въпрос за изтребване на евреите – тя дори надхвърля религиозното разделение между шиити и сунити. Всичко останало е подчинено на тази мания за война. Населението умишлено се държи в бедност, докато в същото време богатството на ръководството на Хамас нараства неимоверно – твърди се, че в Катар Исмаил Хания разполага с милиарди. А презрението към човечеството не познава граници. На населението не му остава почти нищо друго освен мъченичеството. Военни плюс религия като пълен надзор. В рамките на палестинската политика в Газа буквално няма място за различно мнение. Хамас е прогонил всички други политически течения от ивицата Газа с невероятна жестокост. След изтеглянето на Израел от ивицата Газа през 2007 г. членовете на Фатах бяха хвърлени от петнадесет етажна сграда за сплашване.

Чувствата ни са най-силното им оръжие

Така Хамас завзема контрола над цялата ивица Газа и установява безпрекословна диктатура. Безпрекословна, защото никой, който я поставя под въпрос, не живее дълго. Вместо социална мрежа за населението, Хамас изгради мрежа от тунели под краката на палестинците. Дори под болници, училища и детски градини, финансирани от международната общност. Газа е една военна казарма, дълбока държава на антисемитизма под земята. Пълна и все пак невидима. В Иран има една поговорка: Израел се нуждае от оръжията си, за да защити народа си. А Хамас се нуждае от народа си, за да защити оръжията си.

Тази поговорка е най-краткото описание на дилемата, че в Газа не можеш да отделиш цивилното от военното население. И това се отнася не само за сградите, но и за персонала в тях. Израелската армия беше принудена да попадне в този капан в отговора си на 7 октомври. Не примамена, а принудена. Принудена да се защитава и да се признае за виновна, като унищожи инфраструктурата с всички цивилни жертви. И точно тази неизбежност Хамас искаше и се възползва от нея. Оттогава насам тя направлява новините, които се разпространяват по света. Гледката на страданието ни тревожи ежедневно. Но никой военен репортер не може да работи независимо в Газа. Хамас контролира подбора на изображенията и направлява чувствата ни. Нашите чувства са най-силното им оръжие срещу Израел. И като подбира изображенията, тя дори успява да се представи като единствения защитник на палестинците. Тази цинична сметка се отплаща.

„Ganz normale Männer“

От 7 октомври насам отново и отново си мисля за една книга за нацистката епоха – книгата „Ganz normale Männer“ на Кристофър Р. Браунинг. Той описва унищожаването на еврейски села в Полша от Резервния полицейски батальон 110, когато големите газови камери и крематориуми в Аушвиц все още не са съществували. Това е било като кръвожадността на терористите от Хамас по време на музикален фестивал и в кибуците. Само за един ден през юли 1942 г. 1500-те еврейски жители на село Юзефов са изклани. Децата и бебетата са разстреляни на улицата пред къщите им, а старите и болните – в леглата им. Всички останали са откарани в гората, където е трябвало да се съблекат голи и да пълзят по земята. Издевателствали над тях и ги измъчвали, а след това ги разстрелвали и оставяли да лежат в окървавената гора. Убийството се превръща в извращение.

Книгата е наречена „Ganz normale Männer“ (Съвсем нормални мъже), защото този резервен полицейски батальон не се е състоял от есесовци или войници на Вермахта, а от цивилни, които вече не са били смятани за подходящи за военна служба, защото са били твърде стари. Те идвали от съвсем нормални професии и се превръщали в чудовища. Едва през 1962 г. започва съдебен процес по това дело за военни престъпления. Протоколите от съдебния процес показват, че някои от мъжете „получиха огромно удоволствие от цялото това нещо“. Садизмът стигнал дотам, че един току-що оженен капитан довел съпругата си на кланетата, за да отпразнуват медения си месец. Защото жаждата за кръв продължавала и в други села. А жената се разхождала в бялата сватбена рокля, която била взела със себе си, сред евреите, които били струпани заедно на пазарния площад. Тя не била единствената съпруга, на която било позволено да ги посети. В документите по делото съпругата на един лейтенант разказва: „Една сутрин седях със съпруга си в градината на жилището му и закусвахме, когато към нас се приближи един прост мъж от взвода, зае скована поза и заяви: „Господин лейтенант, аз още не съм закусвал! Когато съпругът ми го погледна въпросително, той обясни по-подробно: „Още не съм убил евреин.“

Вече не осъзнават свободата си

Правилно ли е да мислим за нацистките кланета на 7 октомври? Мисля, че е правилно да го направим, защото самата Хамас искаше да предизвика спомена за Холокоста. И искаше да покаже, че държавата Израел вече не е гаранция за оцеляването на евреите. Че тяхната държава е мираж, че тя няма да ги спаси. Логиката ни забранява да се приближаваме до думата „Шоа“. Но защо трябва да го забранява? Защото чувството, което изпитвате, не може да избегне тази пулсираща близост.

И тогава има още нещо, което ми хрумва и ми напомня за нацистите: червеният триъгълник от палестинското знаме. В концентрационните лагери той е бил символ за комунистическите затворници. А днес? Днес той отново може да се види във видеоклиповете на Хамас и по фасадите на сградите в Берлин. Във видеоклиповете той се използва като призив за убийство. На фасадите той обозначава цели, които трябва да бъдат атакувани. Голям червен триъгълник се извисява над входа на техно клуба „About Blank“. Години наред сирийски бежанци и израелски гейове танцуваха тук като нещо обичайно. Но сега вече нищо не е естествено. Сега червеният триъгълник крещи над входа. Един рейвър, чието еврейско семейство произхожда от Либия и Мароко, казва днес: „Политическият климат събужда всички демони. За десните ние, евреите, не сме достатъчно бели; за левите сме прекалено бели“. Омразата към евреите е пуснала корени в берлинския нощен живот. След 7 октомври берлинската клубна сцена буквално се сгромоляса. Въпреки че 364 млади хора, рейвъри като тях, бяха избити на технофестивал, клубната асоциация не коментира това до няколко дни по-късно. И дори това беше само повърхностно упражнение, защото антисемитизмът и Хамас дори не бяха споменати.

Живях в диктатура повече от тридесет години. И когато дойдох в Западна Европа, не можех да си представя, че демокрацията някога може да бъде поставена под въпрос по такъв начин. Мислех си, че в диктатурата на хората системно се промиват мозъците. И че в демокрациите хората се научават да мислят сами, защото личността е важна. За разлика от диктатурата, където самостоятелната мисъл е забранена, а насилственият колектив обучава хората. И където индивидът не е част от колектива, а враг. Ужасен съм, че младите хора, студентите на Запад, са толкова объркани, че вече не осъзнават свободата си. Че очевидно са загубили способността да правят разлика между демокрация и диктатура.

Абсурдно е, че хомосексуални и куиър хора, например, демонстрират в подкрепа на Хамас – както направиха в Берлин на 4 ноември. За никого не е тайна, че не само Хамас, но и цялата палестинска култура презира и наказва ЛГБТК хората. Дори само знамето на дъгата в ивицата Газа е немислимо. Санкциите на Хамас за гейовете варират от поне сто удара с камшик до смъртна присъда. В проучване от 2014 г. в палестинските територии 99 % от анкетираните заявяват, че хомосексуалността е морално неприемлива. Можете да подходите и сатирично, както прави блогърът Дейвид Лезерууд в „Х“: да демонстрираш за Палестина като хомосексуален човек е като да демонстрираш за Kentucky Fried Chicken като пиле.

Чудя се също дали студентите в много американски университети знаят какво правят, когато скандират на демонстрациите: „Ние сме Хамас“ или дори „Любими Хамас, бомбардирайте Тел Авив!“ или „Назад към 1948 г.“. Това все още ли е невинно, или вече е идиотско? Впрочем на тези демонстрации вече не се споменава клането от 7 октомври. И е възмутително, когато 7 октомври дори се тълкува като инсценировка от страна на Израел. Или когато не се казва нито дума за искането за освобождаване на заложниците. Когато вместо това войната на Израел в Газа се представя като произволна война за завладяване и унищожаване от страна на колониална сила.

Дали младите хора гледат само клипове по Tiktok? Междувременно термините последовател, инфлуенсър, активист вече не ми се струват безобидни. Тези лъскави интернет думи са сериозни. Всички те са съществували преди интернет. Аз ги превеждам обратно във времето. И изведнъж те стават твърди като ламарина и прекалено ясни. Защото извън интернет те означават последователи, агенти на влияние, активисти. Сякаш са пренесени от учебния полигон на фашистка или комунистическа диктатура. Тяхната гъвкавост така или иначе е илюзия. Защото знам, че думите правят това, което казват. Те насърчават опортюнизма и послушанието в колектива и спестяват на хората поемането на отговорност за това, което прави групата.

Няма да се учудя, ако някои от демонстрантите са студентите, които само преди няколко месеца протестираха срещу потисничеството в Иран с лозунга „Жени, живот, свобода“. Ужасява ме, когато същите демонстранти днес проявяват солидарност с Хамас. Струва ми се, че те вече не разбират крещящото противоречие в тяхното съдържание. И се чудя защо не им пука, че Хамас не би допуснал дори най-малката демонстрация за каквито и да било права на жените. И че на 7 октомври жените, над които е било упражнено насилие, бяха изложени на парад като военни трофеи.

В кампуса на Вашингтонския университет протестиращите играят груповата игра „Народен трибунал“ за забавление. Представители на университета са изправени пред съда за забавление. А след това следват присъдите и всички реват в хор: „На бесилото“ или „на гилотината“. Чуват се ръкопляскания и смях, а те кръщават своя лагер “ Площад на мъчениците“. Под формата на хепънинги те с чиста съвест празнуват собствената си колективна глупост. Човек се чуди какво се преподава днес в университетите.

Струва ми се, че от 7 октомври насам антисемитизмът се разпространява като колективно щракване с пръст, сякаш Хамас е влиятелната сила, а студентите – последователите. В медийния свят на инфлуенсърите и техните последователи се броят само бързите кликвания на видеоклиповете. Трептенето на миглите, докосването на живи емоции. Тук действа същият трик, както и в рекламата.

Дали податливостта на масите, причина за катастрофата на ХХ век, взема нов обрат? Сложните съдържания, нюансите, контекстите и противоречията, компромисите са чужди на медийния свят.

Това личи и от глупавия призив на интернет активисти срещу фестивала за късометражно кино в Оберхаузен. Той е най-старият фестивал за късометражно кино в света и тази година празнува своята седемдесета годишнина. Много велики режисьори са започнали кариерата си тук с ранни творби. Милош Форман, Роман Полански, Мартин Скорсезе, Ищван Сабо и Аньес Варда. Две седмици след тържествата на Хамас по улиците на Берлин директорът на фестивала Ларс Хенрик Гас пише: „През март 2022 г. половин милион души излязоха на улицата, за да протестират срещу руската инвазия в Украйна. Това беше важно. Моля, нека сега да изпратим също толкова силен сигнал. Покажете на света, че приятелите на Хамас от Нойкьолн и мразещите евреите са малцинство. Елате всички! Моля!“

Това предизвика враждебна реакция в интернет. Една анонимна група го обвини, че демонизира солидарността с палестинското освобождение. Групата го увери, че ще „насърчи“ международната филмова общност да преосмисли участието си във фестивала. Завоалиран призив за бойкот, който много филмови дейци последваха и отмениха ангажиментите си. Ларс Хенрик Гас с право казва, че в момента преживяваме регрес в политическия дебат. Вместо политическо мислене преобладава езотеричното разбиране за политиката. Зад това се крие желанието за консистентност и натискът да се съобразяваш. И на художествената сцена стана невъзможно да се направи разлика между това да се застъпиш за правото на съществуване на Израел и едновременно с това да критикуваш неговото правителство.

Ето защо дори не се обмисля дали световното възмущение от многото загинали и страданията в Газа не е част от стратегията на Хамас. Тя е глуха и сляпа за страданията на своя народ. Защо иначе ще обстрелва граничния пункт Керем Шалом, където пристигат повечето доставки на помощи? Или защо иначе би обстрелвала строителната площадка на временното пристанище, където скоро ще пристигнат доставки на помощи? Не сме чули нито една дума на съчувствие към народа на Газа от страна на г-н Синвар и г-н Ханийе. А вместо желание за мир – само максимални искания, които те знаят, че Израел не може да изпълни. Хамас залага на постоянна война с Израел. Това би било най-добрата гаранция за нейното по-нататъшно съществуване. Хамас също така се надява да изолира Израел в международен план на всяка цена.

В романа на Томас Ман „Доктор Фауст“ се казва, че националсоциализмът е „направил всичко немско непоносимо за света“. Имам впечатлението, че стратегията на Хамас и неговите поддръжници е да направят всичко израелско, а следователно и всичко еврейско, непоносимо за света. Хамас иска да поддържа антисемитизма като постоянно глобално настроение. Ето защо тя иска да интерпретира по нов начин и Холокоста. Нацисткото преследване и спасителното бягство към Палестина също трябва да бъдат поставени под въпрос. И в крайна сметка правото на Израел да съществува. Тази манипулация стига дотам, да твърди, че германското възпоменание за Холокоста служи само като културно оръжие за легитимиране на западно-белия „проект за заселване“ на Израел. Подобни аисторически и цинични обръщания на отношението извършител-жертва имат за цел да предотвратят всякакво разграничение между Холокоста и колониализма. С всички тези подредени конструкции Израел вече не се разглежда като единствената демокрация в Близкия изток, а като образцова колониална държава. И като вечен агресор, срещу когото сляпата омраза е оправдана. И дори желанието за неговото унищожаване.

Еврейският поет Йехуда Амихай казва, че любовното стихотворение на иврит винаги е стихотворение за война. Често това е стихотворение за война в разгара на войната. Стихотворението му „Йерусалим 1973“ напомня за войната от Йом Кипур:

Тъжни мъже носят спомена за
своите любими в раницата си, в страничните си джобове
на коланите си с боеприпаси, в торбите на душите си,
в тежките мехури на сънищата под очите им.

Когато Паул Целан посещава Израел през 1969 г., Амихай превежда стиховете на Целан и ги чете на иврит. Това е мястото, където двама оцелели от Холокоста се срещат. Йехуда Амихай се е казвал Лудвиг Пфойфер, когато родителите му са избягали от Вюрцбург.

Посещението в Израел развълнува Целан. Той се запознава с приятели от училището в Черновиц в Румъния, които за разлика от убитите му родители са успели да избягат в Палестина. Паул Целан пише на Йехуда Амихай след посещението си и малко преди смъртта си в Сена: „Скъпи Йехуда Амишай, позволете ми да повторя думата, която спонтанно се отрони от устните ми по време на нашия разговор: Не мога да си представя света без Израел, нито пък искам да си го представя без Израел.“

Писателката и носителка на Нобелова награда чете този текст по време на форума „Еврейската култура в Швеция“ на 7 октомври в Стокхолм на 25 май.