„Международният ред се променя и ЕС трябва да се промени с него“. Думите на испанския министър-председател Педро Санчес, когато страната му пое ротационното председателство на Европейския съюз (ЕС) това лято, обобщават новия почти пълен консенсус в Европа.

Десетилетието, в което ЕС с всички сили възпираше разпадането, драматично отстъпи място на политическия императив за вътрешна интеграция с цел разширяване навън - преди всичко към Украйна, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

Тази промяна получи силен тласък наскоро от френско-германска група от 12 експерти, натоварени да проучат как да се реформира ЕС преди каквото и да е негово разширяване. Въпреки че докладът ѝ не представлява нито политиката на Франция, нито на Германия, той има достатъчно официална тежест, за да повлияе на разговорите между лидерите на ЕС. Освен това постига баланса между смелото и постижимото достатъчно добре, за да отключи сериозна дискусия.

„Групата на дванадесетте“ е изправена пред неизбежна дилема и неудобна истина. Дилемата е, че въпреки широкото разбиране, че разширяването изисква реформа на ЕС, има малко съгласие относно това какви трябва да бъдат реформите. Истината е, че дори и без нови членове, функционирането на съюза се нуждае от спешно подобрение - както за повишаване на решителността, така и за възстановяване на универсалното прилагане на върховенството на закона и основополагащите ценности на ЕС.

Групата заключава - и това със сигурност е правилно - че амбициозната реформа трябва да бъде съчетана с окончателното приемане на концепцията Европа на няколко скорости. Експертите предвиждат Европа от четири концентрични кръга - вътрешно ядро; самият ЕС; „асоциирано членство“, което до голяма степен означава единния пазар; и хлабавите връзки на новата Европейска политическа общност. („Припокриване“ би бил по-добър термин от „концентрични кръгове“, тъй като групите, които се стремят към по-дълбока интеграция, вече се различават по области – страни извън ЕС са членки на Шенгенското пространство например.)

Що се отнася до реформите, групата призовава за няколко големи промени, всяка от които би трансформирала европейската политика. Експертите искат както ЕС, така и кандидатите за членство да се ангажират с готовност за разширяване към 2030 г. Те искат да рационализират вземането на решения в ЕС, по-специално чрез повече общи разходи и гласуване с квалифицирано мнозинство - в идеалния случай за всички решения на ниво ЕС освен конституционните, но включително фискални въпроси. Те искат по-голям бюджет на ЕС. Те искат мощна служба за борба с корупцията, която да наблюдава институциите на ЕС. И искат да улеснят спирането на финансиране и замразяване правата на глас при нарушения на върховенството на закона.

Много от тези идеи не са нови, но контекстът ги прави наново актуални. Предложението за „коалиции на желаещите“, които да управляват нови общи разходи (т. нар подбюджети на Е) е особено обещаващо, когато необходимостта от трансформиране на всичко - от веригите за доставки до енергийните връзки - е належаща.

Но не е ново и че някои страни никога няма да приемат тези идеи. Така че групата предлага някои „подсладители“, например отказ от по-дълбока интеграция; „гаранции“ за суверенитет, когато са налице силни национални интереси; и „камара“, където върховните съдилища на ЕС и националните съдилища могат да изразяват различия относно правото на ЕС и противоречието му с конституциите. Групата показва своя универсален подход тук - полският премиер Матеуш Моравецки предложи точно такава камара преди две години.

Това достатъчно ли е, за да се намери път напред - поне за пионерско ядро? Скептиците ще кажат не: повечето промени ще изискват одобрението на Унгария, както и на Полша. Но преди две години те приеха новите условия за върховенството на закона относно финансирането от ЕС, което очаквано щеше да бъде използвано срещу тях. Силата на кесията е голяма: ако страните, които плащат по-голямата част от сметките, смятат подобни реформи за полезни, ще бъде трудно някой да се противопостави.

Групата обаче допуска една пасивна и една активна грешка. Тя пропуска възможността да види диференцираната интеграция като геополитически инструмент за привличане на повече държави в орбитата на ЕС освен едно-единствено споменаване, че северноафриканските страни могат да получат „статут на гости“ в Европейската политическа общност.

Активната грешка е много по-лоша. Групата смята, че „… държави в продължителни военни конфликти не могат да се присъединят към ЕС… присъединяването на страни със спорни територии за държава извън ЕС ще трябва да включва клауза, че тези територии ще могат да се присъединят само ако жителите им желаят“. Приложено към Молдова и Украйна – чието тежко положение, не забравяйте, движи целия този нов натиск за реформи – това повтаря гледната точка на диктатора в Кремъл и на практика дава на Русия вето върху тяхното присъединяване. Това е шамар в лицето на старата мечта за „цяла и свободна Европа“.

Тази конкретна идея трябва решително да бъде игнорирана от лидерите на ЕС, когато се срещнат в Гранада след няколко седмици. Би било добре обаче да се ангажират с всичко останало.