До 2014 г. в Украйна отношението към Русия беше двусмислено. След анексирането на Крим и началото на войната в Донбас то стана много по-негативно.
От 24 февруари 2022 г. всичко свързано с Руската федерация, включително руският език, руската литература, руската музика и други „руски“ неща, буди почти единодушна омраза сред украинските лидери на мнение.
Трябва да се направи едно важно уточнение: „руснак“ в този текст означава не толкова етническа принадлежност, колкото гражданство. Тук тази дума е почти синоним на думата „русин“. В украинския език на тези две понятия съответства едно – „російський“, което е едновременно руснак и русин. За гражданите на Украйна всеки притежател на руски паспорт е руснак, независимо от това дали е евреин, татарин, бурят или дори етнически украинец.
Удивително е колко много руски интелектуалци не разбират настоящите украински настроения! Причините за това са няколко. Първо, броят на контактите, включително културни, между руснаците и украинците е намален до минимум. Второ, докато украинците говорят свободно руски, руснаците почти не могат дори да четат на украински. Те често нямат достъп до украински медии и не могат адекватно да оценят преобладаващите тенденции в украинското общество. Трето, сегашното отношение на украинците към руснаците се струва на последните толкова потискащо, че те… предпочитат да не го забелязват.
Основното, което руснаците не разбират, е защо между Путин и Пушкин в Украйна поставят знак за равенство? Защо паметниците на най-великия руски поет се демонтират един след друг в украинските градове – Чернигов, Ужгород, Тернопол, Николаев и други? Защо десетки украински кметства планират да преименуват стотици улици и културни институции, носещи имената на Толстой и Достоевски, Лермонтов и Некрасов, Чайковски и Мусоргски, Суриков и Репин? „Защо е така? Нашите баби не са смятали Гьоте за Хитлер”, учудва се един от водещите руски литературоведи.
Ето защо.
Първо. В Украйна е имало твърде малко Германия, но твърде много Русия. „Общата история“, която кремълските пропагандисти обичат да изтъкват, е до голяма степен история на господство и потисничество. Това са Батуринското клане[1] и разгонването на Запорожката сеч[2], Валуевският циркуляр[3] и Емският указ[4], Разстреляното възраждане[5] от 30-те години на миналия век и поражението на въстаническото движение от 40-те години на ХХ век. Да, значителен брой украинци, предимно в източната и южната част на страната, където преобладава руският език, а етническите руснаци съставляват значителен процент от населението, бяха лоялни към Русия. Но в много украински сърца омразата, която пламна сега, винаги е тлеела.
Второ. Важна част от руската политическа експанзия са езиковата и културната експанзия. В по-голямата част от територията на Украинската ССР украинският език се смята за непрестижен и селски, докато за тези, които говорят руски, социалният асансьор е много по-просторен и по-бърз. През първото десетилетие, след като Украйна получи независимост, руската култура продължи да доминира, поставяйки украинската култура в позицията на беден роднина. Украинофоните се чувстваха като чужденци в собствената си страна. Характерен детайл: ако украинизацията от средата на 1990-те и средата на 2010-те предизвика съпротива сред рускоговорящите и разгорещени обществени дискусии, то след 2014 г. и особено след февруари 2022 г. ситуацията се промени коренно. Масовият преход от руски към украински език се превърна в една от основните социокултурни тенденции в Украйна.
Трето. Разбира се, обобщенията на каквато и да е основа – национална, класова, езикова, религиозна – са съмнителна, а понякога и зловонна работа. Но когато към теб летят ракети, бомби и снаряди, когато градовете на твоята страна са изравнени със земята, когато думите „Буча” и „Мариупол” се превърнат в символ на чудовищно, нечовешко, безсмислено насилие, когато твоите роднини, приятели и добри познати умират – да не правиш обобщения е трудно. За много украинци сега всеки руснак е безусловен враг. Те вече не поставят под въпрос принципа на колективната вина.
Четвърто. Руските либерали наивно вярват, че да си опонент на Путин автоматично означава, че си съюзник на украинците, но днес това е фатална грешка. От гледна точка на повечето украински интелектуалци представителите на руската политическа и културна опозиция са носители на неизкореним имперски манталитет, те носят пряка отговорност за настоящия кошмар и са се покрили с незаличим срам поради самия факт на принадлежността си към руската държава. Фразата „руският либерализъм завършва с украинския въпрос“, приписвана на ръководителя на УНР (Украинската народна република от декември 1918 г. до февруари 1919 г.) Владимир Винниченко, придоби още по-голяма актуалност. Украинските социални мрежи са наводнени със саркастичния мем „добри руснаци“, което означава, че в действителност добри руснаци не съществуват.
Пето. Сега в Украйна е широко разпространено мнението, че отговорността за войната е не само на днешното поколение руски културни дейци, но и на цялата руска култура. На първо място, руската литература, която по своя дух е шовинистична, високомерна, депресивна и чужда на украинския манталитет. Споменаването на Пушкин и Бродски се свързва със скандалните стихотворения „Клеветниците на Русия“ и „За независимостта на Украйна“. Достоевски е обвиняван в руско месианство. Списъкът на украинофобите в Уикипедия включва освен Достоевски и Бродски, Горки, Булгаков и Солженицин. Все по-често се чуват искания за тотална забрана на руската култура в Украйна и максимално ограничаване на нейното разпространение по света.
Руските либерали се утешават с факта, че сегашната ситуация ще отмине и с времето възгледите на украинците ще станат по-малко радикални. Трябва обаче да се разбере, че самото прекратяване на военните действия очевидно няма да е достатъчно за такива промени. Необходимо условие за промяна на отношението на украинците към руснаците е военното поражение на Русия, падането на сегашното руско правителство, а в най-добрия случай – разпадането на руската държава, което ще сложи край на нейните имперски амбиции. Докато това не се случи, не трябва да се разчита, че украинските лидери на мнение ще променят отношението си към руските граждани, руския език и руската култура.
Юрий Володарски е литературен критик, културен наблюдател и публицист. До март 2022 г. живее и работи в Киев, след което се мести в Хайфа. Текстът е публикуван в сп. „Детали“
Превод Александър Бакалов
[1] Батуринско клане – на 2 ноември 1702 г. войската на Петър I напада с цялата си жестокост град Батурин, който е хетманска столица. Избито е цялото население – около 15 000 души. 2 ноември е Ден на паметта в Украйна.
[2] Запорожка сеч – полувоенно казашко формирование, създадено през 1556 г. Впоследствие е създадена държавна структура с името „Запорожка войска“. Петър I до смъртта си е противник на запорожците, а Екатерина II подписва Манифест за повсеместното им унищожение.
[3] Валуевски циркуляр – заповед на министъра на вътрешните работи на Руската империя П. А. Валуев от 1863 г., с която се забранява книгопечатането и разпространението на литература на украински език.
[4] Емски указ – в историографията традиционно название на изводите от Специалното съвещание, свикано от Александър II през 1876 г. в Бад Емс. В руската история това е поредното ограничаване на украински език, печатането на украинска литература и украиноезичните театрални представления.
[5] Разстреляното възраждане (укр. Розстріляне відродження) – термин, обозначаващ репресиите срещу украиноезичния интелектуален елит през 20-те и 30-те години в Украинската ССР.
