За да можем като разумни хора, а не просто като обекти на масивната и все по-глобализираща се „консервативна“ пропаганда, да се ориентираме в какъв свят – вече – живеем, необходимо е да започнем да гледаме този наш съвременен свят с малко по-задълбочен поглед и да го описваме с по-различни от познатите ни понятия.
Да си дадем сметка например, че ако докъм края на първото десетилетие на ХХІ в. на западната либерална демокрация в световен мащаб (и след като тя в края на предишния ХХ в. победи тоталитарния комунизъм) противостояха все още различните девиации на самата тази либерална демокрация: ердоганизмът в Турция, латиноамериканските авторитаризми, азиатските кланови псевдодемокрации, руският олигархизъм от пост-Елцинов тип и т.н., то оттогава насетне на нея постепенно започна да противостои една – родила се в Путинова Русия, но все по-усилено експортирана от нея и на Запад (най-вече в страните от Източна и Централна Европа) антилиберална политическа религия (понятието е на Ерик Фьогелин). Да, казвам, не антилиберална идеология, а именно антилиберална политическа религия.
Обяснявал съм това понятие и в предишни свои колонки – политическата религия се характеризира с това, че според дълбинното убеждение на нейните адепти в историята действат не хората, техните идеи, визии, но определени мета-физически, мета-исторически сили, на които човеците са било ресурс, било жертвен „горивен материал“. Политическите религии най-общо могат да се разделят на такива от хилиастичен и от катастрофичен тип. Хилиастичната политическа религия си представя историята като движена от една независима от човешките желания и действия „необходимост“, от един мета-исторически Абсолют, осъществяващ – чрез хората – самия себе си във вид на финално, глобално „хилядолетно“ царство (през ХХ в. – царството на предопределено завършващия историята комунизъм). За адептите на катастрофичната политическа религия пък историята също е движена от транс-историческа мета-физическа сила, действаща чрез хората, но тази сила от самото начало ги разлага, т.е. тя има демонически характер и ще доведе човечеството до гибел. Както в политическата религия от хилиастичен тип обаче, където „историческата необходимост“ е открита само за определени „озарени“ от нея адепти, осъществяващи неизбежното „хилядолетно царство“, така и в политическата религия от катастрофичен тип разложителната сила на действащия в историята демоничен дух е разкрита на една особена „избрана“ група хора, която е призвана (от Бога) да ѝ противодейства и ще бъде принудена, пак в неминуемото бъдеще – да влезе в последната апокалиптична битка с нея.
И тъй, ако бъдем внимателни, трябва да забележим, че от поне десетина години развилия се в Путинова Русия (и повтарям, масивно експортиран от нея в световен мащаб) антилиберализъм показва все по-отчетливи черти именно на политическа религия от катастрофичен тип. Тоест това вече не е анти-либерализъм от вида на споменатите по-горе противници на либералната демокрация от края на миналия и първото десетилетие на нашия век, а нещо далеч по-„метафизично“. За кристализиралата в Путинова Русия политическа религия – трябва да го забележим – либералната демокрация все повече придобива не просто идеологически, а религиозно-антагонистични черти. От недолюбван от (либерално) девиантните му противници от вчера либерализмът на руската визия за него все повече се превръща в метафизически, в религиозен враг – характеризира се обобщено като „трансхуманизъм“, „разчовечаване на човека“, „демоничен заговор на тайни (дълбокодържавни) сили“, т.е. като обществената система на сатаната. А ставайки не тъкмо идеологически, но политико-религиозен противник за адептите си, либерализмът става и все по-радикален противник. Противник, мотивиращ създаването на радикално противостояща му, открито милитарна (свещено-милитарна) система. Дайте си сметка, че всъщност естествената за либералната демокрация тяга към снемането на политическите, културните и т.н. граници, т.е. към глобализиране, в дискурса на новата руска политическа религия се стилизира (ще цитирам тук наш неин „гуру“) като „разрушаване на гробове и олтари“, като „обездомяване“, като посегателство към „мислите в ума на Бога“, каквито без съмнение били „отделните нации“.
По-нататък: естествената за либералната демокрация тяга към осигуряване на възможно максимален и свободен избор, т.е. към оличностяване на човека, се представя като „разрушаване на онтологичните молекули“, в които е създадено да живее човечеството, и значи като пагубно за човека, като вид негово „атомизиране“.
Либералната демокрация все по-често се стилизира като „технологично раз-човечаване“, „о-без-половяване“, т.е. в нещо откровено демоническо. В противовес на което вече е ултимативно необходимо изграждането на „свещени защитни крепости“ (в собствено Путиновата идеология: „Русский мир“, „нов глобален спасителен Ноев ковчег“ и т.н.).
С две думи, за все по-широко разпространяващата се антилиберална политическа религия от руски тип либералната демокрация се превръща в антагонист не на (различни от нея) светски идеи и визии, а на… божествената уредба, на сакралното, на религия-та.
Характерно специално за руския първообраз на тази нова политическа религия обаче е това, че за разлика, да речем, от своя предшественик през ХХ в. – германския нацизъм (също намиращ се в „свещен катастрофичен сблъсък“ с разчовечаващия човечеството „еврейски бацил“) – руският антилиберализъм не просто заема определени елементи от православното изповедание (както нацизмът е заемал от германското лутеранство), но направо се дефинира като „Православие-то“. В тази връзка Руската православна църква се е превърнала днес в основния идеен резервоар на политико-религиозния путинизъм и обратно – путинизмът е превърнал руското православие в политическа религия. За забелязване е (казвал съм го и друг път), че за днешното руско православие (и уви, за все по-широки православни среди, облъчвани от Русия) неговите вероизповедни противници са не различните от него християнски конфесии (католицизмът, протестантизмът), а… либерализмът, който именно е религиозният антагонист на Православието. Католицизмът и протестантството – твърди се в тази политическа религия – чисто и просто са потънали в демоническата западна либерална демокрация, която и е днес религиозният антагонист на религиозното въобще. Оттук – следва да го забележим – все по-често чуваме да се прави следната дихотомия: руснакът (българинът, сърбинът и т.н.) е или православен, или… либерал, а това означава, че либералът с това самото, че е либерал, вече не е и не може да е православен (та дори и християнин) и обратно – православният (и въобще религиозният) няма как да е и либерал.
Превръщането на либерализма в религиозен антагонист в тази нова катастрофична политическа религия, доведе в Русия и до нещо особено абсурдно. До сближаването на руското православие с… исляма. И знаете ли защо? Защото ислямът – иранският шиизъм, чеченският и близкоизточният джихадизъм – са религия, т.е. като Православието, докато либерализмът, който е стратегически противник и на изредените ислямски направления е… анти-религия и с тази глобална анти-религия политическата религия (руско православие плюс ислям) е в свещен сблъсък и не само по бойните полета в Украйна (прочетете Александър Дугин).
В заключение: трябва да започнем да си даваме сметка, че днес ние живеем в свят, в който победилата в глобален мащаб в края на ХХ в. либерална демокрация се превръща от антагонист на определени противостоящи ѝ светски идеи в антагонист на една израснала в последното десетилетие политическа религия. А това, освен че дава основание на политико-религиозните ѝ противници да изграждат срещу нея „свещени“ тоталитарни режими, увеличава риска от избухване на реални (а не просто идеологически) катастрофични войни. И – ще го кажа най-накрая – задължава либералните демокрации, въпреки естествената за тях не-милитарност, да се дисциплинират малко повече във военната област. Да си припомнят края на 30-те години на ХХ в. и проспаната тогава политическа религия на нацизма. А също да отдадат (в пълен мащаб) заслуженото на героично устояващия на днешната руска политическа религия украински народ.
