Новата година носи нов оптимизъм, че в крайна сметка търговската война между САЩ и Китай няма да взриви глобалната икономика. Двете страни са напът да подпишат "първа фаза" на търговската сделка в рамките на седмици. Странно е, че никой не се пита дали Америка е готова за това, което ще се случи, ако президентът Тръмп „спечели“ търговската война, пише Джоузеф Стърнбърг за Wall Street Journal.Доналд Тръмп приема, че Китай изнася твърде много, а САЩ - твърде малко. Това е икономически хлъзгаво твърдение - търговските излишъци и дефицити не са нито „добри“, нито „лоши“, а и е факт, че позицията на Тръмп е остаряла с десетилетие. Макар Китай все още да поддържа излишък със САЩ, търговският му баланс с целия свят се променя драстично.
Излишъкът по текущата сметка на Китай - сумата, с която износът на стоки и услуги и приходите от чуждестранни инвестиции надвишават вноса - се свива от години. Най-вероятно ще се стигне до дефицит в началото на това десетилетие, което означава, че Китай ще внася повече стоки и услуги (и ще получава по-малко печалба от чужбина), отколкото изнася.
Мащабът на този потенциален дефицит, като за начало вероятно под 1% от брутния вътрешен продукт, бледнее в сравнение с огромните излишъци по текущата сметка от близо 10% от БВП годишно, които Китай отчиташе през първото десетилетие на века. Но дефицитите ще бъдат трайни.
Една от причините е, че населението на Китай застарява, като хората в трудоспособна възраст намаляват. Докато това се случва, по-възрастните домакинства харчат своите спестявания. Това засилва търсенето на вносни стоки. То също така подкрепя икономически модел, зависим от финансовата репресия - тоест, насочване на спестяванията (за които китайците получават скандално ниска лихва) към неефективни държавни предприятия, които захранват машината за износ.
Друга причина е фактът, че Китай е изчерпал способността си да подкрепя износа чрез подбиване цената на други производители, за да заграби пазарен дял. Китай не може да поеме целия производствен капацитет за всяка стока в света.
Алтернативата на Пекин можеше да бъде използването на собствения икономически растеж за стимулиране на глобалното търсене – увеличавайки го така, че делът на Китай също да нарасне в абсолютни стойности. Уви, десетилетната индустриална политика на Комунистическата партия, ориентирана към потискане на вътрешното търсене, осуети тази възможност.
Постоянният китайски дефицит по текущата сметка, дори и малък, ще има сериозни последици. Основната грижа ще бъде как да се плаща за него.
Япония, друга износна азиатска икономика, която навлезе в демографска стагнация, реши този проблем, като инвестира сериозно в производствен капацитет в чужбина. Търговският баланс на Япония се колебае между излишъка и дефицита, но текущата й сметка, която включва търговията, както и задграничните приходи на местните компании, е устойчиво положителна, тъй като японските фабрики по света репатрират печалбите си.
Тази опция не е лесно достъпна за Китай. Китайските инвестиции в чужбина обикновено са лоши. Вижте губещите стоманодобивни заводи във Великобритания, зелената енергия, която е силно зависима от европейските правителствени субсидии или надценените технологични компании с трудно разбираеми бизнес модели. Прехвалената инициатива „Един пояс, един път” налива пари предимно в корупционнни обществени проекти, на които не може да се разчита да донесат доход за някого. Те също така все по-често провокират политическо подозрение и враждебност, най-видимо в Малайзия.
Ще трябва да се намерят други средства. САЩ финансира собствения си хроничен дефицит по текущата сметка чрез ролята си на водеща дестинация в света за инвестиционен капитал. Първата стъпка за Китай би било привличането на повече преки чуждестранни инвестиции във фабрики и компании за услуги с цел повишаване на вътрешната производителност. Няколко поредни американски администрации се опитват да насочат Пекин в тази посока, като изискват по-добра защита на върховенството на закона и интелектуалната собственост, но с малък успех.
Пекин обаче няма голям избор освен да осъществи финансова либерализация, както отбелязаха икономистите от Morgan Stanley миналата година. Китай ще трябва да ухажва чуждестранни портфейлни инвеститори, за да привлече капиталови потоци, с които да финансира дефицита по текущата сметка.
Не подценявайте разрушителната сила на този процес. Финансовото отваряне означава много повече от предоставянето на няколко лиценза на чужди банки. Като за начало е необходим основен ремонт на китайско корпоративно управление, за да се защитят чуждестранните инвеститори, както и приватизация на държавни и контролирани от Комунистическата партия предприятия, за да се даде възможност на чужденците да инвестират.
Ще се изисква също и премахване на капиталовия контрол. Това отваряне в крайнa сметка ще даде на китайските граждани право на глас относно икономическото управление на правителството чрез желанието им (или липсата на такова) да задържат парите си в страната. Комунистическата партия винаги се е съпротивлявала на такава стъпка по очевидни политически причини.
Резултатът от всичко това - отворен Китай, чието правителство вече не се стреми да наруши правилното функциониране на глобалните пазари на стоки и капитали - ще бъде победа за Китай, Америка и световната икономика.
Но никой не бива да очаква, че това ще е „лесна“ победа, както твърди Тръмп за своите търговски войни. Най-многолюдната страна в света и втората по големина икономика е напът към хаотична промяна на своето стопанство, а може би и на политическия режим. Америка, както и всички останали, е по-добре да затегнат коланите за предстоящото неравно пътуване.
