Имаше време, когато Пекин знаеше как да прави отстъпки в свой интерес, пише Financial Times в редакционен коментар. Китай направи много такива спрямо САЩ, за да бъде присъединен към Световната търговска организация през 2001 г., което даде възможност за икономическото излитане. През същото десетилетие Пекин показа гъвкавост към Хонконг и Тайван, тъй като, както каза бившият премиер Джу Жундзи, отстъпките за сънародниците са отстъпки в полза на китайската нация. Но изкуството да отстъпваш за да извлечеш ползи сега изглежда забравено. На негово място израсна твърд, автократичен режим, ръководен от Си Дзинпин, силният лидер на Комунистическата партия. Това авторитарно залитане може да служи на Пекин у дома, но затормозява отношенията на Китай с голяма част от външния свят, не само с Вашингтон, но и с европейските и азиатските столици.
Въпросът подчертава един парадокс. Международното приемане на Пекин, което подкрепи възхода му по време на ерата на "реформите и отварянето", започнала преди точно 40 години, сега е в отстъпление, което нарушава екосистемата, която позволи на Китай да просперира.
Хонконг показва динамиката на обратната реакция. Шестте месеца на масови протести бяха вдъхновени отчасти от противопоставянето на все по-авторитарното поведение на Пекин. Но твърдият отговор на подкрепеното от Китай хонконгско правителство само допълнително намали популярността му - про-пекинският лагер претърпя съкрушително поражение на местните избори през ноември.
Подобни тенденции се забелязват и в Тайван. Не само, че президентът Цай Ингвен, чиято управляваща Демократична прогресивна партия се застъпва за официална независимост от континентален Китай, е фаворит на президентските избори през следващия месец. Тя също така използва обществената антипатия срещу твърдия подход на Пекин като ключова част от своята кампания.
Цай посочва Хонконг, за да се опита да убеди своя електорат, че формулата „една държава, две системи“ - според която на Хонконг бе разрешено да поддържа „висока степен на автономия“ след връщането му на Китай през 1997 г. - никога няма да сработи в Тайван. Пекин обаче настоява да се приложи тази формула към Тайван в случай на бъдещо обединение.
Толкова за отношенията в задния двор на Китай. Твърдата позиция на администрацията на Си също оказва осезаемо влияние и върху по-широкия свят.
В действителност 2019 г. се превърна в ужасна за китайската мека сила: затварянето без съд на двама канадци в Пекин, репресиите спрямо хора от уйгурското малцинство в масови затворнически лагери, публичните свади с футболиста на Арсенал Месут Йозил и мениджъра на баскетболния отбор Хюстън Рокитс Деръл Мори, както и няколко други въпроса, опетниха имиджа на Китай.
По-вероятно е друго тълкуване: че това е начинът, по който сега Китай иска да действа. Правителствената бяла книга, публикувана навреме за честванията във връзка с юбилея на Народната република през октомври, беше кристално ясна в убежденията си относно превъзходството на китайското „централизирано, обединено и твърдо ръководство“.
Пекин е толкова горд с това, че сега иска да изнася своя модел на развитие. Пример за това бе форумът през ноември, наречен „Значението на социалното управление в Китай за света“, на който присъстваха 200 експерти от 20 страни. Синхуа, официалната информационна агенция, похвали конференцията като предоставяща „мъдрост на свят, който се нуждае от нови модели на управление“.
Както Елизабет Иконъми отбеляза от името на Съвета по външни отношения на САЩ през декември, Китай обучава служители от свои съседни страни да потискат несъгласието и да привличат чуждестранни инвестиции, като същевременно си осигуряват достъп до чужди технологии и умения.
Ако този китайски мироглед се запази, то останалият свят ще трябва да реши дали и до каква степен един авторитарен, на моменти драконовски, Китай може да бъде приобщен. Това ще предизвика неудобни прегледи на ситуацията, които се стремят да балансират търговските императиви с национални ценности като свободата на словото и правата на човека.
Китай трябва да осъзнае, че обществените възприятия могат да бъдат от решаващо значение за бъдещата политика в демократичните страни. Ако Пекин продължава да се опитва да си проправи път чрез сплашване на другите, той може в крайна сметка да постигне точно обратното на целите си.
Петър Нейков, редактор Елена Илиева
