На 26 април излиза от печат „Сингулярност“ – удивително изследване на скръбта, загубата, миграцията и майчинството, дело на един от най-вълнуващите литературни гласове на Швеция. Романът е номиниран за Европейската награда за литература през 2021 година.

Както подсказва заглавието, „Сингулярност“ (преводач: Радослав Папазов, 208 стр., цена: 18 лв., дизайнери на корицата: Капка Кънева, Здравка Будинова) проследява съдбата на две жени, запратени в символична черна дупка, в онази точка, която физиците наричат „сингулярност“, мястото, където непрекъснатостта на пространство-времето на живота е нарушена и страданието клони към безкрайност. В неназован крайбрежен град майка на семейство, избягало от война в неназована страна, търси изчезналата си дъщеря. Търси я, докато, изгубила надежда и обезумяла от скръб, не се хвърля в океана. Свидетел на самоубийството ѝ става друга жена, която малко по-късно научава, че бебето, което очаква, е мъртво. Докато лежи в болницата, отказвайки да бъде подложена на принудително раждане, жената си припомня сцени от живота, своя и на семейството си, избягало от война в неназована страна…

Балсам Карам (р. 1983) е шведска писателка от иранско-кюрдски произход. Първият ѝ роман, „Хоризонт на събитията“, е номиниран за шведската награда „Катапулт“ за литературен дебют. „Сингулярност“ – отново роман със заглавие, заето от физиката, е втората ѝ творба, номинирана през 2021 г. за Европейската награда за литература. Написан по своеобразен, привидно хаотичен, а всъщност напълно последователен начин, романът на Балсам Карам е вълнуващо и стилистично новаторско изследване на така актуалната тема за съвременното „преселение на народите“, за загубата на родина, език и идентичност.

„Не познавам автор, който да пише като Балсам Карам. Тя ме обезоръжава. Наистина е един от най-оригиналните и необикновени гласове, представяли Скандинавия някога. Двайсет минути след като затворите тази книга, ще установите, че все още я държите в ръце.“ — Фредрик Бакман, автор на „Човек на име Уве“

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Балсам Карам - „Сингулярност“ (Откъс)

Из ПРОЛОГ

 

 

Междувременно някъде другаде точно когато светва зелено и колите от шосето край плажа се приготвят да напуснат града и да продължат към полупустинята и планините, една жена по-бавно от всякога тръгва да пресича пътя, който единствен заедно с крайбрежната алея за пешеходци спира океана и мъглата да се надигнат към центъра на града и планините.

Жената е сама, търси детето си.

Нищо на лицето ѝ не напомня за онова, което е било, и ако някой извика името ѝ, тя не се обръща и не казва не или престани на езика, който никой тук не разбира и никого не интересува; ако я спре на място, тя не го поглежда и ако є каже почакай, тя не отговаря със защо, нито пък с и аз имам право да вървя тук като теб, не разбираш ли?

Петък е и скоро градът, почти разтопил се от жегата, ще се изпълни с туристи в светли дрехи, тръгнали на разходка по пазарите за пържена риба и стриди; те ще се трупат в търговския район, кръстосвайки улица след улица по посока на площада; от голямата галерия туристите ще изникнат като от дупка и ще се запътят към квартала на музеите и магазините за сувенири и когато приключат с покупките, ще продължат към розариума и университета, към книжарниците и парковете, а по-късно към самотния продавач на царевица, застанал на ъгъла на слънце, и клюмналите палми, под които котките са се скрили от жегата и са се излегнали, за да могат по-късно, щом падне горещината, да се затичат по тротоарите и край стените на къщите, да си намерят някое заведение на открито и да се приютят там. По-нататък – в далечината, където един хълм закрива гледката, а пътят е изкалян от следите на багерите, които очакват да започнат работа – се издигат изоставени нови постройки от светъл бетон и стоманени колони, както и малка библиотека, посещавана само от студенти.

Да, точно срещу пътя, невидими за онези в университета, с изглед към зеленината и факултетите, се намират полуготови нови сгради с почти никакви стени на помещения, които биха могли да бъдат хол или спалня, тоалетна, кухня или килер, а сега зеят празни и най-вече пазят студентите от ветровете и дъждовете, идващи от юг.

Вечерно време студентите разстилат спалните си чували върху бетона, притискат към стените чантите си, единственото останало им, и задрямват до тях. После се будят от слънцето и сутрешния пек, замъкват чантите си през калната земя до своя факултет и се оглеждат. По това време на деня никой освен чистачите не ходи из празните коридори, нито едно кафене с отстъпки за чай, кафе и вчерашни сандвичи за няколко монети не е отворено, никой пазач няма да те пита откъде идваш или какво правиш там, никой не си оставя чантата на празния стол до себе си и не казва, че за съжаление, мястото е заето. Студентите се измиват под мишниците и между краката в голямата тоалетна в края на коридора, а после сядат на столовете и в очакване на първия семинар заспиват. Спят дълго.

По-късно ще се видят край огъня на мястото за спане и ще обсъждат как най-добре да превърнат недовършената сграда в дом – ще си говорят кои стени са крайно необходими, откъде ще вземат ламарините, кой е най-добрият майстор и откъде ще вземат винтове и бургии. Студентите ще си говорят и ще се смеят, преди да стане време за лягане, а после ще отворят чантите си, ще си извадят нещата, ще си вземат сухи чорапи и пуловери и с фенерче и учебници в ръка ще се запътят към мястото за спане до стената.

Петък следобед е в края на лятото и скоро по пустия плаж ще се затъркалят боклуци около шезлонгите и чадърите, океанът меко ще се отдръпне от скалите и тръстиките, продавачите на сладолед ще затикат счупените си колички нагоре по хълма покрай палмите и будките със скара, таксиметровите шофьори ще избършат с парцал седалките и пукнатите предни стъкла на колите си, ще почакат някой костюмиран мъж да им махне с ръка и с пътника до себе си ще се отдалечат от крайбрежната алея.

Скоро – малко след като за всеки случай са сложили ръка на чантите си и са се огледали за децата, които в очакване да им дадат работа са заспали на плажа с чувал и гребло в ръка – туристите ще тръгнат по широкия тротоар към осветената от здрача крайбрежна алея и прекрасната гледка на океана; онези, които могат да си позволят вечеря и малко вино в някой от ресторантите на алеята, ще седнат и ще помолят за газирана вода и може би за голяма бутилка домашно вино, мариновани маслини с каперси, лук и солени ядки, за да се отпуснат и да се насладят на леко разбунтуваното море и катраненочерното тъмно небе над вече скоро пренаселената крайбрежна алея.

Жената, която търси детето си, е била там, знае как изглежда крайбрежната алея и тази вечер като всички останали петъчни вечери, откакто изчезна детето, ще се върне там и ще чака; ще оглежда момичетата, които ще изникват сякаш отникъде с метли и парцали в ръце, и ще ги последва, защото и те като Изчезналата ще отиват да чистят и ще търкат пода до блясък.

Ще търси и ще се оглежда по крайбрежната алея.

Бавно, безкрайно уморена, ще се дотътри дотам – решителна и вкопчена в чантата си, сякаш това е най-ценната ѝ вещ, ще седне на някоя пейка пред ресторанта, където е работела дъщеря є точно преди да изчезне, и ще държи ножа топъл, като го прехвърля от едната си ръка в другата.

За алеята си мисли тя, когато светофарът светва зелено и улиците около града потъмняват, а сенките, по-дълбоки от предния ден, я правят невидима; вижда крайбрежната алея и момичето, и будките със скара, и децата, когато бавно тръгва да пресича пътя – сервитьорите с черните си панталони и мъжете с бири в ръка спират, за да извикат на децата. Както всеки друг ден, тя смята да продължи към площада по тясната уличка и после към мястото, където продавачът на зеленчуци вече е започнал да прибира дините и плодовете с костилки (както и парчетата счупен на две карфиол и кориандър, каквито Изчезналата всеки път искаше да вземе за вкъщи в малката уличка), но не може да се помръдне, застинала е по средата на пътя.

Днес светът сякаш е различен, някак нов, и ако стисне раните си и ги отвори, няма значение дали гнойта ще потече все така гъста и жълта както преди, и ако забрадката є падне на банкета на пътя, където тя от изтощение беше спала, няма значение дали ще си я намери – въздухът е едновременно задушлив и празен и точно в този момент жената усеща присъствието на Изчезналата и може би дори аромата є от другата страна на пътя.

Ако остане тук достатъчно дълго – и със затворени очи и ръце стои сред колите в толкова съкровена молитва, че нищо освен желанието да не може да пробие навън, – може онзи Бог, който ѝ даде детето и после си го взе обратно, да ѝ го върне.

Ако извика достатъчно силно молитвата си мили Боже на фона на виковете от колите и безкрайно горящото слънце, моля те с цялата си душа, може би ще се случи нещо, което не се е случвало досега. Ако каже най-съкровено от всичките си деца и едновременно с това падне на колене на асфалта, нея най-много обичах, може би нещо отвъд всяка представа ще се случи и детето ще изникне пред нея като в сън. 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)