Новата българска драматургия, случайно или не, се оказа в центъра на прожекторите на Международния фестивал на монодрамата Solo Act 2024, ДТ „Рачо Стоянов“ в Габрово. Режисьори, актьори и драматурзи с изненадваща сериозност изследват границите и специфичния комуникативен потенциал на монодрамата

Мобилна и с кратък репетиционен процес, монодрамата се оказва жанрът на нашето време. Днес така или иначе всеки си живее в собствената монодрама и иска само неговият глас да се чува. Без нужда от сценичен партньор и без голям екип можем да реализираме завършен моноспектакъл, чрез който да изразим точно това, което искаме и както си искаме, без да се съобразяваме с никого и без да правим компромиси с дузина колеги и с други съображения. Затова и повечето селектирани моноспектакли през тази година са създадени от независими формации със странни имена, далеч от сцените на държавните театри.

Актьорът в монодрамата получава привилегията (или присъдата) да бъде център на вниманието на публиката за около един час и да покаже най-доброто, на което е способен. Без чужда помощ. В това компресирано време той трябва да създаде цял един свят, да го насели с персонажи, събития, спомени и емоции, така че публиката да ги материализира във въображението си. От голямо значение е майсторството на актьора, умението му да задържи вниманието на зрителя, да го увлече и в крайна сметка да го доведе до състояние на лека хипноза, така че да го манипулира емоционално и интелектуално. Добрата монодрама ни кара да забравим, че пред нас е един единствен актьор. Ако до края на спектакъла не сме успели да забравим, че това е актьорът N, значи монодрамата може би не е за него. Парадоксът на монодрамата е, че тя се старае да ни накара да забравим, че гледаме монодрама. По това впрочем тя се различава от стендъп комедията, в която актьорът не се опитва да се представи за някой друг и да поддържа/развива илюзията за друг свят или друга реалност. В монодрамата актьорът е сам на сцената и материализира цял един свят чрез собствени театрални средства – глас, жест, мимика, пластика – нещо като спиритичен сеанс, в който всички сме съгласни, че невидими персонажи са се присъединили към компанията ни и седят между нас и актьора на сцената. Започваме да се вслушваме в думите им, разговаряме с тях, взимаме страна…

Тазгодишното издание на фестивала SoloAct 2024 в Габрово впечатли с високото качество на селектираните спектакли (селекционер е Емилия Илиева, драматург на ДТ-Габрово) и с безупречната организация на всички нива. Ексцентрично-веселият фестивален плакат отлично описва настроението на актьора в моноспектакъла: наперен петел в ярък костюм решително се е запътил към сцената, стиснал в едната си ръка няколко страници текст, а в другата –  скромен реквизит (худ. Гергана Лазарова-Рънкъл). Ясно е, че иска да бъде забелязан отдалеч и е готов да задържи вниманието на десетки очи.

„Старецът и морето“, фотография Георги Вачев

„Старецът и морето“ (ДТ-Пловдив) показа как детайлната и добре премислена сценография (Мариета Голомехова) може да изпълни с преносни значения малката сцена – лодката лесно започва да изглежда и като скелет на риба, веслата са заменени с две различни патерици, сякаш от различни времена и инциденти, а платното е обозначено чрез хамак, който напомня и рибарска мрежа. Дали Сантяго – в психологически плътното изпълнение на Красимир Ранков, което понякога влизаше в конфликт с метафоричната сценография – още плува с лодката си, или вече гледа морето само от брега, от своя хамак, и преживява миналото отново?

Монопектакълът на румънския актьор Александру Бетеринге „Йона“ (реж. Андрея Марин, ДТ „Антон Пан“, гр. Ръмнику Вълча) продължи темата за самотния рибар, опитващ се да разговаря с огромната риба, която го е погълнала (в пряк и преносен смисъл). Йона е изпаднал в още по-дълбока форма на самота от Сантяго, защото в неговия свят липсва дори ехото на собствения му глас. Монодрамата на Марин Сореску е писана през 1968 г. и тематично носи белезите на екзистенциализма, докато структурно напомня за пиесите на Йонеско.[1] Йона не се отказва от мечтата си един ден да излезе и да види слънцето. Репликата му „Все някой ден и ние ще видим слънцето“ кореспондира с фразата на Камю: „Не може вечно да се понася студа“. Текстът е композиран като безкраен философски диалог между Йона и … Йона и е доста труден за сценична интерпретация, затова  прологът и финалът на спектакъла са решени чрез средствата на кукления театър. След като куклата Йона е погълната от кита-куфар, голата сцена е маркирана от найлонови стени, неутрални и глухи към многобройните въпроси, които се тълпят в главата на самотния рибар.

Хърватският спектакъл „Гоя“ по Mирослав Кърлежа също поставя нелеки въпроси – за мястото на твореца в социалната йерархия, за конформизма и за свободата на духа. Музиката на Велико Ненадич много точно предава дисонансите и емоционалното състояние на Гоя в края на живота му, когато полудява. Зиях А. Соколович (Гоя) ефектно и оригинално премина през самоиронията и сарказма, извади на показ наслоилото се презрение у героя му към властовите йерархии, към поръчковото изкуство и към самия себе си като „придворен художник“. Накрая разпадането на личността и самоотхвърлянето му кулминират в екстравагантен танц на разглобеното тяло, придружен с гласови междуметия, едносрични възклицания и звукови поанти.

„Гоя“ по Mирослав Кърлежа

„Нашенец“ на Мариус Куркински (ПК „Ажур пико“) по разкази на Чудомир за пореден път демонстрира способността на актьора да съдава емоционално плътен разказ чрез минималистични средства – персонажът е контуриран чрез специфичен жест, аксесоар или  характерна гримаса/изражение на лицето. За по-голям ефект може да му се предложи и елемент от сценография – напр. хиперболизирано чекмедже, в което са скрити парите, изкушението. Куркински съживява героите на Чудомир, като се превъплъщава в тях, но и ги коментира, разказва за тях. Вижда се, че е изучавал в детайли текстовете и желае да остане близо до автора и епохата. Там, където нещо му е направило особено впечатление, или което не разбира, отваря скоба, за да ни обясни някакъв по-архаичен израз или странно словосъчетание („куче във воденица“) или ни обръща внимание на някаква забравена дума, като ни съобщава, че и той не знае какво точно означава, но да караме нататък… Тази искреност и вярност към автора, симпатията към персонажите и света на Чудомир се усещат в цялото представление и докосват публиката със своята дълбочина, мъдрост и щедрост. Познатото умение на Куркински да гради френетични диалози между два персонажа, които са обладали актьорското му тяло като антагонистични сили и са на път да го разкъсат, тук достига ново ниво на прецизност и по-голям контрол от страна на актьора.

Подобна скорост на „шизофреничния“ диалог, ако мога така да го нарека, постига и Здрава Каменова в „Хитът на сезона“ (реж. Благой Бойчев, ПК „Перо и вятър“). Актрисата се превъплъщава тъй бързо в различните си герои, сменя толкова лесно гласа, аксесоара и настроението, че сякаш започваме да визуализираме контура на въображаемия партньор –  мога да се закълна, че го видях да седи долу, докато тя му говореше, покачена на масата. Именно това изкуство на актьора в монодрамата – да напълни сцената с персонажи, истории и емоции – тържествуваше в спектаклите на Мариус и Здрава Каменова.

Във „Виктория“ (автор на пиесата и реж. Йордан Славейков, „Ай ем студио“) актрисата Деница Даринова прикова вниманието ни от първите минути и не го изпусна до края. Директният диалог с публиката често е доста неблагодарна и опасна територия (особено когато жанрът на спектакъла се отдалечава от комедийното, за да се установи в драматичното), но актрисата се ориентира доста добре в лабиринта от емоционални състояния, свързани с различните периоди от живота ѝ. Тя успя да прехвърли към залата не само автентична емоция, но и сериозни социални послания от една конкретна съвременна България, в която расизмът и тормозът над жените все още са нещо пренебрежимо, приемливо и дори минават за някакъв здравословен традиционализъм. Пиесата на Славейков засяга актуалната, болезнена тема за етикетите, които сме склонни да слагаме по инерция на Другия, за предразсъдъците и ограничения личен избор пред младите хора в малките населени места на страната. Освен много добро боравене с аксесоарите и минималното сценично пространство, Даринова и Славейков успяват да мобилизират чрез своя спектакъл критичното мислене на зрителя, затова се надявам спектакълът да бъде игран точно в тези малки населени места, за които разказва.

„Пистолет в торнадо“, фотография Стефан Щерев

„Пистолет в торнадо“ („Natural Shocks“) от Лорън Гъндърсън също засяга темата за домашното насилие и има забележителен успех в полето на театралния активизъм. През 2018 г. прочити на пиесата участват в национална кампания в САЩ за набиране на средства за превенция на домашното насилие. Някои критици обаче намират пиесата за слаба като композиция и не могат да разберат защо героинята Анджела говори толкова много, толкова безинтересни неща и най-вече – на кого ги говори, седейки сама в мазето. Режисьорът Васил Дуев-Таиг (ПК „Брейк а лег“) е намерил много находчив начин да оправдае безкрайния монолог на Анджела – още с влизането си на сцената Весела Бабинова ни дава да разберем, че стриймва на живо новини за торнадото, което заплашва региона. В ръцете си държи телефон, чете коментарите на своите последователи и им отговаря. След това забравя за тях и за специфичните задачи, които едни реални външни очи поставят пред нея, и отново се обръща към публиката директно, като в добрия стар театър и неговата всеопрощаваща условност. Самата идея със стриймврането е отлична, но не е изведена последователно като изразно средство. От друга страна, режисьорът е натоварил Бабинова с една единствена задача – да говори бързо и много изплашено; от самото начало на спектакъла тя се надбягва с режисьорската монозадача, което я кара да заваля думите, да повтаря едни и същи нервни тикове и да дублира несигурността на персонажа на сцената.

В монодрамата на Теа Денолюбова „Боже мой“ (НТ „Иван Вазов“) ситуацията е парадоксална – Синът Божи седи в бара на Юда и докато го чака да му донесе цигари, обяснява на публиката как стои всъщност въпросът с греховете, чудесата, възкръсването, музиката и другите неща от живота. Парадоксалната изходна ситуация е достатъчно детайлно разработена, за да създаде впечатление за автономност и да ни заинтересува точно така, както ни интригува алтернативната визия на Сартр за ада в „При закрити врати“. Светът, създаден от Денолюбова, е оригинален, (само)ироничен и изобщо не звучи тезисно, въпреки че се крепи на определени архитеми, цитати и автори (писатели, музиканти), от които се оттласква, влиза в полемика с тях или ги надгражда. Динамиката на темите, гледните точки, настроението следва логиката на подпийналото божество, т.е. леко са хаотични, но са градирани умело от реж. Стоян Радев, така че двусмислеността и иронията да са свързващите звена между тях и да рамкират цялото. Христо Мутафчиев не по-малко умело използва възможностите, които текстът предлага, за да изгради своя симпатичен персонаж: сладкодумен раказвач, искрен и същевременно мистериозен, самоироничен и същевременно чувствителен, споделящ от първа ръка личното си мнение за делата на Отца. Един класически изграден моноспектакъл, в който всички отделни елементи са в отличен баланс, включително и публиката, която е привлечена като активен слушател.

„Боже мой“, фотография Светослав Караджов

В „Били Холидей“ на реж. Емил Бонев („Ай ем студио“) открихме една чудесна певица – Йоанна Сиракова, която изпълнява песните на Били Холидей с много емоция и деликатност. Спектакълът би се възприел по-добре от публиката в реален бар, вместо на конвенционална сцена, това би помогнало и на текста да се чуе и почувства по-добре. В „Щастлив съм“ (автор и режисьор – Емил Бонев, РДТ-Смолян), Ненчо Илчев разказва от първо лице за невероятните перипетии по пътя му към професионалната сцена. Спектакълът е забавен, пленява с искреността си и може да мотивира всеки млад човек, който още се колебае дали да последва мечтите си, да го направи тутакси.

Извън конкурсната програма на SoloAct 2024 беше представен авторският документален пърформанс на Георги Налджиев „Желка“ („Топлоцентрала“). Текстът на пиесата се базира на документален запис, в който бабите на актьора разказват своя живот и го сравняват с живота но сегашните млади хора. Сякаш нещо не съвпада, всичко е наопаки. Ние – така, вие – иначе. Сцената през цялото време е полутъмна, акторът е облечен с тъмен сукман, лицето му почти винаги е в сянка, тялото – ниско приведено над земята. Краката на Желка са деформирани от старост и тежък труд. Актьорът бавно изравнява две купчини пръст и подрежда запалени свещи върху нея, като през цялото време разказва. В текста се усеща преди всичко личното време на възрастните жени, не толкова конкретното историческо време. Така този бавно придвижващ се приведен силует става обобщен извънвремеви образ на предците, които ни наблюдават и съдят. Ритуалната игра с пръст и свещи, повтарящите се бавни движения – посипване на пръст, запалване на свещ, поставяне на свещта в пръста – дава ритъм на разказа и сякаш осветява житейския път на разказвачките. В текста са оставени и обръщенията на Желка към нейния внук, така че монологът винаги има конкретен адресат – младото поколение, в чиято памет възрастната жена иска да остави диря. Обявен като документален пърформанс, „Желка“ всъщност е пълноценен моноспектакъл, който много напомня търсенията на Възкресия Вихърова или на ТР „Сфумато“ от 90-те години. Интересното е, че Георги Налджиев е достатъчно млад, за да няма театрални спомени от 90-те; интересът към корените и предците е провокиран от личните му търсения в изкуството.

Като цяло изданието на SoloAct предложи разнообразие, висока художествена мяра и диалогичност. Би било добре на следващите издания да се предвидят срещи на творците с публиката, професионални дискусии, а защо не и конкурс за монодрама и други съпътстващи събития. 

[1] Марин Сореску, „Стълба до небето. Жаждата на солената планина“, превод Огнян Стамболиев, издателство „Авангард принт“, 2011 г.

Автор: Аглика Стефанова-Олтеан