Как левият дискурс повлия на възприемането на войната
Бенямин Нетаняху заяви, че Израел се намира в информационна блокада и трябва да бъде готов за икономическа блокада. Експертите говорят за нарастващата изолация на Израел. „Когато войната приключи, ситуацията няма да се върне към предишното статукво, представата на хората за Израел се е променила необратимо“, констатират анализаторите.
„На фестивала в Гент отмениха концерта на израелски диригент“, „Още една страна обяви бойкот на Евровизия заради Израел“, „В Италия призоваха да се изключат израелските футболни отбори от състезанията“ – подобни новини се появяват в информационните агенции почти ежедневно.
От самото начало на операцията в Газа беше ясно, че Израел има в запас няколко седмици, максимум – месеци. След това световното обществено мнение окончателно ще се отърси от шока от 7 октомври и ще започне да оказва все по-силен натиск върху Израел.
Но войната се проточи, а израелската дипломация се провали.
Освен това израелските министри и депутати постоянно се перчат пред радикализиралия се електорат в ущърб на репутацията на страната. Освен това липсва не само разследвания, но и каквато и да е ясна информация дори за най-скандалните инциденти, като убийството на петгодишната палестинка Хинд Раджаб и нейното семейство. Плюс навикът да се отговаря на всякакви обвинения, независимо от степента на тяхната обоснованост, с контраобвинения в „антисемитизъм“ и „кървава клевета“. Плюс…
Само че всичко това всъщност няма значение. Защото на Хавиер Бардем и Тилда Суинтън така или иначе не можеш да угодиш. Както не можеш да угодиш на Харвард и Бъркли, на конгресменката Окасио-Кортес и Илхан Омар, на избирателите на Педро Санчес, Меланшон и Сара Вагенкнехт. На антрополозите и геноцидоведите, на Amnesty International и Human Rights Watch, на интелектуалците с куфии и лекарите без граници. А най-важното – на обикновените телезрители, читателите на вестници и потребителите на социални мрежи, които почти две години поглъщат 24/7 снимки на осакатени деца и разрушени болници.
Жертвите в Газа можеха да бъдат няколко пъти по-малко. Представителите на ЦАХАЛ можеха да дават подробни пресконференции. На власт в Израел можеха да бъдат не Нетаняху и Бен-Гвир, а Бенет и Лапид. Но на 7 октомври всяко израелско правителство щеше да трябва да отговори с бомбардировки на Газа. И щеше да има загинали деца и разрушени болници. И щеше да се намери сакрална жертва – ако не споменатата по-горе Хинд Раджаб, то някое друго фотогенично дете. А това означава, че реакцията в света щеше да бъде точно същата, каквато е сега. Е, може би степента на възмущение щеше да бъде малко по-ниска. А иначе всичко щеше да е същото.
Защото основният проблем е в езика. Не в английския, френския или испанския, а в този понятиен език, с помощта на който гражданинът на „колективния Запад” усвоява получената информация.
За войната в съвременния свят се говори на езика на международното хуманитарно право. Описанията на войната в основните медии се правят на езика на докладите и отчетите на правозащитните организации, адаптиран за масовия потребител. Би било странно да се отрича значението на този език. Проблемът с него е само в това, че е създаден за друго. Той не е пригоден за описание на войната. Може да опише само част от цялото, и то не най-важната част, но при това агресивно претендира за тоталност.
При такъв подход войната се явява като своеобразно състезание за съхраняване на животи на мирното население. Но ако беше така, би било по-лесно и по-правилно изобщо да не се започват войни – тогава със сигурност всички биха останали живи. Всъщност във войните няма нищо добро и, разбира се, е по-добре да се воюва колкото се може по-рядко. Но понякога все пак се налага.
Бунин си спомняше как толстоистите са засипвали своя учител, пристигнал в Москва, с различни въпроси, например: „Лев Николаевич, но какво да правя, ако ме нападна тигър?“ А Толстой смутено се измъквал: „Какъв тигър, откъде тигър? Аз през целия си живот не съм срещал нито един тигър“. Въпреки това, след няколко десетилетия тигри все пак се появиха недалеч от Москва. Немските тежки танкове „Тигър“. И колкото и да си бил противник на насилието, на въпроса, който толстоистите задаваха на Толстой, тогава трябваше да се отговори сериозно.
Въпреки това, днешният пацифист и при вида на истински тигри е готов да продължи да разсъждава за разоръжаване и несъпротива. Все по-често антиизраелските изявления се придружават от думи за недопустимостта на войната – всяка война, независимо от причината – и проклятия по адрес на производителите на оръжие. Университетът в Пиза, прекратявайки сътрудничеството си с израелските университети, в същия документ заявява, че не подкрепя и не участва в никакви дейности, насочени към производството, разработването или усъвършенстването на оръжия и системи за водене на война. Същите думи по същия въпрос повтарят много музиканти, актьори и поети.
Или ето главният норвежки експерт по Близкия изток обяснява защо в Норвегия през последните десетилетия отношението към Израел се е променило толкова силно. В началото на 80-те години, казва той, хиляди норвежки войници са били изпратени в региона, за да служат в състава на миротворците на ООН. „Това съвсем не са представители на леворадикални кръгове. Това са консерватори, които са се ангажирали да подкрепят Израел на 100%. Когато са завършили службата си, почти 100% от тях са били против Израел“. Причината? „Защото са им разказали приказка, а се е оказало, че Израел е силна, окупационна страна“.
Тоест „силен“ вече е недостатък. Срамно е да си силен, модерно е да си слаб, малък и беззащитен. Или поне да имитираш малкост и беззащитност.
Разговарях с няколко правозащитници и на всички тях зададох един и същ въпрос: „На даден военен обект се хвърлят две бомби. Едната попада в целта, а другата се отклонява от целта и удря жилищен дом или, да речем, кафене. Коя от тези бомби е по-важна за вас, така да се каже? На коя от тях е фокусирано вниманието ви? Моите събеседници бяха честни хора, затова всички отговориха: „Разбира се, второто“.
Правозащитниците – разбира се, не левите активисти, а истинските – вършат много важна работа. Именно те карат политиците да мислят как да минимизират загубите сред цивилните граждани. Те не позволяват на генералите да изгарят аулите в отмъщение за терористичен акт, извършен от някой от местните жители. Те постигат съдебен процес срещу виновните за военни престъпления.
Просто, когато четем документи за защита на правата на човека, трябва винаги да помним, че те са написани от хора, които забелязват само втората бомба. А същността на войната се изразява в първата.
Защото войната има свой собствен език и своя собствена логика. Бомбата, попаднала в кафенето, е трагична и, за съжаление, неизбежна случайност. А бомбата, попаднала в целта, позволява да се разбере защо се води войната, какви са нейните цели, с какво трябва да завърши.
Има такъв термин – „съпътстващи щети”. Жесток и нехуманен, но верен. Не може да се съди за войната по това, което я „придружава“, което е периферия за нея. Но точно така съди съвременният свят.
Казват, че медиите постоянно пишат за войната в Газа. Но това не е вярно. Много пишат за жертвите на войната, а за самата война – практически нищо. Колко пъти сте виждали в неизраелската преса новини за взривени тунели, разкрити обекти на инфраструктурата на Хамас, ликвидирани терористи – тоест за това, което съставлява същността на войната? И това не е пристрастност, а същият „закон на втората бомба“. Според него единственото, което заслужава да бъде описано, е страданието на цивилните лица.
И това, като цяло, говори добре за авторите. Добри хора, съчувстващи на мирното население, попаднало в мелницата на войната. Само че защо ли, когато чета техните статии, постоянно ми идва на ум едно място от Джоан Роулинг.
„О, само не се прави, че разбираш нещо от куидич“, прекъсна Джини Хърмаяни. „Сама ще се срамуваш после!“ Което в превод означава: ако се казваш Норвегия и за последен път си воювала през 1814 г., и то само две седмици, тогава си говори колкото искаш със Швеция за скандинавското си и не давай съвети на страна, на която се е паднало да се роди в съвсем друг регион и затова се налага да воюва през цялата си почти 80-годишна история.
И тук възниква логичният въпрос. Добре, да приемем, че всичко е така, но защо Израел? Откъде идва това изострено внимание и такава омраза? Защо именно Близкият изток поражда цялата тази колективна психоза?
Защо обезумели хора с палестински знамена се хвърлят по време на „Вуелта” под колелата именно на израелските велосипеди, а испанският премиер публично се възхищава на подвига на хулиганите, които прекъснаха състезанието? Малко ли са страните в Азия или Африка, където от десетилетия се водят войни и кланета, жителите живеят в мизерия, а всички политически (или дори просто етнически) неблагонадеждни седят в затворите или изчезват безследно?
Въпросът е там, че Израел – просто поради размерите си и географското си положение – се оказа твърде нагледен пример за това как е устроен този свят. Такъв очевиден остров на цивилизацията в океана на варварството. Остров, който има наглостта да се противопостави на варварството и дори да го победи. Което, разбира се, противоречи на цялата неомарксистка етика.
А марксизмът-саидизмът се превърна в постхристиянското общество в ерзац-религия. А неговите последователи – религиозни фанатици, по-твърди от всеки хамасец. В тяхното Свещено писание се казва: потиснатият винаги е прав. Ако потиснатият коли деца и жени (вариант – взривява автобуси), то това е реализация на неотменимото му право на освободителна борба. Може леко да го смъмриш за ексцесите, но не може да не съчувстваш на неговата свята кауза. Оттук произтича обърканата система за разпознаване на „свой-чужд”, неразграничаване на добро и зло, норми и нарушенията им.
Както всяка религия, марксизмът-саидизмът формира своя система от забрани. Неговата лексика е набор от стоп-думи, чиято единствена цел е да не допускат дискусии по същество. Отдясно – остатък от колониализма, отляво – остатък от имперското съзнание, отдолу – мъжки шовинизъм, отгоре – бяло превъзходство.
Да допуснем, казваш ти, че Израел се различава от Норвегия по това, че в Израел можеш колкото си искаш да разсъждаваш за гласа на недопредставените групи, но щом излезеш извън университетските стени, откриваш, че нещастният потиснат спи и сънува как да те убие, така че преди да се замислиш за правото му на изразяване, добре е да го обезвредиш. А образованият събеседник ти отговаря: „Изразът „потиснатият спи и сънува как да ме убие“ е поляризирана репрезентативност, която описва „другия“ като враг, имащ обща цел да унищожи групата „ние“. Това е класическа расистка схема“.
А какво да правим с реалността, която ни се дава в усещанията? С цялата социология, анкетите, изследванията, потвърждаващи тези усещания? Нищо. Червеният флаг е поставен: тук не може, зад флага започва расизмът.
И дори най-умните и фини хора така свикват с тези флагчета, с този изкуствен политически коректен език, че когато попаднат в нормална среда, изпитват дискомфорт и неудобство. Да речем, в Израел пристига яркият и талантлив Дейвид Ремник, дългогодишен редактор на списание „Ню Йоркър“, и пише голяма, доста съдържателна и напълно умерена статия. И между другото отбелязва, че в Израел „публичните дебати, особено по телевизията, често се отличават с расистка и реакционна риторика“. А всъщност така изглежда просто свободната дискусия, без червени флагчета, стоп-думи и забранени теми. Хората изразяват мнението си и не мислят какво е написано по този въпрос в катехизиса на младия марксист.
При това Ремник, без съмнение, не е марксист. Но езикът на левите сектанти прониква в мейнстрийма и го форматира по свой образ. Не е нужно да си радикален активист, за да приемеш тази оптика и да й позволиш да определя чувствата и поведението ти. В това, между другото, е причината за масовите пропалестински акции. Участниците във всякакви действия от този род се разделят на сравнително малка идеологически заредена ядро и привърженици. Газа не тревожи особено тези привърженици, но да не отида… Това означава ли, че съм нетолерантен, несъпричастен? А може би някъде дълбоко в мен се крие расистка и реакционна риторика?..
Преди много време един познат хипи ми разказваше как е живял в предградията на Париж и как негова американска приятелка дошла да го посети с велосипед. При входа я спрял арабски хлапак: „Лельо, дай ми да се повозя на колелото“. „Е, карай, само пет минути, защото бързам“, отговорила лелята. Момчето се возило 15 минути вместо пет, а като се върнало, поискало колелото за своя приятел. Американката отказала: „Ти вече ме измами – покара по-дълго, отколкото се бяхме договорили, и сега изобщо не ми остана време.“ Тийнейджърът върнал велосипеда, но при това казал на собственичката му: „У-у-у, расистка!“ Американката се качи в апартамента на моя познат с сълзи на очите: „Наистина ли той си е помислил, че не съм му дала велосипеда, защото имам нещо против арабите? Трябва да го намеря и да му обясня.“
Помня, че тогава не повярвах на разказвача. Не може хората да виждат реалността по такъв глупав начин, мислех си. А сега вярвам: да, точно така е било, точно по този начин работят тези манипулации. И милиони хора се поддават.
В забележителния филм „500 дни лято“ героят работи във фирма, която произвежда картички с поздравителни и мотивиращи надписи: „Поздравявам те с раждането на сина ти!“, „Ще се справиш!“, „Честит Свети Валентин, слънчице, обичам те!“ и т.н.
В края на краищата той избухва и напуска тази фирма, като накрая обяснява на директора, че хората купуват такива картички не защото искат да изразят чувствата си, а защото им липсват думи и се страхуват да говорят „от себе си“: „Нека спрем да запушваме устата на хората. Хората трябва сами да казват какво чувстват, а не да повтарят наложените им думи.“
Левият дискурс е набор от такива картички, които тласкат човека в тесния коридор на наложените колективни чувства. Предприятие за разпространение на правилни мисли, фрази и емоции.
В детството си обичах книгата на Лейла Берг „Приключенията на Чънк“. В нея отрязват пръста на бащата на един от героите и приятелите му решават да организират благотворително представление по този повод. По-конкретно, те намират папагалче и го научават на една-единствена фраза. Казват на папагалчето: „Каква ужасна беда!”, а то в отговор пърха с крилца и повтаря: „Бе-е-едният мистър Хениси! Бе-е-едният мистър Хениси!”
И сега, всеки път, когато гледам американски студенти с куфии, парижани с палестински знамена, които разсъждават за „геноцида“ и „хуманитарната катастрофа“ в Газа, светската публика, която аплодира с дълги овации филма „Гласът на Хинд Раджаб“ във Венеция, си спомням този дресиран папагал и чувам неговото жалостиво гласче. Извинете, мои скъпи папагали, ако съм обидил някого – нищо лично, просто анализирам социален феномен.
Израел дразни европейците и защото е метафора на Европа, на европейската цивилизация. Която всъщност е точно такъв остров в морето на варварството, просто по-голям по размер и затова има възможност да се преструва, че не е така. А Израел постоянно напомня за това, като че ли казва: искаш да оцелееш – бъди като мен. Разбира се, това дразни, това – ако започнеш да се замисляш наистина върху случващото се – подкопава вярата в божествеността на твоето Свещено Писание. На кого би харесало такова нещо! Ето защо хората се обиждат, излизат на митинги, изискват да се спрат зверствата на израелската военна машина.
Ще си позволя кратко отклонение относно сходството на съдбата и разликата в мирогледа. Преди три години тогавашният министър на външните работи на Европейския съюз Жозеп Борел в едно от изказванията си сравни Европа с градина, заобиколена от джунгла. Борел, разбира се, веднага беше обявен за расист и колониалист и дълго се извиняваше, че не е имал предвид нищо подобно, и се кълнеше, че е чужд на морално остарелия европоцентризъм. Макар че бихте си помислили, че ако сте един от лидерите на Европейския съюз, как може да не сте европоцентрист?
Двадесет години преди Борел практически същата метафора използва израелският премиер Ехуд Барак, който нарече Израел вила в джунглата. Тъй като в Израел положението с политическата коректност е нормално, тоест почти никакво (спомнете си още веднъж впечатленията на Ремник от израелската телевизия), всички много харесаха остроумието на Барак и то се използва активно от израелските политици и журналисти и до днес. При това Барак не е някакъв крайно десен като Бен Гвир. Заради мирния договор той беше готов дори да раздели Ерусалим с Ясер Арафат. Просто като израелец той е свикнал да гледа на света трезво и да говори за това, което вижда, без евфемизми.
Мисля, че това също е една от причините за израилофобията. Ако живееш в постоянен страх да не кажеш нещо неподходящо, трудно е да симпатизираш на тези, които спокойно наричат нещата с истинските им имена.
Има и още една причина. Може би основната. Неприятно е да осъзнаваш, че живееш в свят, отделен от първобитния хаос и ужас с някаква крехка условност – картонени декорации, театрален фон или защитна стена, която всъщност се оказва не по-здрава от такъв фон. Че приятелят ти, с когото сутрин пиеш кафе в университетското кафене, ти желае най-реална, неметафорична смърт – заради вековете на колониално господство, заради богатството на страната ти, заради това, че жените в твоя свят ходят с непокрити глави (For our women unveiled, our slaves and our gold, както пееше Ленард Коен). А съвременният човек с всички сили избягва сблъсъка с неудобството, дискомфорта, с всичко потенциално травмиращо. Много по-лесно е да се смята, че дивачеството и варварството не съществуват, че виновни за всичко са потисничеството, потискането, окупацията…
Преди двадесет години Василий Аксьонов написа романа „Волтерианци и волтерианки” и дори получи за него най-престижната по това време руска литературна награда – „Букър”. XVIII век, Екатерина, Волтер, балове, пиана, философски разговори, галантна любов, вяра в неудържимостта на прогреса. И само от време на време на заден план се появяват някакви неприятни хора – окъсани, озъбени, с разкъсани ноздри и пияна омраза в очите. А в края на краищата те изведнъж изскачат на преден план, нахлуват в пространството на волтерианската утопия — и убиват, измъчват, изнасилват без да подбират всички галантни герои и героини.
А и Пугачовщината също не възниква „във вакуум“, както някога се изрази генералният секретар на ООН за 7 октомври. И Екатерининска Русия не е била никакъв рай. Зад фасадата на рококо и класицизъм, менуети и реверанси са се вършили доста ужасни неща. Но нито авторът, нито героите, свидетели на погрома, по някаква причина не си задават въпроса за великата правда, която стои зад убийците и насилниците. А просто хващат главния бунтовник и…
„— Аз извиках на драгуните да привържат гада към оръдието, с корема към цевта. Той все още ръмжеше, изригваше ругатни, смесени с молитви, целия облян с течности и слуз. Аз запалих фитила. Оръдието, крепостна коронада, го разкъса на две.
— Това не е екзекуция, братко мой, а разплата — промърмори Михаил. — Не знам дали бих могъл да постъпя като теб, но ти си ми брат… и ти го направи за нас!“
От „Новая газета“ с малки съкращения
– –
*Авторът е историк на културата и литературата. От 2023 г. живее в Израел.
